Big Brother 4 доказва всяка вечер, че в България етническо напрежение няма

електорен вестник "Политики", брой 10/2008, интервю на Светослав Спасов

Въпрос: Г-н Лозанов, досега в Big Brother 4 участие взеха 26 човека. В момента са останали около една трета от тях. Неизменно от началото досега в Къщата продължават да си живеят ромка, българска туркиня и лесбийска. Наскоро пък отпадна геят Мартин, но след ожесточена sms-битка с българката Наталия. Какво трябва да ни говори всичко това?
Георги Лозанов: Това показва, че в отношенията между хората, на аз-ти ниво, етническите различия не пораждат негативни нагласи, не водят до конфликти. Те не се драматизират и затова дори не получиха особена роля в драматургията на играта. Напоследък много се говори за етническо напрежение в България. Четвъртият сезон на Big Brother недвусмислено налага тезата, че подобни внушения са привнесени, че са идеологически инжектирани. Когато хората са оставени на собствените им мотиви, дори в една предварително заредена с психологическо напрежение ситуация, другият за тях не е враг, превръща се в такъв едва след намесата на "политическите дилъри" на различието. В екрана се оглежда, че българите живеят без проблеми не само с турците, но и с ромите, независимо от огромни битови и манталитетни разминавания с това малцинство. Те обаче са проблем на интеграцията му. Ромските гета са вещественото доказателство за проваления интеграционен проект у нас, а Big Brother 4 е доказателство, че не хората, били те българи или роми, са виновни за това. Новият сезон се появи съвсем навреме, за да опровергае пуснатия за пореден път шлагер за етническото напрежение в страната, за задаващ се етнически сблъсък. Представителите на властовия елит го въртят сутрин в публицистичните предавания, а тъй наречените обикновени хора го опровергават вечер в риалитата.
В.: Един от първите конфликти все пак бе между туркинята Самие Джеферова и националиста и футболен фен Георги от Пловдив, който бе и един от първите изгонени. Кого всъщност изгони публиката – националистът Георги или буйното момче от агитката на пловдивския "Локомотив"?
Г.Л.: Със сигурност и двамата, защото у нас национализмът се лансира до голяма степен тъкмо като запалянковщина. Ражда се на същия принцип – щом не си от нашия отбор, значи си против нас. Масовата психоза – тази, заради която стадионите, а и митингите на "Атака" се нуждаят от засилена полицейска охрана, доминира над доводите, а те в най-добрия случай са така манипулирани, че да я обслужват. Българският национализъм превръща етническите отношения във фенски нагласи. Той не е рационален като мислене на базата на исторически или дори политически тези. Съдържанието му е кухо. На стадиона е същото, въпрос на случайност е дали ще си от "Левски", или от ЦСКА. Няма дълбинност на избора, която да минава през култура и идентичност. Но щом обаче веднъж си взел решението да си от "Левски", а не от ЦСКА, другият вече ти е враг и започваш да го мразиш. Затова национализмът е "пещерно" състояние. Започнеш ли да го рационализираш, изчезва. Защото, ако ти минеш през културните, философски и исторически репертоари на своята етническа принадлежност, те от само себе си я сублимират и тя вече престава да бъде агресивна, да е насочена срещу другия. Започва да виждаш, че ти не си нещо повече от него, че различността ви оценностява симетрично. Затова национализмът, като политическа идеология, държи масата в предразумно, в нагонно състояние, в следствие на което някакви хора си изпочупват главите. Или ако не главите, то поне пейките.
В.: Какво още за отношението на българина към различностите изясни Big Brother 4?
Г.Л.: Хомосексуализмът вече не е проблем за българското общество, не е знак за уродливост, не буди дори "хихикане в шепи", влязъл е в границите, ако не на добрите нрави, то поне на общоприетото. Затова, например, думите на Бойко Борисов за Сергей Станишев и гейовете не прозвучаха като нещо повече от междуличностна закачка, която няма ресурс да генерира негативно отношение, камо ли политически вот. Само до преди година-две мачистката солидарност с генерала щеше да е с пъти по-висока.
Вероятно тази промяна в нагласите, най-малкото в по-либералната част на обществото, каквито са участниците и зрителите на риалитата, е дала кураж на сценаристите да продължат нататък и за пръв път в това издание да въведат откровен представител на женската хомосексуалност. И това обаче се оказа, че вече не носи скандал – Даниела-Манол често дори се превръщаше в протагонист сред съквартирантите, въпреки общата далеч по-слаба търпимост към лесбийството в България. Което, впрочем, е обяснимо: доминиращият балкански мачизъм може да приеме мъжката хомосексуалност – като отказ от конкуренция, като капитулация, но не и женската, която му иззема територии. Един от атракционите в Къщата беше опитът на Филип, отишъл там, за да спечели пари за бебе-инвитро от жена му, да извлече в джакузито еротична наслада от Даниела-Манол. Акт на връщане на "изгубените територии", който обаче не беше оценен и Филип беше изгонен. Вероятно, защото гласуват много повече жени.
Така или иначе, този Big Brother е най-изобилния откъм представители на малцинствени групи и групи в неравностойно положение. В Къщата влезе дори сляпа жена, с което в репертоара на различностите се включи може би най-травматичната – тази на физическия недъг. В началото се създаде впечатление, че съквартирантите ще проявят разбиране и съчувствие, но после жената започна да ги изнервя, да ги кара да се съмняват дали наистина е сляпа, да виждат в слепотата й заплаха. Докато я изгониха сред първите. Ето какво се получава, ако опростим сметката: търпимостта към индивидите е далеч по-малка от тази към турците и ромите, към гейовете и лесбийките. Което е повод да се замислим за християнските устои на нашето общество. От друга страна, обаче, само преди три сезона хомосексуалните присъствия в Big Brother бяха водещия скандал, докато днес те са разбиращи се от самосебе си. Затова съм убеден, че всеки дебат за различностите у нас, стига да не бъде политически манипулиран, ще завърши в полза на толератността.
В.: Наистина ли можем да направим подобен извод от една игра?
Г.Л.: Да, защото всичко зависи от това как един проблем ще мине през публичността. Ето, например, хомосексуалната различност с днешна дата у нас беше направена приемлива от лайфстайла, от неговите медии и авторитети. Той умее да активира високоскоростните легитимиращи механизма на модата и завъртя гейовете се през тях. Затова и резултатът бе толкова бърз.
Тоест, приемането на различностите е въпрос на публична работа, не толкова на предразсъдъци и предкултурни задръжки на публично "непокварения" българин. А риалитата и особено техният първообраз Big Brother са много благодатни за тестването му.
Защото каква е спецификата на риалитито? Частни хора с техните частни отношения попадат под публичния поглед. Дори, когато звезди отидат в Къщата, там те пак живеят частен живот. В този смисъл подобна игра е в състояние да изкара на преден план отношението към различните под маската на публичността. Иначе, в публичния си живот, човек (се чувства длъжен да) обслужва стереотипи, влиза в един или друг дискурс, който дисциплинира говоренето и поведението. В частния живот дискурс няма, речта е лишена от културна памет, а оттам и от власт. Затова точно в Къщата толерантността личи като вътрешна убеденост, като персонален мотив. Както е известно, въпросът не е в това да защитиш чернокожите, а да позволиш на дъщеря си да се омъжи за чернокож. Или за ром. В Big Brother бързо се вижда кой би могъл да го направи.
Разбира се, може да се твърди, че окото на камерата също действа дисциплиниращо, че те вкарва в публична роля, в дискурс. Струва ми се обаче, че е въпрос на време и то твърде кратко (до дни), докато я забравиш напълно, а сезоните, впрочем не случайно, продължават с месеци.
В.: Успя ли екипът на Big Brother 4 да изкара на преден план отношението на българите към различните?
Г.Л.: За съжаление – не, независимо, че се опита максимално да разгърне ветрилото им. Да достигне до модела на толерантността, според който индивидуалната идентичност е като глава лук – сбор от малцинствени принадлежности, които ако обелиш една след друга, отдолу няма да остане нищо. И Big Brother 4 – сякаш е проект на Хелзинкския комитет, заложи на малцинствените идентичности, като опита се чрез тях да конструира аз-а и аз-ти отношенията. Лошото е, че опитът не доведе до превръщането им в драматургия на шоуто. Те стояха по-скоро витринно, повече замисъл, отколкото живот в Къщата. Ресурсът им се разпиля. Драматургията на шоуто, както обикновено, стъпи върху сексуалността, този път обилно стимулирана от алкохола. Това зад външното папарашко любопитство води до подтискаща тавтологичност и дълбока вътрешна скука. Моментното й разчупване може да стане само чрез инциденти, като случая с побоя между два от съквартирантите, например. Точно тогава се оказах гост в коментарното студио, колкото да констатирам добре известния факт, че прости хора не държат на пиене. Всички други коментари биха били надценяване на една ситуация постигната по простата формула: ниска култура плюс алкохол е равно на агресия.
В.: Липсва ли все пак някакъв персонаж в играта?
Г.Л.: Да, макар че той частично се появи в Big Brother 4 и това може би бе най-голямата находка на сезона. Говоря за лудия, който в случая беше мним, изигран от Филип. Явно екипът хем е търсил ефектите, хем не се е решил да проведе докрай подобен радикален експеримент. И това е разбираемо, защото носи в себе си прекалено много неизвестни, включително и от етическо естество. Но ако някой ден все пак в риалито се появи реален луд, това ще е много важен тест за общността, олицетворена от съквартирантите – дали и как ще могат да водят диалог с него. Това в някакъв смисъл е централния европейски диалог, разгърнат полифонично в христоматийния образец на Достоевски – романът "Идиот". Едно, защото е извън колективните стереотипи на мисленето и така се докосва до пределната автентичност на аз-а, до същинското риалити. И второ, защото постиженията на разума зависят от способността да отлетиш в не-разума и да се върнеш оттам. Ако не успееш да се върнеш, случаят става клиничен, но ако никога на отлетиш и останеш само в границите на разума, той започва да закостенява, да се фанатизира, в последна сметка оглупява.
В.: Ако тримата различни – туркинята Самие, ромката Таня и лесбийката Даниела-Манол, стигнат до финала, кого ще изберат зрителите?
Г.Л.: Трудно ми е да кажа, но едва ли ще е туркинята. Тя прекалено много стои извън центъра на играта, повече прилича на зрител, отколкото на участник в събитията. Може би това е знаково поведение за турското малцинство в България като цяло, за което има различни причини, но една от тях непременно е начинът му на политическо представителство и ниската степен на индивидуален избор, произтичаща от него.
Въобще, този сезон е доста трудно да харесаш някого, да искаш да се идентифицираш с него. Много играчи се провалиха, но обратното не случи. Засега поне. Липсва позитивният герой, което прави прогнозите съвсем условни. Случайността най-вероятно ще решава.
В.: Защо организаторите на риалита се хвалят колко много зрители гласуват в тях, а в същото време към политически избори хората стават все по- апатични?
Г.Л.: Между предишния и този въпрос има връзка. Защото в момента политиците у нас са в по-лошо положение дори и от участниците в Big Brother 4. Сред тях "добрите", които да предизвикват колективна идентификация, пък съвсем ги няма. Критическите нагласи във всички електорални тела са доминиращи. Така че, ако парламентарните избори се провеждаха по процедурата на Big Brother – първо с отзоваване, накрая едва ли някой щеше да остане в Къщата на българската политика.
Дебатът за олигарсите направи публично очевиден фактът, че романтичният период отдавна е свършил и политиката в България се превърна чисто и просто в сенчест бизнес, при това един от най-печелившите. Така че съвсем естествено бизнесмени със сенчеста репутация, като Христо Ковачки например, поискаха място в парламента. Неизречената логика е горе-долу следната: след като политиката и без това е сенчест бизнес, поне да го въртят същинските му представители, вместо техните посредници в партиите и институциите.
При това тъкмо заради сенчестото икономизиране на политиката, политическото представителство е заплашено не само по същество – няма кого да избереш, но и по процедура – резултатът от избора ти ще бъде фалшифициран. За първи път в историята на прехода има реална опасност вотът да бъде подменен – и чрез купуването на гласове, и чрез измами при преброяването им. Затова наскоро беше създадена една коалиция от граждански организации, в която се включих чрез фондацията, на която председател – "Медийна демокрация", с цел да предприеме мерки за провеждането на честни избори. Давате ли си сметка, че това е проблем и словосъчетание, което ни връща поне 20 години назад?

