Big Brother 4 доказва всяка вечер, че в България етническо напрежение няма

електорен вестник "Политики", брой 10/2008, интервю на Светослав Спасов

Въпрос: Г-н Лозанов, досега в Big Brother 4 участие взеха 26 човека. В момента са останали около една трета от тях. Неизменно от началото досега в Къщата продължават да си живеят ромка, българска туркиня и лесбийска. Наскоро пък отпадна геят Мартин, но след ожесточена sms-битка с българката Наталия. Какво трябва да ни говори всичко това?
Георги Лозанов: Това показва, че в отношенията между хората, на аз-ти ниво, етническите различия не пораждат негативни нагласи, не водят до конфликти. Те не се драматизират и затова дори не получиха особена роля в драматургията на играта. Напоследък много се говори за етническо напрежение в България. Четвъртият сезон на Big Brother недвусмислено налага тезата, че подобни внушения са привнесени, че са идеологически инжектирани. Когато хората са оставени на собствените им мотиви, дори в една предварително заредена с психологическо напрежение ситуация, другият за тях не е враг, превръща се в такъв едва след намесата на "политическите дилъри" на различието. В екрана се оглежда, че българите живеят без проблеми не само с турците, но и с ромите, независимо от огромни битови и манталитетни разминавания с това малцинство. Те обаче са проблем на интеграцията му. Ромските гета са вещественото доказателство за проваления интеграционен проект у нас, а Big Brother 4 е доказателство, че не хората, били те българи или роми, са виновни за това. Новият сезон се появи съвсем навреме, за да опровергае пуснатия за пореден път шлагер за етническото напрежение в страната, за задаващ се етнически сблъсък. Представителите на властовия елит го въртят сутрин в публицистичните предавания, а тъй наречените обикновени хора го опровергават вечер в риалитата.
В.: Един от първите конфликти все пак бе между туркинята Самие Джеферова и националиста и футболен фен Георги от Пловдив, който бе и един от първите изгонени. Кого всъщност изгони публиката – националистът Георги или буйното момче от агитката на пловдивския "Локомотив"?
Г.Л.: Със сигурност и двамата, защото у нас национализмът се лансира до голяма степен тъкмо като запалянковщина. Ражда се на същия принцип – щом не си от нашия отбор, значи си против нас. Масовата психоза – тази, заради която стадионите, а и митингите на "Атака" се нуждаят от засилена полицейска охрана, доминира над доводите, а те в най-добрия случай са така манипулирани, че да я обслужват. Българският национализъм превръща етническите отношения във фенски нагласи. Той не е рационален като мислене на базата на исторически или дори политически тези. Съдържанието му е кухо. На стадиона е същото, въпрос на случайност е дали ще си от "Левски", или от ЦСКА. Няма дълбинност на избора, която да минава през култура и идентичност. Но щом обаче веднъж си взел решението да си от "Левски", а не от ЦСКА, другият вече ти е враг и започваш да го мразиш. Затова национализмът е "пещерно" състояние. Започнеш ли да го рационализираш, изчезва. Защото, ако ти минеш през културните, философски и исторически репертоари на своята етническа принадлежност, те от само себе си я сублимират и тя вече престава да бъде агресивна, да е насочена срещу другия. Започва да виждаш, че ти не си нещо повече от него, че различността ви оценностява симетрично. Затова национализмът, като политическа идеология, държи масата в предразумно, в нагонно състояние, в следствие на което някакви хора си изпочупват главите. Или ако не главите, то поне пейките.
В.: Какво още за отношението на българина към различностите изясни Big Brother 4?
Г.Л.: Хомосексуализмът вече не е проблем за българското общество, не е знак за уродливост, не буди дори "хихикане в шепи", влязъл е в границите, ако не на добрите нрави, то поне на общоприетото. Затова, например, думите на Бойко Борисов за Сергей Станишев и гейовете не прозвучаха като нещо повече от междуличностна закачка, която няма ресурс да генерира негативно отношение, камо ли политически вот. Само до преди година-две мачистката солидарност с генерала щеше да е с пъти по-висока.
