Държавните медии са като в Музея на мадам Тюсо -

Информационно масонство диктува новинарския репертоар

Интервю на Андриана Михайлова, вестник "Класа", 5 септември 2008

- Какво се случи за 10 г. в медийната регулация, доц. Лозанов?
- Когато навремето напусках СЕМ, казах: „Регулаторен орган не съществува. Знам го. 6 г. бях там“ по логиката на „Гватемала не съществува. Знам го. Бях там“ от Маркес.
Същински регулатор, който да работи като обществен орган, у нас не успя да се състои. Той беше замислен да бъде параван, а не да изпълнява реални функции. Политическата власт не се отказа да властва над медиите. През прехода дори се появи още една власт – сенчесто-икономическата, която заедно с политическата, прокарваше своите интереси в регулатора. И обезсмисли същността му.
- Как стана това?
- Не без пряка договорка на ниво отделни членове и председател, както и чрез съобразяване с контекста, чрез квоти, особено парламентарната. Този орган по закон имаше две специфики – независимост и специализираност, но никога не генерира компетентност, която да го направи професионално важен, камо ли да генерира независимост.
В началото големият дебат беше дали регулаторът да бъде обществен или държавен. Сега този дебат е абсолютно забравен. През органа протичат държавни интереси – партийни и корпоративни. Прекрасна илюстрация за това бе спирането и пускането на конкурсите за ефирни телевизии. Досега такъв фарс не беше разиграван.
- Това ли е най-големият грях на регулаторния орган?
- Той се роди с грехопадение, когато навремето избра Александър Велев за директор на БНР, а седмица след това анулира собственото си решение заради партийни конюнктури. Първата работа на СЕМ пък бе да махне Лили Попова без съд от шефското място в БНТ. От самото начало се започна с партийна поръчка.
- На колко етапа разделяте развитието на медийната регулация?
- На три етапа. Първо беше времето на Иван Костов. Тогава имаше ясна политическа воля, която минаваше през органа, главно през парламентарната квота. Беше обаче по-романтичното време – отделните членове на регулатора имаха ясни физиономии. Присъстваха в регулацията чрез собствените си, създадени на други територии, лица. Стефан Данаилов, Йоско Сърчаджиев, Тончо Жечев, Ивайло Петров, Тодор Коруджиев, Александър Томов – бяха агитка, която извършваше глупости, но през персоналния си ангажимент. Не натоварваха пряко регулацията със собственото си поведение, не бяха публично страхливи.
Тогава беше периодът на публичния дебат – след всяко заседание на НСРТ имаше пресконференция, която произвеждаше скандал. След това органът стана чиновническо, монолитно-сивкаво тяло, а членовете му - анонимна маса. Дойде вторият период - на Симеон Сакскобургготски – времето на посредниците. Царят не се отказваше от властта върху медиите, но пипаше с кадифени ръкавици (посредниците като Стоян Ганев). Проблемът с тях се оказа сериозен - както се знае от криминалните романи, започват да работят за себе си. Същото се случи и с царя - управляващите бяха излъгани от собствените си посредници, а центровете на натиск - два – управляващи и посредници. Това беше периодът, когато икономическите интереси започваха да бъдат по-мощни от политическите. По времето на Костов политическата воля беше последна, но по времето на царя тя се нареди по-надолу в деспотизма на властта.
- А третият, настоящият, период?
- По времето на тройната коалиция можеш да получиш натиск отвсякъде. Средата прояви своя корупционно-корпоративен профил и немалко членове на СЕМ се поддават на натиск. Очите им се въртят като на анимационни герои - не знаят от коя страна идва натискът. Това е време на тежък конформизъм. Регулаторът започва да се самооттегля, защото не може да се справя с мрежата от власти.
- Защо гилдията иска нов, модерен медиен закон, а в същото време не предприема инициативата за неговата реализация?
- Преди гилдията се организираше чрез граждански организации, а сега - чрез организации на собствениците. Последните са част от политико-икономическата власт и пласират собствените си интереси. Промяна на закона на тях сигурно им трябва, но в онези моменти, в които им пречи на бизнеса. Затова няма да се появи текст на закон от гледна точка на обществена ревизия. Ще има такъв, в полза на едно или друго лоби.