Доц. Георги Лозанов: Един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда

вестник "Строителство градът", 02 декември 2008

- Г-н Лозанов, гледайки участниците в конкурса "Сграда на годината", какво мислите за българската архитектура?

- Мисля, че е прилична, но поне в две от значенията, които могат да се извлекат от тази дума. Прилична в смисъл на едно добро професионално ниво, което не дразни добрия вкус и отговаря на очакванията. И прилична, в смисъл че прилича на вече видяното, че възпроизвежда наложили се практики, че й липсва смелост за непредвидими ходове. Усещането за дежа вю с характерната за него културна меланхолия като че ли най-добре изразява състоянието на това изкуство днес у нас.

- Каква представа създава конкурсът за българската архитектура?

- Конкурсът е авторитетен, защото наистина успява да открои емблематичните образци за процесите, които се развиват в съвременната ни архитектура. Не оценява сградите на годината в някакво абстрактно естетическо пространство, каквото в последна сметка въобще не съществува, а според амбициите на местната игра. Какви са те (поне преди световната криза) - мащаб, разточителство, ловкост, които да помогнат на новозародилата се българска буржоазия да се заяви в градската среда. Архитектурата тук, след мазетата и гаражите от началото на прехода, стана един от важните легитимиращи разкази и звездите й знаят това и се възползват от него. Ето един от неписаните, но определящи критерии на конкурса: кой по-добре ще те направи велик.

- Какво доближава и какво различава съвременната българска архитектура от тази в Западна Европа?

- Много неща я доближават - нашите автори са добри "слухари" и въпреки че възможностите им продължават да бъдат далеч по-малки, се ползват от целия й репертоар. Като може би най-шлагерната прилика си остават окачените фасади в екстериора и минимализмът в интериора. Разликата е на друго ниво - не във видимото, а в далечния културен тътен. Той идва от недрата на европейската архитектура, които тя има дори когато израства на празно място. Успява да е реплика в един диалог, преминал през времето. Докато нашата архитектура, колкото и да цитира и да се прави на "гърмян заек", мирише на прясно боядисано и на новодомци, които се оглеждат извинително. Най-често тя се опитва да се самозащити с изпитаните средства на последните десетилетия - еклектиката и премерения кич, които обаче след постмодернизма трудно стъпват върху въздушната възглавница на иронията, остават равни на самите себе си. Казано в резюме, на нашата архитектура й липсва задължителната малка черна рокля.
- Виждате ли българското в родната ни архитектура?

- Не, но и не виждам нищо лошо в това, че не го виждам. Родното изкуство и в най-общ смисъл, и като течение в българската архитектура е възрожденски отглас, пък бил той и минал през филтрите на модернизма. Днес не са важни националните, а индивидуалните стилове. Бих бил щастлив да се появи поне един такъв и у нас - ще го познаете по популярността му в чужбина. Фостър, Буфил или Гери на коя национална архитектура принадлежат? Отговорът "на никоя" не е достатъчен, защото работата е в това, че собственият им стил в скалата на архитектурните влияния днес стои по-високо от всяка национална традиция.

- Много често се казва, че сградата прилича на своя инвеститор. Свободна ли е българската архитектура?

- Естествено че не е. В традиционния случай сградата е резултат от неравностойна борба между творец и мутра. Мутрата обикновено побеждава, но пък ако творецът е значим, успява да вгорчи и прикрие победата й.

- Освен местоположението, качествения проект и изпълнение какво още е нужно, за да бъде една сграда уникална?

- Позволете ми тук, макар и неточно, да цитирам татко - арх. Лозан Лозанов: да поправят сградите около себе си. През последните дни се обсъжда идеята за широка обществена дискусия за визията на площад "Славейков" и други столични площади.

- Какво мислите за подобно широко гражданско участие в определяне облика на градската среда, как трябва да се оценява архитектурата?

- Архитектурата е единственото изкуство, в което възприятието е равно на обитаването му, и тъкмо затова обитателите са важни колкото авторите. Ако изключиш тяхното мнение от посланието на творбата, това си е чисто и просто репресия. Комунизмът беше пълен с такива, посткомунизмът - също. Причината е, че един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда. И тук вече ще се изкажа не като лаик по архитектурните въпроси, а като специалист по въпросите на публичната комуникация: ако един дебат не се състои, винаги се намират хитреци, които да го приватизират. В случая с площад "Славейков" това са търговците на книги. Те успяха да се изкарат жертви, въпреки че унищожават културната романтика от срещата с книгата, приравняват я със зарзават, въпреки че са откраднали единствения затворен градски площад на столицата, въпреки че заобикалят данъчните изисквания и са нелоялна конкуренция на книжарите, въпреки че… Оценявам, че в началото на прехода това беше начин да се стимулира книжният пазар, но днес е анахронизъм, част от сенчестия пейзаж на града. Това е моето мнение, не настоявам на него, но настоявам да се чуе мнението на гражданите на София и то да реши съдбата на площада. Какво трябва да се направи, за да се поддържат градските пространства? - Вероятно могат да се кажат много неща, едно от които е, че са задължителни първите седем години на всеки от нас. Но понеже това няма как да го променим, бих предложил друго: публичност на биографията на тези, били те вълци, мечки или катерички, на които общината поверява основните дейности в града.

- Могат ли конкурси като "Сграда на годината" да повлияят на качеството на архитектурата?

- Могат и го правят най-малкото защото изваждат сградите от бермудския триъгълник инвеститор-архитект-администрация и ги превръщат в обект на публично обсъждане, дават шанс да се гласува за тях както на избори. А архитектурата дълбоко в себе си е политика, променя живота ни и в не малка част от времето го управлява.

Георги Лозанов, член на СЕМ : Страшно е, че в медиите се намесват престъпни средсва

интервю на Андриана Михайлова, вестник "Сега", 29 юни 2002

Г-н Лозанов, има ли причини да бъде сменен генералният директор на БНТ Кирил Гоцев?

Точната дума не е причини, а основания. Мониторингът показа, а Съветът за електронни медии почти единодушно реши, че външната продукция "Всяка неделя" в продължение на няколко предавания нарушава закона. Но отговорността за това не носи външният продуцент, а операторът БНТ, представляван от генералния директор. Така че не аз или СЕМ заплашва мандата на Гоцев, а Кеворкян. И ако са верни подхвърлянията, че именно Кеворкян е настоявал Гоцев да стане генерален директор, ситуацията става малко като при Тарас Булба: "Аз те създадох, аз ще те убия". Кирил Гоцев е приел да управлява медията по закон, който не допуска външни продукции да се занимават с политика и икономика. Може и да не му харесва, но е факт, условие на задачата. Освен това онзи, който трябва да прецени дали в съдържанието на предаването има политика или икономика, не е нито "Всяка неделя", нито Марковски, нито Кеворкян, нито дори директорът Гоцев, а СЕМ. Затова не виждам правна възможност нарушението да продължава, а Кирил Гоцев спокойно да си стои на поста.

А не е ли по-важно дали са верни фактите, които се изнасят в предаването?

Работа на съдебната система е да прецени това. Нашата работа в СЕМ е да следим дали медийните инструменти се използват според "упътването", дадено в закона. Признавам, че преди появата на "Всяка неделя" се питах дали ограничаването на съдържанието на външните продукции помага на независимостта на БНТ, след като тя самата често се оказваше политически зависима. Когато БНТ стои на позициите на властта, защо поне през външните продукции да не влизат някакви различни гледни точки? Но като гледам с какъв вледеняващ монологизъм "Всяка неделя" въведе икономическата тема, започвам безрезервно да приемам основанията на законодателя. А те са съвсем ясни: външният продуцент не може да използва обществената медия за защита на собствените си частни икономически или политически интереси, без значение колко легендарни са те. Това просто е незаконно присвояване на обществен ресурс в особено големи размери.

Тезата на Гоцев е, че всичко в живота е политика и икономика.

Аз съм философ и добре знам, че ако някой си постави подобна цел, всяко понятие може да се разшири дотолкова, че да загуби смисъл. Затова законодателят е предвидил специализиран орган, който да прилага закона, а оттам и да поставя граници на записаните в него понятия. Работата на генералния директор е да се съобразява с тези граници, а не да пише надомен тълковен речник. Освен това в случая няма много място за тълкувания: приватизация, капитали, работни места, профсъюзи, сделки, открити и закрити производства - ако това не е икономика, кое да е? Така че струва ми се тук има опит под съмнение да се постави не просто една разпоредба на закона, а въобще здравия разум в медийната регулация.

Но въпреки това имаше скандал заради отказа на "Всяка неделя" и "Актуално" да дадат право на отговор на засегнатите приватизатори на "Каолин".

Да, защото този случай, от предаване в предаване, от "Всяка неделя" в "Актуално" и обратно, се превърна в безпрецедентна черна медийна кампания, която най-меко казано не се интересува от гледната точка на засегнатите. Дори да са извършили най-големите нарушения в приватизацията, те имат елементарното човешко право на защита. И във военните трибунали подсъдимите имат защитник, а в БНТ нямат. Позицията на авторите на "Всяка неделя" е, че тези материали били журналистическо разследване. Достатъчно е обаче да прочетат не друго, а един криминален роман, за да видят как стават тези работи - следствието първо изслушва всички свидетели и заподозрени и чак след това прави изводи, а не обратното - набиване в главите на зрителите чрез националния ефир на предпоставена теза. Да не говорим, че медията, особено обществената медия, особено пък една външна продукция в обществената медия, нито е съд, нито й е позволено да бъде съд. Нейният дълг, а и нейната компетентност, не е да издава присъди, а да информира зрителя за всички значими гледни точки по една тема. Другото е посегателство върху неговото конституционно право на информация. Въпреки това обаче, все се появява някой, който в националния ефир започва да се прави на "велик съдия". Преди такава тенденция в политически план имаше в предаването "Гласове" и аз пряко го заявих в самото предаване. Сега тя се появи още по-драстично във "Всяка неделя", но в икономически план. Разбирате ли, тук, доколкото мога да преценя, вече не става дума само за нарушение на ЗРТ, но и на човешки права. Защото тази кампания създава общо чувство на драматизъм в социалния свят - излиза, че ако медията си набележи жертва - сега едни, после други, те няма как да се защитят. Затова лично аз всяка неделя изпадам в омерзение.

Няколко от решенията на СЕМ стигнаха до съда. Това не подлага ли под съмнение авторитета ви като надзорен орган?

Аз не се притеснявам от това, защото съдът е естествено продължение на регулацията. За мен е важното съдът да потвърждава решенията ни. Съдиите представляват външна критическа гледна точка по отношение на нашата работа. Ако делата започнат да дават много негативни резултати, значи има грешка в начина, по който съветът прилага закона. По-тежкият проблем за мен е другаде - въпреки моите многократни настоявания СЕМ така и не реши, че "Актуално" нарушава изискването за плурализъм в едно предаване - изискване, току-що прието от законодателя с особен апломб. "Актуално" беше замислено изцяло в разрез с него - да представя само една гледна точка, и то на институциите. След като не го санкционира, СЕМ фактически негласно изтри тази норма от закона. Сега, ако не съумеем да приложим забраната за политика и икономика във "Всяка неделя", сме на път да унищожим още една опора за обществения статут на медията. Непрестанно говорим, че в България все още няма обществени медии, а заедно с това сами, с действие или бездействие, ги унищожаваме.

А защо СЕМ допуска това да се случва?

Трудно ми е да дам отговор от името на СЕМ. Той е колегиален орган, което значи, че 9 души в нестихващ дебат оформят някаква обща позиция. Напоследък като ме попитат какво точно работя, отговарям: карам се.

А нужно ли е въобще да дебатирате върху общоприети професионални норми?

Е, все пак накрая дебатът за "Всяка неделя" даде някакъв резултат. Има и друго - щом обществените медии у нас все не могат да се случат, значи, че няма нищо общоприето.

Има ли вероятност частни интереси да влияят върху поведението на членовете на СЕМ?