Вероятно тази промяна в нагласите, най-малкото в по-либералната част на обществото, каквито са участниците и зрителите на риалитата, е дала кураж на сценаристите да продължат нататък и за пръв път в това издание да въведат откровен представител на женската хомосексуалност. И това обаче се оказа, че вече не носи скандал – Даниела-Манол често дори се превръщаше в протагонист сред съквартирантите, въпреки общата далеч по-слаба търпимост към лесбийството в България. Което, впрочем, е обяснимо: доминиращият балкански мачизъм може да приеме мъжката хомосексуалност – като отказ от конкуренция, като капитулация, но не и женската, която му иззема територии. Един от атракционите в Къщата беше опитът на Филип, отишъл там, за да спечели пари за бебе-инвитро от жена му, да извлече в джакузито еротична наслада от Даниела-Манол. Акт на връщане на "изгубените територии", който обаче не беше оценен и Филип беше изгонен. Вероятно, защото гласуват много повече жени.
Така или иначе, този Big Brother е най-изобилния откъм представители на малцинствени групи и групи в неравностойно положение. В Къщата влезе дори сляпа жена, с което в репертоара на различностите се включи може би най-травматичната – тази на физическия недъг. В началото се създаде впечатление, че съквартирантите ще проявят разбиране и съчувствие, но после жената започна да ги изнервя, да ги кара да се съмняват дали наистина е сляпа, да виждат в слепотата й заплаха. Докато я изгониха сред първите. Ето какво се получава, ако опростим сметката: търпимостта към индивидите е далеч по-малка от тази към турците и ромите, към гейовете и лесбийките. Което е повод да се замислим за християнските устои на нашето общество. От друга страна, обаче, само преди три сезона хомосексуалните присъствия в Big Brother бяха водещия скандал, докато днес те са разбиращи се от самосебе си. Затова съм убеден, че всеки дебат за различностите у нас, стига да не бъде политически манипулиран, ще завърши в полза на толератността.
В.: Наистина ли можем да направим подобен извод от една игра?
Г.Л.: Да, защото всичко зависи от това как един проблем ще мине през публичността. Ето, например, хомосексуалната различност с днешна дата у нас беше направена приемлива от лайфстайла, от неговите медии и авторитети. Той умее да активира високоскоростните легитимиращи механизма на модата и завъртя гейовете се през тях. Затова и резултатът бе толкова бърз.
Тоест, приемането на различностите е въпрос на публична работа, не толкова на предразсъдъци и предкултурни задръжки на публично "непокварения" българин. А риалитата и особено техният първообраз Big Brother са много благодатни за тестването му.
Защото каква е спецификата на риалитито? Частни хора с техните частни отношения попадат под публичния поглед. Дори, когато звезди отидат в Къщата, там те пак живеят частен живот. В този смисъл подобна игра е в състояние да изкара на преден план отношението към различните под маската на публичността. Иначе, в публичния си живот, човек (се чувства длъжен да) обслужва стереотипи, влиза в един или друг дискурс, който дисциплинира говоренето и поведението. В частния живот дискурс няма, речта е лишена от културна памет, а оттам и от власт. Затова точно в Къщата толерантността личи като вътрешна убеденост, като персонален мотив. Както е известно, въпросът не е в това да защитиш чернокожите, а да позволиш на дъщеря си да се омъжи за чернокож. Или за ром. В Big Brother бързо се вижда кой би могъл да го направи.
Разбира се, може да се твърди, че окото на камерата също действа дисциплиниращо, че те вкарва в публична роля, в дискурс. Струва ми се обаче, че е въпрос на време и то твърде кратко (до дни), докато я забравиш напълно, а сезоните, впрочем не случайно, продължават с месеци.
В.: Успя ли екипът на Big Brother 4 да изкара на преден план отношението на българите към различните?
Г.Л.: За съжаление – не, независимо, че се опита максимално да разгърне ветрилото им. Да достигне до модела на толерантността, според който индивидуалната идентичност е като глава лук – сбор от малцинствени принадлежности, които ако обелиш една след друга, отдолу няма да остане нищо. И Big Brother 4 – сякаш е проект на Хелзинкския комитет, заложи на малцинствените идентичности, като опита се чрез тях да конструира аз-а и аз-ти отношенията. Лошото е, че опитът не доведе до превръщането им в драматургия на шоуто. Те стояха по-скоро витринно, повече замисъл, отколкото живот в Къщата. Ресурсът им се разпиля. Драматургията на шоуто, както обикновено, стъпи върху сексуалността, този път обилно стимулирана от алкохола. Това зад външното папарашко любопитство води до подтискаща тавтологичност и дълбока вътрешна скука. Моментното й разчупване може да стане само чрез инциденти, като случая с побоя между два от съквартирантите, например. Точно тогава се оказах гост в коментарното студио, колкото да констатирам добре известния факт, че прости хора не държат на пиене. Всички други коментари биха били надценяване на една ситуация постигната по простата формула: ниска култура плюс алкохол е равно на агресия.
