Доц. Георги Лозанов: Един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда

вестник "Строителство градът", 02 декември 2008

- Г-н Лозанов, гледайки участниците в конкурса "Сграда на годината", какво мислите за българската архитектура?

- Мисля, че е прилична, но поне в две от значенията, които могат да се извлекат от тази дума. Прилична в смисъл на едно добро професионално ниво, което не дразни добрия вкус и отговаря на очакванията. И прилична, в смисъл че прилича на вече видяното, че възпроизвежда наложили се практики, че й липсва смелост за непредвидими ходове. Усещането за дежа вю с характерната за него културна меланхолия като че ли най-добре изразява състоянието на това изкуство днес у нас.

- Каква представа създава конкурсът за българската архитектура?

- Конкурсът е авторитетен, защото наистина успява да открои емблематичните образци за процесите, които се развиват в съвременната ни архитектура. Не оценява сградите на годината в някакво абстрактно естетическо пространство, каквото в последна сметка въобще не съществува, а според амбициите на местната игра. Какви са те (поне преди световната криза) - мащаб, разточителство, ловкост, които да помогнат на новозародилата се българска буржоазия да се заяви в градската среда. Архитектурата тук, след мазетата и гаражите от началото на прехода, стана един от важните легитимиращи разкази и звездите й знаят това и се възползват от него. Ето един от неписаните, но определящи критерии на конкурса: кой по-добре ще те направи велик.

- Какво доближава и какво различава съвременната българска архитектура от тази в Западна Европа?

- Много неща я доближават - нашите автори са добри "слухари" и въпреки че възможностите им продължават да бъдат далеч по-малки, се ползват от целия й репертоар. Като може би най-шлагерната прилика си остават окачените фасади в екстериора и минимализмът в интериора. Разликата е на друго ниво - не във видимото, а в далечния културен тътен. Той идва от недрата на европейската архитектура, които тя има дори когато израства на празно място. Успява да е реплика в един диалог, преминал през времето. Докато нашата архитектура, колкото и да цитира и да се прави на "гърмян заек", мирише на прясно боядисано и на новодомци, които се оглеждат извинително. Най-често тя се опитва да се самозащити с изпитаните средства на последните десетилетия - еклектиката и премерения кич, които обаче след постмодернизма трудно стъпват върху въздушната възглавница на иронията, остават равни на самите себе си. Казано в резюме, на нашата архитектура й липсва задължителната малка черна рокля.
- Виждате ли българското в родната ни архитектура?

- Не, но и не виждам нищо лошо в това, че не го виждам. Родното изкуство и в най-общ смисъл, и като течение в българската архитектура е възрожденски отглас, пък бил той и минал през филтрите на модернизма. Днес не са важни националните, а индивидуалните стилове. Бих бил щастлив да се появи поне един такъв и у нас - ще го познаете по популярността му в чужбина. Фостър, Буфил или Гери на коя национална архитектура принадлежат? Отговорът "на никоя" не е достатъчен, защото работата е в това, че собственият им стил в скалата на архитектурните влияния днес стои по-високо от всяка национална традиция.

- Много често се казва, че сградата прилича на своя инвеститор. Свободна ли е българската архитектура?

- Естествено че не е. В традиционния случай сградата е резултат от неравностойна борба между творец и мутра. Мутрата обикновено побеждава, но пък ако творецът е значим, успява да вгорчи и прикрие победата й.

- Освен местоположението, качествения проект и изпълнение какво още е нужно, за да бъде една сграда уникална?

- Позволете ми тук, макар и неточно, да цитирам татко - арх. Лозан Лозанов: да поправят сградите около себе си. През последните дни се обсъжда идеята за широка обществена дискусия за визията на площад "Славейков" и други столични площади.

- Какво мислите за подобно широко гражданско участие в определяне облика на градската среда, как трябва да се оценява архитектурата?

- Архитектурата е единственото изкуство, в което възприятието е равно на обитаването му, и тъкмо затова обитателите са важни колкото авторите. Ако изключиш тяхното мнение от посланието на творбата, това си е чисто и просто репресия. Комунизмът беше пълен с такива, посткомунизмът - също. Причината е, че един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда. И тук вече ще се изкажа не като лаик по архитектурните въпроси, а като специалист по въпросите на публичната комуникация: ако един дебат не се състои, винаги се намират хитреци, които да го приватизират. В случая с площад "Славейков" това са търговците на книги. Те успяха да се изкарат жертви, въпреки че унищожават културната романтика от срещата с книгата, приравняват я със зарзават, въпреки че са откраднали единствения затворен градски площад на столицата, въпреки че заобикалят данъчните изисквания и са нелоялна конкуренция на книжарите, въпреки че… Оценявам, че в началото на прехода това беше начин да се стимулира книжният пазар, но днес е анахронизъм, част от сенчестия пейзаж на града. Това е моето мнение, не настоявам на него, но настоявам да се чуе мнението на гражданите на София и то да реши съдбата на площада. Какво трябва да се направи, за да се поддържат градските пространства? - Вероятно могат да се кажат много неща, едно от които е, че са задължителни първите седем години на всеки от нас. Но понеже това няма как да го променим, бих предложил друго: публичност на биографията на тези, били те вълци, мечки или катерички, на които общината поверява основните дейности в града.

- Могат ли конкурси като "Сграда на годината" да повлияят на качеството на архитектурата?

- Могат и го правят най-малкото защото изваждат сградите от бермудския триъгълник инвеститор-архитект-администрация и ги превръщат в обект на публично обсъждане, дават шанс да се гласува за тях както на избори. А архитектурата дълбоко в себе си е политика, променя живота ни и в не малка част от времето го управлява.