Нямам право на подобни изводи. Когато говоря за частни интереси, го правя хипотетично и от гледна точка на законодателството. Не бих защитавал нито интересите на Кеворкян, нито тези на "Каолин". Не ми е работа. Разсъждавам единствено от гледна точка на медиите и аудиторията, но имам самотното усещане, че тези, които се интересуваме от подобна гледна точка, сме кризисно малко. А и да ви кажа, след като в съда е подадена фалшива молба (по делото на Димитър Цонев срещу избора на Кирил Гоцев, заради която то беше прекратено - б.а.), вече не сме участници в обща игра. Не може в единия край на дъската да говорим, като някакви патетични наивници, за обществени медии и професионални стандарти, докато на другия край дребни мошеници да се занимават с документни измами. Аз вече наистина се плаша, защото проблемът излезе от медийната реалност, от света на думите и образите, и влезе във физическата реалност, в света на нещата, при това с престъпни средства. Утре може по същия начин да ми сложат хероин в чантата с документите и това да бъде поредният ход от играта на медийна регулация. Започва да ми става страшно. Някак тихомълком, като че ли нищо, се появява нов престъпен хоризонт...

Вие имате ли обяснение за това?

Нито имам обяснение, нито искам да го търся - аз се занимавам с медии, а не с измами и продължавам да вярвам, че това не е едно и също. Но щом се пипа толкова грубо, може да се предположи, че някъде в невидимата част на спектъра се сблъскват големи икономически интереси. И преди бях казал: не мога да бъда рефер на мач, който се играе в съблекалнята.

Според Гоцев обаче втренчването в БНТ се превръща в кампания, която пречи за нормалната работа на медията.

Хайде, хайде! Аз не мога и не искам да следя задкулисните схватки в БНТ, съдя за работата им според това, което виждам на екрана. Какво направи Кирил Гоцев с програмата, откакто е директор? 2 от 3-те нови предавания, които пусна - "Актуално" и "Всяка неделя", започнаха със скандални нарушения на ЗРТ. Един от мотивите Кирил Гоцев да поеме поста е, че е силен мениджър. Той наистина обича да говори за икономика и техника, но все твърди, че телевизията е пред фалит, въпреки че е с най-големия бюджет от всички медии; че е финансирана от държавата, а играе и на рекламния пазар. Попова ни ругаеше, но поне не се оплакваше непрекъснато, че няма пари. Как се справяше тя със същия бюджет, след като според общото мнение беше слаб мениджър?

Отново се обсъжда дали обществените медии трябва да се финансират чрез реклами. Вие какво смятате?

БНТ и БНР трябва да играят на пазара заедно с търговските медии не толкова по финансови, колкото по програмни причини. Иначе ще загубят рефлекс и комуникативност, ще застинат - БНТ и без това има склонност сама да се превръща в държавен ефирен официоз. И обратното, другите две национални ефирни медии - bTV и Дарик, така са лицензирани от НСРТ, че да са длъжни да играят на полето на обществения интерес.

Щом обществото финансира БНТ и БНР, не трябва ли да има по-ефективни механизми за контрол върху продукцията им?

Отдавна настоявам, че силната структура трябва да е управителният съвет, а генералният директор да бъде само изпълнител на неговите решения. Така пирамидата ще се обърне и няма обществените медии поразително да заприличват на сърдития си шеф. СЕМ трябва да избира не генералния директор, а управителния съвет. По време на отчета си Кирил Гоцев представи една нова структура в БНТ, която добре разделя административната от програмната работа, но засега това има видимост само върху листовете, които ни раздаде, но не и върху екрана.

А какво мислите за предложението на Медийната обсерватория да се сменят членовете на СЕМ при доказани в съда нарушения на закона?

Аз харесвам идеята всеки член на СЕМ да носи индивидуална отговорност за вота си, но доколкото органът е колегиален, тази отговорност е само морална. Засега не е намерена ефективна формула, по която тя да се превърне и в отговорност по ЗРТ. Предложеният механизъм не е подходящ, защото увеличава възможностите за влияние върху членовете на СЕМ от страна на институциите, които са ги избрали или назначили.

Законът непрекъснато се променя на парче. Не е ли време текстът да се преработи като цяло?

Не може да се говори за изцяло нов закон, защото основните принципи и процедури ще са си все същите. Важното е по текстовете да се работи в перспектива, а не, както обикновено, да надделяват ситуационните решения. Освен това има поне две тенденции в развитието на медиите, които все още не са влезли в дневния ред на нашето законодателство - новите технологии, т.нар. цифровизация, и налагащото се в европейското законодателство по-либерално отношение към рекламата. Ние продължаваме да я ограждаме със сигнали отпред и отзад, да я затваряме в програмни резервати, вместо да използваме по-нови и по-креативни форми. Важното е законът да търси отговори на въпросите, поставени от професионалното въображение, а не от нашите дребни свади... Макар че, ако генералните директори на обществените медии бяха избирани с квалифицирано мнозинство от регулаторния орган, както от години настоява неправителствената общност, едва ли някой от досегашните шефове щеше да е същият. Не знам кои щяха да са на техните места, но със сигурност изборът им щеше да е продукт на далеч по-задълбочен професионален дебат.

666-то

вестник "Култура", брой 2 (2304), 16 януари 2004 г.

Последната "Всяка неделя", в чест струва ми се на 25-годишнината от предаването, трябваше да помири Лили Иванова със Слави Трифонов, което, както разбраха над 1 700 000 зрители (според пийпълметричните проучвания), не стана. Певицата не го пожела. Друг въпрос е: какъв е смисълът на разправията между две звезди. При добро желание в нея можем да провидим някакви по-общи културни напрежения: поколенчески (между застаряващи синове и неудовлетворени родители), естетически (между чалга и естрада), граждански (между съпротива и конформизъм) и пр., но може, което вероятно би било и по-честно, да приемем цялата работа като лична закачка на границата между клюката и досадата. По-важното е, че несъстоялото се помирение с издайнически маниеризъм илюстрира две "професионални" особености на предаването и неговия водещ: манията му да играе ролята на арбитър, да раздава справедливост в ефир и неспособността му да го прави, когато и двете страни са на масата.Всъщност, тази неспособност е резултат не толкова на личен недъг, колкото на самата природа на медиата, която за разлика от съда или храма не търпи финални истини, а само сменящи се, конкуриращи се и сблъскващи се гледни точки, не позволява на своите лица да бъдат съдници, а само посредници. Другото е телевизионна карикатура, при това няма нужда да е рисувана от Борис Димовски. За да го постигнеш, "без да ти мигне окото" трябва да се откажеш от основната ценност на занаята си - плурализма, и предварително да изолираш едната страна. А и това не е достатъчно - трябва да я демонизираш, да издириш всеки, който е готов да го направи, ако се разсее, трябва да му размахаш пръст, ако пак не ти свърши работа, трябва да си я свършиш сам. За да заемеш позата на екранен съдник, първо трябва да организираш "медиен апокалипсис", да създадеш някаква осъвременена гротеска на Писанието, в която да се окажеш агент на 666-то, "та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му. Тук е мъдростта. Който има ум нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е 666." (Откровение от св. Иона, 13:17-18)
Говоря, разбира се, за станалите христоматийни кампании на "Всяка неделя" срещу "отсъстваща страна", преди срещу кръга "Капитал", сега срещу бившия премиер Костов; говоря за незаконната власт, която посредникът придобива, докато се прави на съдник. И не е толкова важно дали после я разменя на "черната борса" за друга власт, пари и пр. или си я отнася вкъщи, за да й се любува на лунна светлина. По-важното е, че това е кражба на власт, защото само привидно четвъртата власт прилича на "класическите" власти - изглежда, че медиите властват върху аудиторията си, всъщност тя принадлежи тъкмо на аудиторията, на крайния потребител, на отделния човек, особено ако медиите са обществени. Така че всяка неделя кражбата е от всеки от нас.

Георги Лозанов: Първанов се превръща в печална политическа гледка

Интервю на Мария Великова, вестник "Хасковска Марица", 27 ноември 2008

Стефан Гамизов е мътна фигура, не мога да й хвана спатиите, а поканата на ДАНС към главните редактори на медиите бе една бутафорна постановка, твърди известният медиен експерт. Кеворк Кеворкян го заплашвал, когато бил в СЕМ.