В.: Липсва ли все пак някакъв персонаж в играта?
Г.Л.: Да, макар че той частично се появи в Big Brother 4 и това може би бе най-голямата находка на сезона. Говоря за лудия, който в случая беше мним, изигран от Филип. Явно екипът хем е търсил ефектите, хем не се е решил да проведе докрай подобен радикален експеримент. И това е разбираемо, защото носи в себе си прекалено много неизвестни, включително и от етическо естество. Но ако някой ден все пак в риалито се появи реален луд, това ще е много важен тест за общността, олицетворена от съквартирантите – дали и как ще могат да водят диалог с него. Това в някакъв смисъл е централния европейски диалог, разгърнат полифонично в христоматийния образец на Достоевски – романът "Идиот". Едно, защото е извън колективните стереотипи на мисленето и така се докосва до пределната автентичност на аз-а, до същинското риалити. И второ, защото постиженията на разума зависят от способността да отлетиш в не-разума и да се върнеш оттам. Ако не успееш да се върнеш, случаят става клиничен, но ако никога на отлетиш и останеш само в границите на разума, той започва да закостенява, да се фанатизира, в последна сметка оглупява.
В.: Ако тримата различни – туркинята Самие, ромката Таня и лесбийката Даниела-Манол, стигнат до финала, кого ще изберат зрителите?
Г.Л.: Трудно ми е да кажа, но едва ли ще е туркинята. Тя прекалено много стои извън центъра на играта, повече прилича на зрител, отколкото на участник в събитията. Може би това е знаково поведение за турското малцинство в България като цяло, за което има различни причини, но една от тях непременно е начинът му на политическо представителство и ниската степен на индивидуален избор, произтичаща от него.
Въобще, този сезон е доста трудно да харесаш някого, да искаш да се идентифицираш с него. Много играчи се провалиха, но обратното не случи. Засега поне. Липсва позитивният герой, което прави прогнозите съвсем условни. Случайността най-вероятно ще решава.
В.: Защо организаторите на риалита се хвалят колко много зрители гласуват в тях, а в същото време към политически избори хората стават все по- апатични?
Г.Л.: Между предишния и този въпрос има връзка. Защото в момента политиците у нас са в по-лошо положение дори и от участниците в Big Brother 4. Сред тях "добрите", които да предизвикват колективна идентификация, пък съвсем ги няма. Критическите нагласи във всички електорални тела са доминиращи. Така че, ако парламентарните избори се провеждаха по процедурата на Big Brother – първо с отзоваване, накрая едва ли някой щеше да остане в Къщата на българската политика.
Дебатът за олигарсите направи публично очевиден фактът, че романтичният период отдавна е свършил и политиката в България се превърна чисто и просто в сенчест бизнес, при това един от най-печелившите. Така че съвсем естествено бизнесмени със сенчеста репутация, като Христо Ковачки например, поискаха място в парламента. Неизречената логика е горе-долу следната: след като политиката и без това е сенчест бизнес, поне да го въртят същинските му представители, вместо техните посредници в партиите и институциите.
При това тъкмо заради сенчестото икономизиране на политиката, политическото представителство е заплашено не само по същество – няма кого да избереш, но и по процедура – резултатът от избора ти ще бъде фалшифициран. За първи път в историята на прехода има реална опасност вотът да бъде подменен – и чрез купуването на гласове, и чрез измами при преброяването им. Затова наскоро беше създадена една коалиция от граждански организации, в която се включих чрез фондацията, на която председател – "Медийна демокрация", с цел да предприеме мерки за провеждането на честни избори. Давате ли си сметка, че това е проблем и словосъчетание, което ни връща поне 20 години назад?