- Защо обществените медии са със затихващи функции?
- Проектът обществени медии като цяло в България се провали. БНТ и БНР влязоха в държавно-обществен статут, опитът да се създадат частни обществени медии също се загуби.
- Нали bTV и Нова тв все пак изпълняват обществени функции?
- Да, отделни техни предавания, но все по-слабо. Комерсиалната функция е водеща. Дори традиционни обществени формати като публицистиката се превръща в шоу, тип риалити. Например Георги Коритаров си прави сутрешно риалити с теми от новините.
Причината е в това, че мантрата - „Преходът свърши“, изигра роля и вече няма цялостен граждански ентусиазъм за промяна на каквото и да е. Играта вече е: „Където си, там стой“. А преди беше обратното–смяташе се, че всичко е неправилно подредено и трябва да се пренареди. Духът на съпротивата се загуби.
- Властта или икономическият натиск са виновниците за краха на държавните медии?
- Имаше моменти, в които държавните медии бяха в криза, особено БНТ, но сега има застиване на картината - обща безперспективност на цялата медийна среда. Държавните медии нито ще помръднат нанякъде, нито ще влязат в дълбока криза. Те са от Музея на мадам Тюсо. Сега е обща мътилка. Има информационно масонство – политико-икономически кръг, който диктува информационните репертоари. Има пряка зависимост с гражданското общество и свободата на медиите – колкото повече затихват гражданските ентусиасти, толкова повече цензурата обхваща медиите тотално.
- Значи в момента цензурата изживява своя пик?
- Да. При това не е точно цензура както по времето на Костов, когато се разпознаваше. Сега цензурата е, че свободата на словото изобщо не е предмет на дебат.
- Предстоящата цифровизация няма ли да отпуши процеса?
- Ще окаже много добро влияние, защото ще разшири броя на програмите и ще извади държавата извън играта. Важно ще бъде и наличието на авторитет, който да пази обществения интерес, когато противоречи с комерсиалния. Колкото повече се развиваме, толкова повече чрез пазара ще регулира ценностно медиите. Затова цифровизацията беше забавена, а това беше тежка форма на цензура – колкото повече оставиш медиите да живеят в аналоговата ера, толкова повече ограниченият ефир се разпределя от държавата и корпоративните й разклонения. В това отношение съм идеалист, даже утопист – вярвам, че технологиите винаги поправят идеологиите.
- Кризата в медиите ли обезличи персонифицираните журналисти и медийни шефове или обратното?
- Има крах на елитите във всички области - не могат да се възпроизвеждат, да намерят публично своята легитимация. В телевизията най-мощният израз на този процес е силата на риалити форматите. В основата си те стъпват върху хора извън публичната сфера. Все повече производството на публични лица върви по този парадоксален начин - правиш някого публично лице, защото му даваш публичност, а не защото има предварителна биография. Риалитата приличат на онези консервни кутии, в които има въздух от Ерусалим. Отваряш я и трябва за миг да погълнеш този въздух. И публичните ни лица са такива. На този тъжен фон всичко е в полза на все по-надигащия се градус на забавлението в медиите. Това е феноменът на оркестъра на „Титаник“ – колкото повече потъва корабът, оркестърът свири по-весели мелодии. Затова отварянето на досиетата на журналистите ще постави въпроса за биографията на гласовете – кой говори.
- Само блоговете ли са алтернативата на ценностната журналистика?
- Да, там върви шансът за това изнервените консуматори на фалшиви журналистически послания да ги стегне шапката и да се намесят в процеса. В интернет има друг режим на свобода на словото, който непременно ще промени режимите и в традиционните медии.
Вестниците първо трябва да решат проблема с електронните си варианти, които често приемат като собствена конкуренция. От това зависи и как ще се измести рекламният поток. Водещи ще станат безплатните вестници. Свободният достъп ще се случи и в ефира. Медията ще търси потребителя да го облъчва, а не обратното.