- Като медиен специалист как ще коментирате противопоставянето Бойко Борисов – Сергей Станишев, което след предизобрния клип на БСП се пръвърна в един “трамваен водевил”?- Бойко Борисов присвоява вота на хората, защото говори на техния език. Точно по тази посока обаче е и големия риск. Може да тръгне по посока на “Атака”. Започна да прави техните крачки, които са много опасни – започна да се изказва срещу турците, срещу хомосексуалистите, започна да се изказва срещу различните. Бойко направи изказване срещу Възродителния процес, а това е голям политически гаф. Да приличаш на обикновения човек и да говориш на неговия уличен език е имиджов потенциал. Но когато започнеш се изказваш срещу различните това е маргинална практика. Бойко се маргинализира. Вероятно изказването му срещу Възродителния процес е защитна реакция Това е разбираемо . Но независимо от това нормалната му политическа оценка би трябвало да звучи така : да участвал съм в нещо ужасно и съжалявам за това, а не както той реагира: участвах в нещо прекрасно, което обаче не беше направено по най-хубавия начин. Бойко започна да прави и разни лингвистични упражнения – да казва как трябва да се сменя първото, второ име на човека... Чрез изказванията си срещу хомосекусалистите и намеците към Сергей Станишев Борисов само вдигна рейтинга на Станишев. Бойко Борисов говори на езика на всекидневието. Той владее езика, който човек ползва в границите на своето частно пространство - на улицата, в кръчмата, в спалнята. Каква част от този език обаче можеш да пренесеш в публичността?! И как този език да те превърне в политик? Това, което можеш да кажеш на маса в кръчмата, изказано публично може да предизвика криза в образа ти. Когато изказваш неща на публично място те задвижат други механизми. Едно е да кажеш нещо на жена си и то да ти носи вътрешно удоволствие и наслада в границите на частното преживяване, съвсем друго е да го кажеш публично. Защото това вече започва да движи социалните механизми, защото там нещата имат друг смисъл, смисълът дори се подменя, защото се подменя контекста. Всеки който се занимава с публичност знае, че половината от смисъла идва от текста, другата половина се създава от контекста. Бойко се държа политически непрофесионално. Той има политически потенциал, но ако направи още такива гафове, неговата подкрепа може да падне рязко. Да, Бойко продължава де е с най-висок рейтинг в България, но изказването му за Възродителния процес стабилизира Доган. След самоубийството, убийството (или каквото и да било там) на Ахмед Емин Доган беше застанал пред политическия си провал. Когато Бойко направи изказването си, рейтингът на Доган не падна, напротив Бойко стабилизира положението на Ахмед Доган.
- Вие сте сред първите които заговориха за проблеми в публичните изяви и в имиджа на президента Георги Първанов. Защо според вас Първанов е в “медийна паника” и кое ви дава основание да му поставите тази тежка диагноза?
- Президентът Георги Първанов е в имиджова криза. Преекспонираното му присъствие в публичното пространство, нарасналият брои интервюта които дава, множеството събития на които се опитва да бъде патронаж, са показател за кризата в образа му, който се опитва да гради. За това говорят и изключително глупавите медали, които раздава. Както медалите, така и хората на които Първанов ги дава губят своята историческа стойност, обезценяват се. Раздаването на всичките тези медали са част от тази имиджова криза на президента. Георги Първанов не е политика, който може да олицетворява една европейска държава. Той е ориентиран към соца, назад във времето, той е и на изток в геополитическата карта. Първанов не може да е лице на България. Неговата криза се почувства, когато той влезе във взаимоотношения с Путин. Той влезе в своята криза още в края на първия си мандат. Тогава Първанов задълбочи отношенията си с Путин, а България вече стана част от ЕС. Независимо от политическото лицемерие което е наложено у нас трябва да кажем, че в българската политика Първанов винаги е олицетворявал същинската БСП, и по-точно онези нейни нагласи които ни водят на изток, които ни поставят в геополитическата позиция на близкото минало. Не е искрен опитът БСП да се представя като европейска партия и то точно от Георги Първанов. Безпорно е, че неговия публичен образ се изграджа от екип имиджмейкъри. Но мерките, които се предприемат за спасяването на този образ са декоративни. Не виждам как би могъл да се спаси неговия имидж, защото Първанов се изказва хлъзгаво, псевдоавторитарно, повече басово, отколкото смислено.
- Кои ордени г-н Първанов обезсмисля чрез раздаването им на случайни според вас хора?
- Последно Първанов скандализира обществото е ордена “Стара планина”, който даде на адвоката Тодор Батков. Отличието “Старата планина” се свързва с особен тип постижения и героика на публичното поведение. Тези значения са асболютно несводими към Тодор Батков. На пръв поглед не може дори да се разбере причината поради която Тодор Батков получи този орден от Първанов. В този акт на президента няма мотив, а само гавра с медала. Какъв е Батков – в най-добрия случай той е просто адвокат, който е преуспял в един бизнес... На преуспели адвокати да се даде орден “Стара планина”?! За какво говорим? Публична истина е, че Батков е свързан с Майкъл Чорни. Ето точно по тази линия аз говоря за путинизацията на образа на Първанов. Президентът ни се превръща в печална политическа гледка. На човек му е неудобно точно Първанов да представлява европейската идентичност на България. Неудобно ни е да имаме такова представителство. За г-н Батков връчването на “Стара планина” се превърна в личен празник. Това е изключителна девалвация и подигравка с публичната ценностна система. Казвам това без да искам да обиждам когото и да било. Но актът на даването на “Стара планина” в този случай е отклонение от нормата, от високото, от героическото.Гражданският проект в България е на ръба на разпадането.- В публичното пространство се върти тезата, че Стефан Гамизов прави пи ар акции на Станишев, като “руши” образа на Първанов. Може ли да се приеме сериозно твърдението, че изказванията на Гамизов са също част от разпадащият се образ на президента? - Стефан Гамизов направи в публичното пространство нещо важно – той започна да противопоставя Георги Първанов на Сергей Станишев. Това противопоставяне може и да е станало случайно от негова страна, не мога да преценя. Но разликите между Първанов и Станишев много отдавна са се превърнали в обществена нагласа. Гамизов просто успя да изговори една обществена нагласа. Защото действително в границите на БСП, и доколкото БСП може да има европейско лице, то може да се олицетворява повече от Станишев, отколкото от Първанов. И като образование, и като маниери, и като младост Станишев повече носи европейското. Гамизов изрече на глас тези разлики, неговият глас намери добра акустика в обществото. Не бих казал, че това някакъв е пи ар от негова страна. Това по-скоро е казване само на очевидното.
- Значи г-н Гамизов не прави платени пи ар ходове в полза на премиера Сергей Станишев?
- Не, Гамизов сигурно извършва пи арски ходове. Гамизов е мътна фигура, аз дори не мога да му хвана спатиите. Той говори в разни посоки и не са ясни мотивите му. Той не можа да заговори експертно, а има претенции за експрет. Какво значи експертно да говориш. Това означава да заговориш за стойността на това което оказваш само по себе си. Експертното становище е компетентност плюс независимост. Експертът не е зависим от интереси, а от компетентността си. Докато при Гамизов винаги стои усещането, че говорейки, той има някаква втора мотивация, нещо стои зад думите му, изказванията му не са свързани с ценността на това, което той казва за предмета, за понятието на говоренето. Така самоочевдната разлика между Първанов и Станишев, за която Гамизов започна пръв да говори, започна да изглежда като пи ар акция. Гамизов започна да създава впечатление, че не говори от чисто експертни позиции. Самият Гамизов няма експертна биография. Не може един експерт да падне с парашут.
- Извинете, но в интернет визитката на г-н Стефан Гамизов пише, че той е специалист по изваждане на фирми от кризисни състояния. Неговите умения и знания все пак са свръзани с познание за това как се прави “кризисен пи ар”?!
- Това също звучи пределно общо. Изведнъж както Гамизов е спасявал фирми и корпоративни интереси, започва да се държи като независим експерт ... Объркана работа. Да – той изрече разликите между Първанов и Станишев на глас, но той каза нещо което знаеше всяко хлапе, както се казва. Междудругото тези разлики също са свързани с имиджовата криза на Първанов. Колкото повече Първанов влиза в тази имиджова криза, толкова повече разликите му със Станишев стават по очевидни.
- Да, но от обкръжението на г-н Гамизов алармираха, че заради гражданската си позиция той е получавал заплахи. И ако тези заплаха не са сериозни, то може ли да се примеме, че г-н Гамизов си прави собствен пи ар?
- Възможно е и да си прави собствени пи ар, но може и да е заплашван. Ние не знаем вече с какви интереси Гамизов е свързан. Но е абсолютно сигурно, че Гамизов не е заплашван заради експертата му теза, че Станишев е по-модерен и по-европейски политик от Първанов. В никакъв случай не е заради това. Тогава трябва да са заплашени повечето хора в нашата държава, защото това нещо всеки го вижда, а вече и много хора го казват. Възможно е да има нещо, заради което е заплашван. Но не е заради тези негови “експертни” прояви.
- Доколкото знам вие също сте бил заплашван заради позицията ви като медиен експерт?
- Когато бях в НСРТ, а после и в СЕМ ме заплаши Кеворк Кеворкян. Той ми каза : ще си платиш! Репликата му беше по повод моето настояване Кеворк да даде публичност на своя договор с телевизията. Той отвърна, че няма основания да му се иска този договор, което не беше така. Аз настоях да си види този договор, защото закона трябва да се спазва. Той се ядоса и на едно заседание ми каза : ще си платиш. Никога не ми е казвал по какъв начин и как ще си платя, но се почувствах застрашен. Като цяло обаче аз не съм “интересен” за заплашване, защото съм извън територията на големите интереси. Кой ще си прави труда да ме заплашва и защо?! Гражданското говорене у нас е слабо, неефективно, а и аз съм човек, който ходи с папионка (смее се).
- Казвате, че гражданското говорене няма ефект, но пребиха журналиста Огнян Стефанов и най-вероятно това стана точно заради неговата гражданска позиция?
- Да, това е факт. Първо – няма съмнение, че чрез публикациите си, а и може би чрез отношението си, Оги Стефанов е влязал на територията на големите интереси. Второ – този побой беше една много лоша проява на ДАНС на територията на публичността. Тъкмо ДАНС се създаде като институция и това се случи. ДАНС беше замислена като алтернатива на порочните практики в МВР, които доведоха до свалянето на Румен Петков. Под лоши практики разбирам връзките между силовото министерство и престъпността. Вместо държавните силови структори да се борят с престъпността се оказа, че те имат един комшулук. Оказа се, че изтича информация, че има черна борса на информация. Оказа се, че в МВР събират информацията със специални средства и след това я продават на същите тези престъпници, срещу които “ се борят”. Това е края на държавата. Това е да обърнеш с хастара на обратно целия смисъл на държавността. Държавата е създадена, за да защити своите граждани, да гарантира сигурността им, а ги превръща в жертва. Силовите структури, които трябва да работят срещу престъпниците работят с престъпниците. Това са лоши практики. ДАНС беше създадена, за да прекъсне тази порочна практика. Дори когато използват специални разузнавателни средства трябва да има правила, защото подслушването ( на журналисти, на публични личности) само по себе си е нарушаване на човешките права. Чрез подшслушването се влиза в една много рискова зона. То е нещо като радиоактивните отпадъци, само че в символичен смисъл. На тях трябва да им се обърне специално внимание - има производства, които използват специални вещества – с тях трябва много да се внимава. Към ДАНС имаше и има много високи изисквания. Една от първите акции, чрез която ДАНС освети поведението си – а поведението винаги се осветява чрез скандали – е точно побоят над Огнян Стефанов. Видя се как ДАНС иска да работи на територията на публичността и медиите. Абсолютно недопустим е побоя над журналиста Огнян Стефанов. ДАНС беше използвана, за да може да се разчистят сметките с един журналист и с един сайт. Това е дъното. ДАНС влезе с лош имидж в обществото. Спомняте си, Иво Инджев беше уволнен от Би Ти Ви след един въпрос към Георги Първанов. Иво неведнъж е казвал, че е махнат от телевизията заради натиск от страна на Първанов. В професионалните сфери вече са подозрителни по отношение на Първанов. Твърди се, че Първанов е готов да използва силови средства срещу свободата на медиите. ДАНС също освети своята дейност като започна да “играе” срещу свободата на словото. Кръгът се затвори много лошо. След побоя над Огнян моралните удари паднаха върху ДАНС, физическите върху самият Огнян, а това е удар и върху имиджа на президента.- Как да си обясним присъствието на хора като Алексей Петров в структурите на ДАНС?- Много са странни подобни присъствия, защото в ДАНС не би трябвало да рабоят хора с двойствена биография. Там не би трявбвало да присъстват и хора свързани с бившите служби от ДС. В противен слчуай ДАНС става продължение на репресивния апарат на политическата полиция. Когато в ДАНС има старите кадри, когато действат старите методи на репресивния апарат и същевремно пребиват журналист, ДАНС се осветява като защитник на властта от медиите. ДАНС пази властта от медиите, от свободното слово. Тогава е много тъжно. Неслучайно започнаха да изписват ДАНС като ДанС.- Какво според вас се случва в тази държавна институция?- Те водят вътре една мутраджийска разправия помежду си. Те самите си нанасят удари. Ако не беше това осветяване на Алексей Петров, ние нищо нямаше да знаем какво се случва там, нямаше да знаем, че са разделени на лагери и враждуват помежду си. Това “знание” е всъщност хубаво, защото на негова база обществото добива някаква видимост. В една демократична държава тайните служби са публични. Действително има зони на тайна, но те са малки и са абсолютно свързани с конкретната ефективност на някакво разследване. Какво да говорим за механизмите чрез които се подслушват журналисти. ДАНС един път не се изправи публично пред репортерите да обясни своята дейност. Като поканиха главните редактори на собствена територия направиха една бутафорна постановка. Не може да се разреши въпроса като на тъмно отговаряш нещо на главните редактори. ДАНС трябва да отговоря на въпросите на репортерите, защото това ще означава, че тя отговоря на моите въпроси, на въпросите на крайния потребител.