Доц. Георги Лозанов: Един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда

вестник "Строителство градът", 02 декември 2008

- Г-н Лозанов, гледайки участниците в конкурса "Сграда на годината", какво мислите за българската архитектура?

- Мисля, че е прилична, но поне в две от значенията, които могат да се извлекат от тази дума. Прилична в смисъл на едно добро професионално ниво, което не дразни добрия вкус и отговаря на очакванията. И прилична, в смисъл че прилича на вече видяното, че възпроизвежда наложили се практики, че й липсва смелост за непредвидими ходове. Усещането за дежа вю с характерната за него културна меланхолия като че ли най-добре изразява състоянието на това изкуство днес у нас.

- Каква представа създава конкурсът за българската архитектура?

- Конкурсът е авторитетен, защото наистина успява да открои емблематичните образци за процесите, които се развиват в съвременната ни архитектура. Не оценява сградите на годината в някакво абстрактно естетическо пространство, каквото в последна сметка въобще не съществува, а според амбициите на местната игра. Какви са те (поне преди световната криза) - мащаб, разточителство, ловкост, които да помогнат на новозародилата се българска буржоазия да се заяви в градската среда. Архитектурата тук, след мазетата и гаражите от началото на прехода, стана един от важните легитимиращи разкази и звездите й знаят това и се възползват от него. Ето един от неписаните, но определящи критерии на конкурса: кой по-добре ще те направи велик.

- Какво доближава и какво различава съвременната българска архитектура от тази в Западна Европа?

- Много неща я доближават - нашите автори са добри "слухари" и въпреки че възможностите им продължават да бъдат далеч по-малки, се ползват от целия й репертоар. Като може би най-шлагерната прилика си остават окачените фасади в екстериора и минимализмът в интериора. Разликата е на друго ниво - не във видимото, а в далечния културен тътен. Той идва от недрата на европейската архитектура, които тя има дори когато израства на празно място. Успява да е реплика в един диалог, преминал през времето. Докато нашата архитектура, колкото и да цитира и да се прави на "гърмян заек", мирише на прясно боядисано и на новодомци, които се оглеждат извинително. Най-често тя се опитва да се самозащити с изпитаните средства на последните десетилетия - еклектиката и премерения кич, които обаче след постмодернизма трудно стъпват върху въздушната възглавница на иронията, остават равни на самите себе си. Казано в резюме, на нашата архитектура й липсва задължителната малка черна рокля.
- Виждате ли българското в родната ни архитектура?

- Не, но и не виждам нищо лошо в това, че не го виждам. Родното изкуство и в най-общ смисъл, и като течение в българската архитектура е възрожденски отглас, пък бил той и минал през филтрите на модернизма. Днес не са важни националните, а индивидуалните стилове. Бих бил щастлив да се появи поне един такъв и у нас - ще го познаете по популярността му в чужбина. Фостър, Буфил или Гери на коя национална архитектура принадлежат? Отговорът "на никоя" не е достатъчен, защото работата е в това, че собственият им стил в скалата на архитектурните влияния днес стои по-високо от всяка национална традиция.

- Много често се казва, че сградата прилича на своя инвеститор. Свободна ли е българската архитектура?

- Естествено че не е. В традиционния случай сградата е резултат от неравностойна борба между творец и мутра. Мутрата обикновено побеждава, но пък ако творецът е значим, успява да вгорчи и прикрие победата й.

- Освен местоположението, качествения проект и изпълнение какво още е нужно, за да бъде една сграда уникална?

- Позволете ми тук, макар и неточно, да цитирам татко - арх. Лозан Лозанов: да поправят сградите около себе си. През последните дни се обсъжда идеята за широка обществена дискусия за визията на площад "Славейков" и други столични площади.