Държавните медии са като в Музея на мадам Тюсо -

Информационно масонство диктува новинарския репертоар

Интервю на Андриана Михайлова, вестник "Класа", 5 септември 2008

- Какво се случи за 10 г. в медийната регулация, доц. Лозанов?
- Когато навремето напусках СЕМ, казах: „Регулаторен орган не съществува. Знам го. 6 г. бях там“ по логиката на „Гватемала не съществува. Знам го. Бях там“ от Маркес.
Същински регулатор, който да работи като обществен орган, у нас не успя да се състои. Той беше замислен да бъде параван, а не да изпълнява реални функции. Политическата власт не се отказа да властва над медиите. През прехода дори се появи още една власт – сенчесто-икономическата, която заедно с политическата, прокарваше своите интереси в регулатора. И обезсмисли същността му.
- Как стана това?
- Не без пряка договорка на ниво отделни членове и председател, както и чрез съобразяване с контекста, чрез квоти, особено парламентарната. Този орган по закон имаше две специфики – независимост и специализираност, но никога не генерира компетентност, която да го направи професионално важен, камо ли да генерира независимост.
В началото големият дебат беше дали регулаторът да бъде обществен или държавен. Сега този дебат е абсолютно забравен. През органа протичат държавни интереси – партийни и корпоративни. Прекрасна илюстрация за това бе спирането и пускането на конкурсите за ефирни телевизии. Досега такъв фарс не беше разиграван.
- Това ли е най-големият грях на регулаторния орган?
- Той се роди с грехопадение, когато навремето избра Александър Велев за директор на БНР, а седмица след това анулира собственото си решение заради партийни конюнктури. Първата работа на СЕМ пък бе да махне Лили Попова без съд от шефското място в БНТ. От самото начало се започна с партийна поръчка.
- На колко етапа разделяте развитието на медийната регулация?
- На три етапа. Първо беше времето на Иван Костов. Тогава имаше ясна политическа воля, която минаваше през органа, главно през парламентарната квота. Беше обаче по-романтичното време – отделните членове на регулатора имаха ясни физиономии. Присъстваха в регулацията чрез собствените си, създадени на други територии, лица. Стефан Данаилов, Йоско Сърчаджиев, Тончо Жечев, Ивайло Петров, Тодор Коруджиев, Александър Томов – бяха агитка, която извършваше глупости, но през персоналния си ангажимент. Не натоварваха пряко регулацията със собственото си поведение, не бяха публично страхливи.
Тогава беше периодът на публичния дебат – след всяко заседание на НСРТ имаше пресконференция, която произвеждаше скандал. След това органът стана чиновническо, монолитно-сивкаво тяло, а членовете му - анонимна маса. Дойде вторият период - на Симеон Сакскобургготски – времето на посредниците. Царят не се отказваше от властта върху медиите, но пипаше с кадифени ръкавици (посредниците като Стоян Ганев). Проблемът с тях се оказа сериозен - както се знае от криминалните романи, започват да работят за себе си. Същото се случи и с царя - управляващите бяха излъгани от собствените си посредници, а центровете на натиск - два – управляващи и посредници. Това беше периодът, когато икономическите интереси започваха да бъдат по-мощни от политическите. По времето на Костов политическата воля беше последна, но по времето на царя тя се нареди по-надолу в деспотизма на властта.
- А третият, настоящият, период?
- По времето на тройната коалиция можеш да получиш натиск отвсякъде. Средата прояви своя корупционно-корпоративен профил и немалко членове на СЕМ се поддават на натиск. Очите им се въртят като на анимационни герои - не знаят от коя страна идва натискът. Това е време на тежък конформизъм. Регулаторът започва да се самооттегля, защото не може да се справя с мрежата от власти.
- Защо гилдията иска нов, модерен медиен закон, а в същото време не предприема инициативата за неговата реализация?
- Преди гилдията се организираше чрез граждански организации, а сега - чрез организации на собствениците. Последните са част от политико-икономическата власт и пласират собствените си интереси. Промяна на закона на тях сигурно им трябва, но в онези моменти, в които им пречи на бизнеса. Затова няма да се появи текст на закон от гледна точка на обществена ревизия. Ще има такъв, в полза на едно или друго лоби.
- Защо обществените медии са със затихващи функции?
- Проектът обществени медии като цяло в България се провали. БНТ и БНР влязоха в държавно-обществен статут, опитът да се създадат частни обществени медии също се загуби.
- Нали bTV и Нова тв все пак изпълняват обществени функции?
- Да, отделни техни предавания, но все по-слабо. Комерсиалната функция е водеща. Дори традиционни обществени формати като публицистиката се превръща в шоу, тип риалити. Например Георги Коритаров си прави сутрешно риалити с теми от новините.
Причината е в това, че мантрата - „Преходът свърши“, изигра роля и вече няма цялостен граждански ентусиазъм за промяна на каквото и да е. Играта вече е: „Където си, там стой“. А преди беше обратното–смяташе се, че всичко е неправилно подредено и трябва да се пренареди. Духът на съпротивата се загуби.
- Властта или икономическият натиск са виновниците за краха на държавните медии?
- Имаше моменти, в които държавните медии бяха в криза, особено БНТ, но сега има застиване на картината - обща безперспективност на цялата медийна среда. Държавните медии нито ще помръднат нанякъде, нито ще влязат в дълбока криза. Те са от Музея на мадам Тюсо. Сега е обща мътилка. Има информационно масонство – политико-икономически кръг, който диктува информационните репертоари. Има пряка зависимост с гражданското общество и свободата на медиите – колкото повече затихват гражданските ентусиасти, толкова повече цензурата обхваща медиите тотално.
- Значи в момента цензурата изживява своя пик?
- Да. При това не е точно цензура както по времето на Костов, когато се разпознаваше. Сега цензурата е, че свободата на словото изобщо не е предмет на дебат.
- Предстоящата цифровизация няма ли да отпуши процеса?
- Ще окаже много добро влияние, защото ще разшири броя на програмите и ще извади държавата извън играта. Важно ще бъде и наличието на авторитет, който да пази обществения интерес, когато противоречи с комерсиалния. Колкото повече се развиваме, толкова повече чрез пазара ще регулира ценностно медиите. Затова цифровизацията беше забавена, а това беше тежка форма на цензура – колкото повече оставиш медиите да живеят в аналоговата ера, толкова повече ограниченият ефир се разпределя от държавата и корпоративните й разклонения. В това отношение съм идеалист, даже утопист – вярвам, че технологиите винаги поправят идеологиите.
- Кризата в медиите ли обезличи персонифицираните журналисти и медийни шефове или обратното?
- Има крах на елитите във всички области - не могат да се възпроизвеждат, да намерят публично своята легитимация. В телевизията най-мощният израз на този процес е силата на риалити форматите. В основата си те стъпват върху хора извън публичната сфера. Все повече производството на публични лица върви по този парадоксален начин - правиш някого публично лице, защото му даваш публичност, а не защото има предварителна биография. Риалитата приличат на онези консервни кутии, в които има въздух от Ерусалим. Отваряш я и трябва за миг да погълнеш този въздух. И публичните ни лица са такива. На този тъжен фон всичко е в полза на все по-надигащия се градус на забавлението в медиите. Това е феноменът на оркестъра на „Титаник“ – колкото повече потъва корабът, оркестърът свири по-весели мелодии. Затова отварянето на досиетата на журналистите ще постави въпроса за биографията на гласовете – кой говори.
- Само блоговете ли са алтернативата на ценностната журналистика?
- Да, там върви шансът за това изнервените консуматори на фалшиви журналистически послания да ги стегне шапката и да се намесят в процеса. В интернет има друг режим на свобода на словото, който непременно ще промени режимите и в традиционните медии.
Вестниците първо трябва да решат проблема с електронните си варианти, които често приемат като собствена конкуренция. От това зависи и как ще се измести рекламният поток. Водещи ще станат безплатните вестници. Свободният достъп ще се случи и в ефира. Медията ще търси потребителя да го облъчва, а не обратното.

Годината на скритите медийни фалити

Доц. Георги Лозанов* пред „Капитал“, брой 51, 27 декември 2003
интервю на Велислава Попова

Ако търсим медийния образ на 2003 г., кои са основните му физиономии?

- През тази година се задълбочи, дори стана драстична тенденцията, която е свързана с ниската степен на информативност на медийното говорене. Информационният пласт много се свива. Този процес ескалира заради т.нар. заклинания на мълчанието. Двете основни фигури в политическия живот в предишния и в настоящия период - Иван Костов и царят, всъщност бяха дали заклинания за мълчание. Това е важно не само като персонално поведение, важно е като характеристика на публичността. Когато Костов наруши тази норма, беше подложен на медийни екзекуции. Приели сме конвенцията на мълчанието, а той изведнъж проговаря. Демократичен нонсенс е да свързваш политическата отговорност с политическото мълчание. Политическата отговорност е способност да отговаряш на въпроси. Думата отговорност трябва да се разбира буквално - който не отговаря, е безотговорен... Това стесняване на информационната база на медийното говорене води след себе си едно известно последствие - фикционализация на медийните разкази. Те започват да компенсират чрез въображаеми образи отсъстващата информация. Има поне три линии на този процес. Първо изчезването на вечерните коментарни предавания и изместването на политиката в сутрешните блокове. Коментарното предаване стъпва на сигурно, на нещо, което се е случило и разгръща коментарни планове. Предавания като „Панорама“ например просто изчезват. Вън от собствените им персонални и програмни стратегии те изчезват като факт. Сутрешният блок има друг тип комуникативен модел - той е сервизна информация. В него политическото говорене може да е на ръба на клюката. Нямаш нужда да имаш предварителна тежест на аргументацията и фактологична обоснованост и легитимност на говоренето - минаваш между другото и казваш. Това има и позитивна страна - получи се почти втори телевизионен праймтайм - сутринта. Не трябва да забравяме кой е авторът - Милен Цветков. Той създаде, разработи го, видя се, че това е територия, на която може да се говори много по-широко и много по-ангажиращо, отколкото с традиционната сервизна информация. Така че Милен Цветков го разработи, но по неясни причини беше изхвърлен. Човекът, който го усвои и го емблематизира, беше Георги Коритаров. Коритаров е, така да се каже, осъзнат или неосъзнат борец срещу конвенцията на мълчанието. Задава един въпрос и настоява страшно много събеседникът да отговори на този въпрос. И в тези предавания има драматургия, защото събеседникът не иска да отговори.

Затова ли нова „Нова тв“ потърси журналист като Валери Найденов, въпреки че биографията му е в пресата?

- Няма начин да минеш без сутрешен блок. „Нова тв“, когато й изчезна сутрешният блок, започна и тя самата някак си да изчезва. Сутрешният блок на БНТ не може да върши тази работа, да оползотвори новата ситуация, но това е свързано с общия нисък програмен потенциал на БНТ. Другият резултат от свиването на информационния пласт е падането на тиражите на вестниците. Защото основният чист информационен поток върви през електронните медии - вечерта си го чул по телевизията. За да имаш възможност през вестниците да осъществяваш интензивна комуникация, трябва да има много широк информационен терен, да ти е останало нещо. Вестниците се задъхват от информационен недостиг. Нямаш какво да чуеш утре, ти дори вечерта нямаш още какво да чуеш, та камо ли утре какво да научиш допълнително. Все повече се чувстват дефицитът и невъзможността да се случи качествен вестник и качествена преса, защото качествената преса е фактологично обоснована преса. Като няма фактологично движение, каква фактологична преса.

В същото време се разшири нишата на жълтите издания...

- Това вече е вторият процес - фикционализацията. Жълтите издания, лайфстайл и всякакъв тип списания, електронната медиа и играещите предавания - от игрите до шоуто - основната комуникация върви през тях. Гражданската функция на медиата силно спада за сметка на забавлението и играта, която може да бъде оценявана двойствено. От една страна, това е модерното развитие на медиата. От друга - в посткомунистическо общество медиата има много сериозни граждански ангажименти във връзка с преструктурирането на публичността, което не само не е завършила, а и доколко е започнала, е неясно. БНТ също се опита по своя безпомощен начин да вкара социалната и политическата проблематика през по-отворени шоупрограми - „По-добре късно, отколкото никога“ или „Цялото кралско войнство“, но те бяха пълна катастрофа. Имаше някакъв опит, някаква интуиция, но не се състоя. Освен това беше противозаконно, когато се изважда във външни продукции основният публицистичен обем - което в най-силна степен личи във „Всяка неделя“.

Този тип програми не са ли по-скоро търсене на отговор на „Шоуто на Слави“?

- Да. Слави е много важна фигура, защото е емблема на факта, че само фикционално раздвижено, разиграно, може да се представя случващото се. Друга гледна точка - фактологична - няма. Затова Слави се превърна в официоз. Слави всъщност създаде матрицата на това фикционално и игрово поднасяне на основната социална и обществена проблематика. В такава ситуация това е комуникативната форма. Всичко друго е измъчено усилие, в което накрая, като кажеш първата дума, не можеш да кажеш следващата, защото няма как да я кажеш. Така следващата дума вече трябва да е игра, да е пародия на невъзможността ти да я кажеш. И заради това тези форми се развиват и Слави успя абсолютно еднозначно да се превърне в монополиста на този тип телевизионно и медийно поведение. И сега непрестанно някой се опитва да разбие монопола и няма успех. И дълго няма да има, защото Слави започна да го прави отдавна. Има голямо значение тези позиции да имат биография. Слави има биография за това поведение, добра, лоша, през чалгата, но има. Какво представляваше водещата на „По-добре по-късно, отколкото никога“ - като че ли си я изрязал от списание и си я залепил на екрана. Третото доказателство за фикционализацията, което е най-мрачно, е, че през последната година имаме отново мощно развитие на черния фикционален разказ - бандитите, убийствата... Като този разказ вече започна да произвежда една най-крайна форма на негативна етика. Едно общо очакване, че бандитите ще се избият помежду си и по този начин ще се възстанови социалната справедливост. Това е очакване, че престъпността дори ще поеме и правосъдието. Светлото не може да роди нищо, всичко, което се случва, и правосъдието върху самия бандитизъм дори е ангажимент на бандитизма. Това е абсолютно невъзможна картина на социален модерен свят - тя е пълна фикция, нещо абсурдно. Обществото се оплита в тази мрежа на черна фикция... Това е картината. Всичко в България, включително и политиката, се превръща в сенчесто. Основният проблем е, че медиата не може да просперира, когато не върши основната си демократична функция: да прави хората свидетел на онези, които взимат решения, които след това ще се стоварят върху техния гръб, т.е. да им показва в момента, в който се взимат, и мотивацията, в която се взимат решенията, в които после те живеят. Когато медиата не може да върши това, тя е в демократичен колапс. Сенчестата политика, сенчестата икономика са обратното на това. Ти взимаш решенията някъде в мазето, в подземието, а после те идват върху хората само като следствие. И медиата в този смисъл е едно изключено трето, от което няма нужда.

Какво се случи на медийния пазар през 2003 г.?

- Случи се това, което отдавна се очакваше - дойде годината на скритите фалити. Особено в радиото, но и в кабелните телевизии. Стана ясно, че този рекламен пазар не може да издържа това медийно пространство. Винаги е стоял проблемът, че след като рекламният пазар е по-малък, а медийният пазар е по-голям, влизат капитали от другаде. Естествено, че това другаде е сенчестата икономика. Моето чувство е, че сенчестият бизнес интерес вече се е разпределил. Ясно е, че остават медии, които са извън сенчестия интерес, извън възможността да участват конкурентно в разпределянето на рекламния пазар и те започват да изчезват от медийната карта. Нито има реален законообоснован механизъм за фалитите обаче в медиите, нито това още е стигнало до колективното съзнание на професионалната и бизнес сферата в областта на медиите. И тези фалити затова са скрити и необявени, те са фалити през надеждата, че това може да се размине, и вървят едни практически окрупнявания, сливания на медии. Големият проблем в тях е, че това води до монотонност на средата.

В електронните медии следва окрупняване, но в печатните по-скоро търговия с редакционна политика...

- Това е и причината за този сенчест интерес към медиите. Той оставя особено музикалните радиоформати на произвола на съдбата и те си фалират, сливайки се и окрупнявайки се. Тежък проблем е, че досега и според мен това е активна политика, не се въвеждат някакви антимонополни специализирани норми за медиите. Никой не иска да постави дори въпроса аз мога ли да имам три вестника, три телевизии и една национална радиоверига например. Това, че не се мисли в антимонополна норма средата, е, защото практически няма никаква прозрачност на капиталите в медиите и никога не знаеш каква е реално ситуацията, та върху нея да имаш норма, за която да имаш надежда, че ще бъде справедлива. Не знаеш какво регулираш. То е скрито. Имаше един опит, който пропадна, през Закона за достъп до информацията поне да изисква медиите да дават публична информация за източниците на финансиране и за капиталите, което е абсолютно задължително според мен. Защото, след като правиш медиа и продаваш стока, която има пряко отношение към свободата на словото, е нормално това да може да се проследи от самото начало, от генеалогията на посланието в икономически смисъл. Пазарът в момента се изправя пред три много сериозни нормативни необходимости - от антимонополно законодателство в медиите и формите му. Второто е норми, свързани с генеалогията и чистотата и прозрачността на капиталите. И третото е усилването през медийния закон на значението на формата. Форматът трябва да е нещо неизбежно, което не можеш да променяш произволно, защото иначе средата губи плурализма си.

Блокираното лицензиране попречи ли на медийното развитие?

- Това е проблемът на регулацията. За мен има фатални последствия, че не се лицензира две години. От гледна точка преди всичко на легитимността на сектора. Преди шест години, когато влязох в медийната регулация, думата пират, свързана с медиите, беше най-често употребяваното понятие. Сега законово се произвежда пиратство. Ето последните поправки в медийния закон - шегувах се, че има три типа медии - лицензирани, регистрирани и никакви, и това е законообосновано, oтново чувството, че ти може да си извън закона и въпреки това да имаш своето място и своите права, се възстанови. Това е най-непростимият резултат в развитието на регулацията в последния период. Основата на това е свързана с начина на създаване на регулатора - през посредници, които да гарантират, че той ще се подчинява на определена политическа логика, после бунта на посредниците, после снемането на тъй нареченото политическо доверие от регулатора и после наказанието за снетото доверие със спирането на лицензирането, което е наказание за целия сектор. Това е най-мрачният монумент, изграден на територията на регулацията. Това превърна регулаторния орган в пародия. Вярно, че той винаги е имал склонност да бъде пародиран, но сега не само във вестниците, а и в самия текст на закона е пародиран органът: ти ще лицензираш, но няма да лицензираш.

Лицензирането на „Нова тв“ дава шанс за някаква саморегулация на пазара...

- Да, това е много важно, но начинът, по който стана, беше свидетелство за цялата тази нелегитимност. И на тях самите не им дава самочувствие, а обратното - превръщаш един субект в заложник на всякакъв тип натиск. „Нова тв“ се разви много мощно програмно, когато беше в разкрачено положение, преди да вземе лиценз. А за да получи лиценз, тя трябваше да започне да се отказва от собственото си програмно развитие. Тя може да започне да се развива, разбира се, ако получаването на лиценза не е скрито обвързано с непосилни ангажименти, със суисидални ангажименти - ти ще си жив, ако непрестанно по малко се самоубиваш. Надявам се, че виталността на медиата ще преодолее тази формула.

Какво бележи работата на СЕМ през 2003 г.?

- Този СЕМ започна от една голяма политическа офанзива с уволнението на Лили Попова и сега след две години завършва с една втора голяма политически мотивирана офанзива - спирането на тв „Ден“. Надявах се, че след като е започнало така, развитието на СЕМ ще е оттласкване от това поведение.

Ще си ли позволите ли прогноза за 2004 г.?

- Най-важната стъпка е нов закон. Така се забатачи работата, такова затрупване от проблеми, в които всяко решение всъщност удвоява проблема, че трябва да се препострои къщата. БНТ е кентавър на частна и държавна телевизия без никаква обществена перспектива. Най-малкото, което законово трябва да се направи, е държавната и субсидия да се свърже пряко на ниво секунда/минута с изпълнение на предавания за обществена поръчка. БНТ да получава ангажимент да направи толкова културни предавания, толкова за групи в неравностойно положение и т.н. и да се бюджетира от държавата само това. За да може БНТ да не е всъщност един фалшив играч, който с парите за обществена дейност играе на рекламния пазар. Само такъв подход може да даде някаква равнопоставеност в областта на конкуренцията. Освен това БНТ вече създаде една хленчеща позиция и успя да я лансира. Постоянно да хленчи, че тя е зле финансово, въпреки че тази телевизия има най-голямото натрупване на ресурс. Непрестанното обвинение е може ли да се прави нов закон, за да се махне Кирил Гоцев. Може, за да се махнат въобще всички онези задръжки, тази медиа най-после да става обществена, а ако няма да става обществена, както съм казвал - да се приватизира, да не деградира към държавна, защото това е най-лошият сценарий. Иначе медиите, чиято функция е да дават видимост на местата, където се взимат решения, т.е. да освобождават обществото от непрозрачността, самите те ще станат все по-голям източник на непрозрачност. Ако медиите влязат в зоната на непрозрачността, шансът някога да излезем от нея свършва... Освен това опитът за някакво професионално балансиране и достойно поведение през следващата година в областта на медиите и регулацията ще става все повече персонално опасен във връзка с влизането на медиите в сенчестата част. Преди в НСРТ говорих за това, че не може да влизат капитали на силови групировки, това беше норма, на никого не му хрумваше, че това не може да бъде тема. Сега това е забравен проблем - какви са капиталите, какъв е техният произход. Ако някой се опита да говори, ще влезе в много тежки битки.

* „Георги Лозанов е като „бръмбар“ в СЕМ - не ги оставя да си вършат задачките скрито, на тъмно...“ - така преди време управител на медиа, сравни ролята на Лозанов в медийния съвет. След шест години в медийната регулация доц. Лозанов ще напусне СЕМ, след като отпадна при ротацията.

Всичко опира до факта, че Христос е мъж

вестник "Сега", 9 ноември 2001, интервю на Албена Драганова

В оспорваната реклама на "Загорка" жената рита един гаечен ключ, който може да се схваща като фалически символ. Трябва ли и някоя мъжка организация да се обиди, че има сексуална дискриминация, пита се шефът на НСРТ

- Г-н Лозанов, какво реши НСРТ за рекламата на "Загорка", в която се пита "Какво му трябва на човек?" и отговорът е "Нова кола, хубава жена и една добра бира". Има ли в нея полова дискриминация спрямо жените?
- Съветът все още няма становище, защото отношението към казуса не е еднозначно. По-категорична е позицията, че в рекламата има дискриминация спрямо жените и това е нарушение на чл. 76 от Закона за радиото и телевизията, който я забранява. Едновременно с това с колегите се обединихме около становището, че няма да преминаваме към санкции спрямо операторите.
- Това някакво специално отношение към БНТ и bTV ли е?
- Не, но първо трябва да има становище във връзка с излъчването на реклама като цяло, защото такава е надзорната практика досега. По закон за излъчената реклама отговорност носи операторът, макар че тя не е продукт на медията. Освен това има друга гледна точка, която аз лично застъпвам, и тя е, че рекламата поначало е двузначно послание. Затова по отношение на нея много трудно могат да се прилагат конкретните норми на закона, които забраняват сексуалната или етническата, или расовата дискриминация. В рекламата всичко се основава на играта, остроумието, търси се по-скоро ефект, отколкото някаква реална теза, която да се защитава. Рекламата не казва, че жената е обект на желание или вещ, защото няма позиция, от която да заявява идеи и тези, а играе с тях. Рекламата е близо до изкуството. Може ли да поставим въпросите за сексуалната дискриминация в литературата? Разбира се, че рекламата не е изкуство в същинския смисъл на думата, но не е и информационно или коментарно послание. Тя е в една междинна зона, където нормите на закона трябва да се прилагат много внимателно.
- Но във визираната реклама жената все пак е изключена от смисъла на човек...
- Ако това е чисто послание, поднесено от информационен източник, чрез който се заявяват позиции, тогава съдържа елемент на сексуална дискриминация спрямо жените. Примесено в рекламата, то продължава да го съдържа, но там вече смисълът се разширява игрово и може да се търси друго съдържание. Всичко в рекламата е въпрос на интерпретация, а не на предварителна яснота на посланието. Този гаечен ключ например, който жената подритва, може да бъде тълкуван като фалически символ, израз на мъжествеността, който фактически жената, подритвайки, измества. Може ли сега една мъжка организация да предяви на тази основа претенции към рекламата? За да можем да работим с категорични норми, първо трябва да се изясни какъв е функциониращият в културата набор от интерпретативни кодове. Трябва да е ясно кое българинът разчита традиционно в съзнанието си като приемливо и неприемливо. Ето затова казвам, че този тип критики към рекламата са част от феминистките дебати, които са влезли в културните кодове на американското общество и отчасти на европейското, но все още тези дебати не са на дневен ред в нашето общество. Затова сега е малко измъчено НСРТ да каже, че рекламата е основана на сексуална дискриминация спрямо жената.
- Кой тогава трябва да контролира съдържанието на рекламите?
- Това първо е културен процес, макар че у нас той все още не е развит и е само тенденция. Няма как феминистките дебати да не дойдат и в България. Но аз възприемам феминизма не толкова като социална платформа, колкото като хуманитарна стратегия. Вече се говори за пренаписване на историята от женска гледна точка. Но това са едни абстрактни културни позиции, които първо трябва да се разиграят на територията на културата, после законът да стъпи върху тях и да внесе точно определена регламентация, чрез която да се контролират посланията. Сега няма как да се аргументираме. Затова становището на НСРТ ще бъде едно предупреждение към операторите, че тези дебати предстоят занапред и съветът ще наблюдава процесите в рекламата от тази гледна точка. Иначе ще ги изненадаме от Америка или от Европа в момент, в който нашата култура не предвижда такава ситуация.
- Все пак делото срещу "Загорка" е факт.
- Да, но съдът борави с други инструменти. Ако магистратите разпознаят в рекламата обида, това ще е въпрос на тяхната съвест, защото в българската култура все още няма основа, на която те да се опрат в решението си. По-лесно ще им е, ако се опрат на казуси от съвременната съдебна практика на други държави.
- Това няма ли да бъде опасно и също толкова неприложимо?
- Да, върху съда ще падне отговорността какво и как от чуждия пример може да пренесе у нас. Не може на парче да се възпроизвеждат чуждите практики. В крайна сметка съдебният казус ще е предпоставка за културите дебати у нас върху този проблем.
- Има ли други реклами, които нарушават забраната за половата дискриминация?
- Да, но не бих могъл да дам конкретен пример. Но посланието на "Загорка" далеч не е най-драстичната форма на нарушение. Всеобща практика е в рекламите да се въвежда жената като обект на желание. Рекламата по принцип гради своето въздействие върху несъзнаваното и затова сексуалните символи са много третирани. Нещо повече, самата рекламна стратегия всъщност е стратегия на съблазняването, и то на неосъзнато ниво. Затова аз обичам да цитирам пред студентите си теоретика Клод Леви Строс, който казва, че културата е размяна на вещи, информация и жени. Ако твърдението му се извади от контекста, то ще звучи като възможно най-нетолерантното. А Строс фактически описва един архаичен патриархален модел на културата. Ако той беше описал матриархата вместо патриархата, щеше да твърди, че културата е размяна на вещи, информация и мъже. Всичко зависи от гледната точка и културата на обществото. Хубаво е, че дебатите навлизат вече и у нас, но конкретната ситуация ми се струва малко пресилена.
- Не се ли притеснявате, че ще останете неразбран от онази част от аудиторията, която се е почувствала засегната от рекламата?
- Да, но моите опасения нито веднъж не са ме въздържали да казвам мнението си. Досега трябваше отдавна да съм млъкнал, ако беше така. Трябва да е ясно, че аз съвсем не защитавам мачистки позиции, даже напротив. Но искам феминистките дебати да вървят на терена на културата. Защото тук има и друг момент - по принцип рекламите за мъже са насочени преди всичко към мъжката аудитория. Това е въпрос на пазарни проучвания и стратегии. Освен това в езика има склонност да се подменят думите за мъж и за човек. В някои чужди езици те дори се припокриват. Това е тази т. нар. феминистки описана драма на цялата европейска култура - че е мъжки центрирана. Всичко в крайна сметка опира до факта, че Христос е мъж.
- Какво трябва да бъде поведението на медиите в такъв случай?
- Операторите трябва да регулират собствената си дейност по отношение на рекламите, които разпространяват. Ние ще очакваме от тях те първи да се съобразяват с обществените настроения и да внимават с прилагането на чл. 76 от Закона за радио и телевизия. Ако оттук нататък вече има драстични нарушения в тази област, НСРТ естествено ще санкционира операторите. Но в казуса "Загорка" глоби няма да има, освен ако съдът не реши, че тази реклама е обидна за жените. Тогава тя трябва да бъде спряна, защото и НСРТ ще се съобрази с това определение. Нашият мониторинг ще следи с по-голямо внимание рекламите.
- Повече жени или повече мъже работят в отдел "Мониторинг" на НСРТ?
- Болшинството от нашите експерти там са жени, но те досега не са реагирали. Струва ми се, че в цялата тази работа има жълт елемент. Ако тази реклама е наистина обида към жената, за мен е странно как точно една определена жена е поела цялото бреме на обидата.
- Едва ли тази жена търси сензация, след като толкова дълго време упорито отказва да разкрие самоличността си.
- Да, затова аз приемам действията й като желание да предизвика публични дебати. Дано да няма други користни мотиви.
- Има ли в този казус опасност НСРТ несъзнателно да се превърне в оръжие на някоя от фирмите производителки на бира срещу конкуренцията?
- Точно за такива користни мотиви говоря - дали в крайна сметка това не е опит на бирите да водят конкурентна война. Това е една от двете големи заплахи за съвета - едната е да бъде политически зависим, а другата - да се превърне в икономически играч. И двата риска са големи, но поне по отношение на втория мисля, че съветът е успял да се опази. Но пак повтарям, за мен този казус в момента е малко пресилен и мисля, че прилагането на закона в тази част не е на дневен ред в обществото.
- А кое е актуалното, свързано с прилагането на медийния закон?
- Сега се очакват промени в него, в които основната драма са БНТ и БНР, които не успяха да се превърнат в обществени, и НСРТ. По-важно е да се промени начинът, по който се избират ръководствата на двете национални медии и членовете на НСРТ.
- Докато промените се формулират, ще мине време, а вече се говори за силно настроение вътре в БНТ срещу оставането на Лиляна Попова. Възможно ли е НСРТ да се поддаде и да реагира на натиска на служителите?
- Аз твърдо отстоявам позицията, че за да се прекрати предсрочно мандатът на генералния директор, трябва да има конкретни нарушения. Вярно е, че БНТ не е обществена, и Лили Попова го признава, но законът фокусира вината върху конкретните нарушения, извън които всичко ще бъде просто една политическа офанзива. Аз лично не бих искал да участвам, а мисля, че и останалите ми колеги в съвета мислят по същия начин.
- А ако се намерят доказателства за нарушения?
- Това е друга тема. Ако отвътре служителите представят публично доказателства за извършени нередности, които да са предмет на закона, тогава ще е нормално НСРТ да се задейства. Иначе не бихме могли да направим нищо. Както виждате, по време на кризата в БНР аз подкрепих позицията на протестиращите журналисти, макар че от това нямаше ефект. Ако и в БНТ има подобна публична позиция, тогава бих се поддал на "натиска". Но смяната на директора сама по себе си няма да има ефект. На мен ми се иска да бъдат променени начинът на избора, критериите, по които той ще се извършва. Трябва да се наруши сега действащата пирамидална структура, чрез която генералният директор има тотална власт върху медията. Аз искам да се убедя, че новият законодател е склонен да го направи, защото тази пирамидална структура, за която говоря, винаги е по-удобна за управляващите. Новата политическа власт трябва да демонстрира, че е готова да направи една по-радикална крачка и да се лиши от тази привилегия.
- А смятате ли, че обществото е готово да приеме тази част от отговорността за развитието на медиите, от която политиците биха могли да се откажат?
- Обществото не, по-скоро професионалната общност трябва да заеме мястото на оттеглилите се политици. Тогава всичко ще зависи от авторитетите и саморегулативните механизми на колегията.
- Смятате ли, че те са на нужното ниво?
- Мисля, че има кампанийни ситуации, в които колегията действително успява да създаде авторитети и регулативни нагласи, които действат в моменти на голяма криза. Такъв беше случаят в БНР, но после всичко като че ли се разпадна. Очевидно нямаме много традиции в това отношение. Процесът е двустранен, но в същото време идеята, че политиците могат да сложат ред в медиите чрез законите, е неприложима. Затова няма никакво съмнение, че независимостта на медиите минава през оттеглянето на политиците от тях. Оттам нататък всичко е в ръцете на колегията.

Ръка върху коляно

вестник "Култура", брой 21 (2504), 05 юни 2008 г.

Пиер и Жил, изложба фотография, Софийска градска художествена галерия, 9 Май - 6 Юни 2008. Организатори: Списание 1 и Център за култура и сътрудничество – Френски институт.

На няколко пъти ме питаха: Наистина ли им харесваш работите? Отговарях: Не, разбира се, защото те предизвикват далеч повече от едното голо харесване – воля за съпротива. А тъкмо нея най-много харесвам в себе си. В София (в Градската галерия) гостуват двама наистина световно известни артисти от края на миналия и началото на този век – Пиер и Жил. Те работят заедно от 32 години и онова, което правят (по аналогия с лошо преведеното заглавие на Гринуей „Книга върху тяло‛), може да се нарече „рисунка върху снимка‛. Пиер снима, Жил рисува, като аналогиите могат да стигнат и до телата им, макар че те са успели да запазят личната си неприкосновеност и никога да не се разбере кой върху кого е извън изкуството. Пиер и Жил са наистина известни, защото от дадаизма насетне единствената устойчива скала на известността е скандалът; и тъкмо в него те са ненадминати майстори (по-добри и от великите гейове Уорхол и Мейпълторп), защото успяват да го повдигат на квадрат. Как става това? Източниците на скандала, впрочем, са традиционни, добре разработени. Търсенето на нови рискува да постави въпроси, които да убият тръпката, да те накарат да мислиш, вместо да се дразниш. И да се съпротивляваш. Така че първият източник, както лесно може да се предположи, са отклоненията от хетеросексуалната (от правилната) ориентация, които автоматично, независимо кой век сме, те поставят отвъд добрите нрави. Вторият източник е кичът, който също толкова автоматично те поставя отвъд добрия вкус. Тъкмо в тази двойна отвъдност (със или без скафандри) творят и живеят двамата артисти, тя е техният артадрес, на който получават кореспонденцията си и от който изпращат посланията си. 1. Религиозният скандал Каквото и да говорим, християнската култура (Пиер и Жил обичат да се заиграват с най-строгата й версия – католицизма) се примирява с практиките и мотивите на сексуалността само когато обслужват продължаването на рода и могат да бъде вкарани в „библейския режим‛ – този роди онзи и т.н. Всяка проява на „сексуалност без цел‛ преобръща ценностната ос на архетипично заложеното от религията противоречие между душата и тялото. И тялото печели. Антиутопията на победилото тяло е големият скандал, който от векове тресе „белите хора‛, защото от нея (или по точно срещу нея) се появяват първичните табута, тези, които са синоним на култура, и прекрачването им от само себе си раз-пуска „културния аз‛, приравнява го до телесната му наличност, до природен феномен, до нежно цвете и красиво дупе. При Пиер и Жил обаче всичко е по две и те с особено удоволствие „отелесностяват‛ именно библейски герои и светци, вадят ги от иконографията на светостта, за да ги вкарат в тази на разпуснатостта, като имат специални предпочитания към свети Себастиан, възприеман от хомосексуалистите за нещо като техен покровител. По постмодерната рецепта на цитата-пародия теологията е освободена от телеология – от религиозната образна система са взети фрагменти, използвана е „на парче‛, така че да отпадне главното в нея – Богът. Когато Лола (1992) в пухкави бели кожи и сред демонстративен лукс държи на 20 см от устата си еректирал мъжки член, а погледът й моли за прошка, естествено не Християнският бог може да й я даде. Тогава кого моли? Когато Младенецът (2003) държи в ръка, по-голяма, отколкото предполага невръстната му възраст, три гвоздея, с които на 33 години ще бъде прикован на кръста, евангелисткият разказ е свършил, преди да започне. Тогава от кой разказ е дошъл този младенец в работите на Пиер и Жил? Естествено, двамата маниеристично се любуват на посегателствата си, но не всичко е кръжене на пъстри пеперудки над разтворените страници на Библията – въпросът е, че религиозният дискурс е загубил легитимиращата си роля, че вече не е важен по предпоставка, че „на общо основание‛ трябва да се сражава с другите дискурси и да понася загуби. И Пиер и Жил показват героите му след загубата (взети в „дискурсивен плен‛), за да легитимират в обратна перспектива хомосексуалния дискурс като „пленителен‛ и да го натоварят с (остатъчна религиозна) власт. 2. Естетическият скандал Кичът, разбира се, не може да произведе скандал от такъв мащаб, но първо, при Пиер и Жил той си партнира (влиза в резонанс) с религиозния скандал (обслужва го „естетически‛) и, второ, сам по себе си той попада в централен културен дебат, преминал през вековете – за „природата на красотата‛. За добрият вкус, каквато и да е тя, във всички случаи е рядка и изключителна, разположена високо над гледките и преживяванията на всекидневието. Докато кичът с безгрижен жест я захвърля именно там, поверява я на бита, плътта и сантиментите, на разнежените домакини, пияните моряци и истеричните фенове, на панаирите, стрелбищата и коледната украса, на гърдите от силикон и на младенеца в яслата от спагети. Банализира я. А за разлика от „банализацията на злото‛, което според разбирането на Хана Арент го усилва, банализацията на красотата я убива. За добрия вкус тя не може да бъде тук някъде наоколо, трябва да се вдигнеш и да отидеш при нея, в аурата й. Затова, когато той се изправи срещу кича, единственото, което може да прави, е да скърби. И в работите на Пиер и Жил се мяркат скръбни изражения, отразени от лицата на тези, които ги гледат. Усещането е за пищно погребение, премислено до последния детайл. В ролята на „скъпия покойник‛ е красотата, разкрасена специално за случая от съответните специалисти. И цветя, много цветя, по възможност изкуствени… Както първият скандал е породен от религиозен разказ без Бог, така вторият е резултат от разказ за красотата без красота. Тази „икономия на разказите‛, която неизбежно препраща към Ницшеанското „Бог е мъртъв!‛, е прибавила с конфети и апликации – без фразата непременно да принадлежи на някого – и „Красотата е мъртва!‛. И какво от това? Възгласите въобще не настояват, че няма Бог и красота – напротив, очевидно ги е имало. Настояват само, че се е появила „пост‛ култура, която се опитва да се закрепи извън фундаментите им. Шансът й е, че е лекокрила. 3. Скандалът на тъждеството А има и още нещо – кичът е изкуственост, бод зад игла, гоблен, сувенир, салфетка, картичка, пластмаса…, откровен фалшификат. Той, заедно с красотата, е погребал и истината така, както доброто си е отишло с Бога и е оставило Пиер и Жил да се упражняват в ОскарУайлдовски аморализъм с невербални средства. Ето какво се получава – класическото тържество на добро, красота и истина се е състояло, но в своето обратно. Двамата със самоувереността на класици (с изразен афинитет към барока) подменят класиката и я превръщат в съучастник на подмяната, не защото ти харесваш, а защото вече си си купил плюшен елен за под елхата, последния диск на Мадона и златни обувки на Just Cavalli. Защото ходиш на ясновидка и на психоаналитик и започваш разговор с думите: „Моята ясновидка ми предрече‛ или „Моят психоаналитик ми препоръча‛. Черната далия (2003 – 2007) прилича на реклама от каталог за режещи инструменти. И да има червено по остриетата им, то говори за качество, а не за пролята кръв. Станал си съучастник на Пиер и Жил, защото предпочиташ рекламния пред героическия епос – може да си мачист в леглото, но фронтовете са място само за онези, чийто Бог още е жив, за ислямски фундаменталисти най-често. Каубоят (1978) недвусмислено прилича на стриптизьор и нищо чудно да е, казва се Виктор. 4. Технологията на скандала Тя в работите на Пиер и Жил е продукт на инфантилна сексуалност, която може да превърне в обект на наслада всичко (едва сексуалната зрялост, която предпоставя културната зрялост, локализира желанията). Такъв е и механизмът на масовата култура, излязла от театъра, музея или библиотеката, за да разпръсне послания навсякъде; и звездите и вещите, свирачът и свирката му, ливадата и космосът, картината и рамката й да се окажат едно и също. Хомосексуализмът принадлежи на инфантилната сексуалност, защото не достига до пределната точка в локализацията на желанията – другия пол. Заедно с това представителите му са в културна зрялост, на свой ред й принадлежат. Така хомосексуалният дискурс фактически легализира в зрялата култура инфантилната сексуалност, артистичността без отговорност; и заради сходството на моделите от само себе си се превръща в масова култура. Пиер и Жил представят в София един от неговите най-чисти невербални образи и повдигат скандала на квадрат, защото не търсят никакъв скандал. В изкуството им няма нито протест, нито самозащита. То, за разлика от това на Уорхол или Мейпълторп, не е модернистична атака или концептуален жест. То е поредица от картинки като всички други, които можеш да държиш навсякъде, дори върху собствената си камина. Така една топла лятна вечер в един ресторант един прочут балетист ми разказваше за последния си спектакъл, без да се сетя, че през цялото време е държал ръката си върху коляното ми.

Голямото четене

Интервю на Мария Атанасова за сайта на кампанията по БНТ

В края на ХХ век разсъждавахте върху теорията за „Краят на книгата” и „Краят на автора” – една от апокалиптичните хипотези в края на хилядолетието. Каква беше тя и сега, 8 години след началото на ХХІ век, потвърждава ли се или не?

Вие ме питате всъщност за края – на автора и на книгата, които е прибързано да приемем за един.
Краят или по-точно „смъртта на автора” е теоретична метафора, изречена за първи път в едноименното есе на Ролан Барт, която улавя трансформацията на авторитетите и системите за тяхната легитимация в постмодерния свят, където интерпретацията е станала „интерпретация без граници”. Текстът сякаш изчезва под тежестта й, за да отстъпи място на собствените си роящи се прочити (Умберто Еко говори за това в „Отворената творба”). Той вече не е важен и възможен сам по себе си, а само във връзката му с други текстове – оказва се тяхна по-близка или по-далечна интерпретация, каквито и те на свой ред са. И т.н. В такава интертекстуална перспектива, особено след пищната постмодерна игра на цитати, трудно можеш да говориш за „моя текст”. Именно тук намира смъртта си авторът, разбран като класически авторитет в духа на просвещението, който тръгва от белия лист към читателя, чието съзнание е „табула раза”. Вече няма културна среда, в която той, подобно на Бога, да сътвори човека, вместо от кал, от думи и да се изживява като създател и първопричина на своя текст-свят. Казано по друг начин, това е края на големите авторски разкази, един от които е класическият роман.
И само в този смисъл – доколкото все още сме склонни да отъждествяваме книгата с литературата, а литературата с романи от типа на „Война и мир”, „Братя Карамазови”, „Клетниците” или „Оливър Туист”, можем през ХХІ век да говорим за края й. Иначе тя, като средство за комуникация – в своето типологично и съдържателно многообразие, се развива и преживя със съвсем леки сътресения сблъсъка си с компютъра, считан за нейния „естествен враг” в културата днес. Просто защото книгата опредметява словото, превръща го във вещ, която можеш да имаш, да пипнеш, да положиш в хоризонта на своето тяло. Тя дава на четенето еротика, което я прави точно толкова неотменима страна на човешкото съществуване, колкото и секса – независимо от всички виртуални изкушения.
Вярно е единствено, че печатната книга, въпреки че е първата масова медиа, ще принадлежи все повече на културните елити, ще се превръща в знак за духовно благосъстояние. И така социализацията й през новото столетие, макар и от далеч, ще напомня времето преди Гутенберг – на ръкописните книги-фетиши.

Проектът „Голямото четене” не е локално българско явление, тъй като е създаден в Кралството, в Британската обществена телевизия BBC и след това се разпространява в Германия, Унгария, а сега и в България. С какъв знак се появява кампанията „Голямото четене” в съвременния свят – като опит за възраждане на нещо изчезващо или обратното, като триумф на смисленото човешко съществуване?

Несъмнено на кампанията негласно е възложена някаква терапевтична функция – да ни освободи от тревожността, че идват поколения, които постигат своята културна идентичност без книги или поне без нашите любими книги. В Европа на четенето и то на точно определени, станали класически, заглавия се гледа като на задължителна форма на сублимация, която одържа нагоните и ги подчинява на „моралния закон в мен”. Прави те от животно човек. Тоест, нечетящите буквално са заплаха, включително и физическа – не знаеш кога ще те пернат с чепка грозде през лицето, както казваше един от любимите европейски писатели. И кампанията си върши работата – кара те да се идентифицираш с книги без „оглед на възраст, пол и занятие”, като популярността, която постига, те освобождава от културния страх от бъдещето. „Голямото четене” е голямото успокоение, особено за поколението на родителите.

Кои, или по-точно какъв тип романи са в състояние да оставят трайни следи у Вас?

Най-напред, разбира се, романите на ХІХ век, които дават човешка плът на големите философски дебати, съоръжават ги с лица, мотиви, перипетии, конфликти…, превръщат ги в героически епос – тук Достоевски остава (всъщност, правилната глаголна форма е „остана”) ненадминат. Но за мен са важни и опитите на ХХ век романът да се събуди от собственото си отминало величие и сам да огледа своята машинария, да направи сюжет от нея. Говоря, например, за френския „нов роман”, за Бютор, Роб-Грийе, Сарот или Перек. И още по-нататък – за постмодерните романи, написани след края на романа, които ловко лепят парчета на счупената антикварна ваза, за да се получи, да речем, бутилка от кока-кола… за Филип Рот, Умберто Еко, Джон Фаулс, Пол Остър…

Можете ли да направите личната си статистика, дори съвсем груба – колко книги сте прочели в живота си и колко от тях можете да наречете „свои”, в смисъл на важни за Вас?

На предишния въпрос до голяма степен отговорих и на този. Да добавя само, че съм прочел много по-малко романи, отколкото ми се е искало, а и съм могъл. Защото истинското четене в последна сметка е писане (на ум), а аз пиша бавно. Не знам колко часа – примерно 20 000, съм прекарал над чужди текстове, окъпан в собствените си мисли. Пускал съм върволици от думи, подредени от друг, по потока на съзнанието си и съм чакал (с хронометър в ръка) да видя за колко до къде ще стигнат. Със сигурност през това време свои романи съм написал, освен върху „Бесове” на Достоевски, „Гумите” на Роб-Грийе, „Животът, начин на употреба” на Перек, „Синдромът Портной” на Рот, „Името на розата” на Еко, „Колекционерът” на Фаулс и „Стъкленият град” на Остър, и върху „Ана Каренина” на Толстой, „Мадам Бовари” на Флобер, „По следите на изгубеното време” на Пруст, „Вълшебната планина” на Ман, „Игра на стъклени перли” на Хесе, „Великият Гетсби” на Фицджералд, „Острови на течението” на Хемингуей, „Малтийският сокол” на Хамът, „Доктор Живаго” на Пастернак, „Америка” на Кафка, „Майсторът и Маргарита” на Булгаков, „1984” на Оруел, „Чумата” на Камю, „Селцето” на Фокнър, „Хомо Фабер” на Фриш, „Животът е пред теб” на Гари, „Пътят” на Керуак, „Хладнокръвно” на Капоти, „Сто години самота” на Маркес, „Лотарията” на Кортасар, „Архипелагът ГУЛАК” на Солжиницин, „Възгледите на един клоун” на Бьол, „Тенекиеният барабан” на Грас, „Поща” на Буковски, „Лолита” на Набоков, „Спасителят в ръжта” на Селинджър, „Понеделник започва в събота” на братя Стругацки, „Кланица 5” на Вонегът, „Параграф 22” на Хелър, „Дете на думите” на Мърдок, „Повелителят на мухите” на Голдинг, „Непознати във влака” на Хайсмит, „Светът според Гарп” на Ървинг, „Парфюмът” на Зюскин, „Непосилната лекота на битието” на Кундера, „Хазарски речник” на Павич, „Сняг” на Памук... Като това са само някои от задължителните съчетания в състезанието по четенето-писане, от които не виждам никаква разумна (а за неразумна да не говорим) причина да се лишиш. Но понеже въпросът не е за романи, а за книги, трябва да призная, че философското ми образование ме кара от 30 години насам да се опитвам да превърна в свои съчиненията на Платон, Кант, Ницше, Витгенщайн, Хайдегер, Фуко и Дерида, е и Библията, разбира се. Не твърдя, че съм успял, но и не мисля да спирам.

Разликата между четящия и нечетящия човек?

Една седемнадесета от милиметъра – колкото дебелината на напечатания лист хартия. Проблемът е, че тя е напълно достатъчна, за да предпази нечетящия от четящия човек, но не и обратното.

Една съвременна теория, която освобождава нечетящите от всякакво чувство за вина, твърди, че човечеството е в период на кардинална трансформация, която напълно ще промени качеството на човешката природа – възприятията, комуникациите, самото функциониране на човешкия мозък, дотолкова, че всичките ни досегашни умения ще се окажат излишни. Докъде може да стигне въображението в тази посока?

Това е зловеща антиутопия от типа на „451 градуса по Фаренхайт”, която, ако въобще може да ни се случи, то няма да е заради промяна в човешката природа, а заради насилие върху нея. Досега обаче насилието върви по-скоро в обратната посока – заради книги, независимо как се наричат те – „Капиталът”, „Тъй рече Заратустра”, Коран или дори Библията. Вината, естествено, не е тяхна, нито на авторите им, а на късогледите им читатели. Защото, ако има нещо по-страшно от нечетящи хора, това са хората, които цял живот четат една единствена книга.

Гласувате ли за Любим роман?

Гласувах, макар че любими романи човек има до време, после стават част от идентичността му, от него самия. Така че отговорът на подобен въпрос изисква голяма доза нарцистичност, затова без претенции за оригиналност, предпочитам да спомена четири романа, които са ми дали важни биографични уроци. „Майсторът и Маргарита”, който, докато те кара да се заливаш от смях, разказва за моралния ужас на комунизма. „Кръстникът”, защото ме научи, че добрата масова култура казва същото, каквото и високата, но без колебание, а и защото един приятел го издаде по времето на соц-а, като за целта претопи залежалите съчинения на членовете на Политбюро на БКП – уволниха го. „Поручик Бенц” – най-добрият пример, че българската литература е европейска, особено ако сама не се обуе в цървули. „Портретът на моя двойник”, заради смелостта на Георги Марков да твърди, че играта е по-съвършена от живота и да я играе до край.

Вашите думи към всички четящи и нечетящи, привърженици и отрицатели, пристрастени и равнодушни, които се включиха, или не се включиха в кампанията „Голямото четене” на Българската национална телевизия?

Пуснете книгата в леглото си. Нищо чудно тя да ви е по-вярна.