- Какво мислите за подобно широко гражданско участие в определяне облика на градската среда, как трябва да се оценява архитектурата?

- Архитектурата е единственото изкуство, в което възприятието е равно на обитаването му, и тъкмо затова обитателите са важни колкото авторите. Ако изключиш тяхното мнение от посланието на творбата, това си е чисто и просто репресия. Комунизмът беше пълен с такива, посткомунизмът - също. Причината е, че един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда. И тук вече ще се изкажа не като лаик по архитектурните въпроси, а като специалист по въпросите на публичната комуникация: ако един дебат не се състои, винаги се намират хитреци, които да го приватизират. В случая с площад "Славейков" това са търговците на книги. Те успяха да се изкарат жертви, въпреки че унищожават културната романтика от срещата с книгата, приравняват я със зарзават, въпреки че са откраднали единствения затворен градски площад на столицата, въпреки че заобикалят данъчните изисквания и са нелоялна конкуренция на книжарите, въпреки че… Оценявам, че в началото на прехода това беше начин да се стимулира книжният пазар, но днес е анахронизъм, част от сенчестия пейзаж на града. Това е моето мнение, не настоявам на него, но настоявам да се чуе мнението на гражданите на София и то да реши съдбата на площада. Какво трябва да се направи, за да се поддържат градските пространства? - Вероятно могат да се кажат много неща, едно от които е, че са задължителни първите седем години на всеки от нас. Но понеже това няма как да го променим, бих предложил друго: публичност на биографията на тези, били те вълци, мечки или катерички, на които общината поверява основните дейности в града.

- Могат ли конкурси като "Сграда на годината" да повлияят на качеството на архитектурата?

- Могат и го правят най-малкото защото изваждат сградите от бермудския триъгълник инвеститор-архитект-администрация и ги превръщат в обект на публично обсъждане, дават шанс да се гласува за тях както на избори. А архитектурата дълбоко в себе си е политика, променя живота ни и в не малка част от времето го управлява.

Георги Лозанов, член на СЕМ : Страшно е, че в медиите се намесват престъпни средсва

интервю на Андриана Михайлова, вестник "Сега", 29 юни 2002

Г-н Лозанов, има ли причини да бъде сменен генералният директор на БНТ Кирил Гоцев?

Точната дума не е причини, а основания. Мониторингът показа, а Съветът за електронни медии почти единодушно реши, че външната продукция "Всяка неделя" в продължение на няколко предавания нарушава закона. Но отговорността за това не носи външният продуцент, а операторът БНТ, представляван от генералния директор. Така че не аз или СЕМ заплашва мандата на Гоцев, а Кеворкян. И ако са верни подхвърлянията, че именно Кеворкян е настоявал Гоцев да стане генерален директор, ситуацията става малко като при Тарас Булба: "Аз те създадох, аз ще те убия". Кирил Гоцев е приел да управлява медията по закон, който не допуска външни продукции да се занимават с политика и икономика. Може и да не му харесва, но е факт, условие на задачата. Освен това онзи, който трябва да прецени дали в съдържанието на предаването има политика или икономика, не е нито "Всяка неделя", нито Марковски, нито Кеворкян, нито дори директорът Гоцев, а СЕМ. Затова не виждам правна възможност нарушението да продължава, а Кирил Гоцев спокойно да си стои на поста.

А не е ли по-важно дали са верни фактите, които се изнасят в предаването?

Работа на съдебната система е да прецени това. Нашата работа в СЕМ е да следим дали медийните инструменти се използват според "упътването", дадено в закона. Признавам, че преди появата на "Всяка неделя" се питах дали ограничаването на съдържанието на външните продукции помага на независимостта на БНТ, след като тя самата често се оказваше политически зависима. Когато БНТ стои на позициите на властта, защо поне през външните продукции да не влизат някакви различни гледни точки? Но като гледам с какъв вледеняващ монологизъм "Всяка неделя" въведе икономическата тема, започвам безрезервно да приемам основанията на законодателя. А те са съвсем ясни: външният продуцент не може да използва обществената медия за защита на собствените си частни икономически или политически интереси, без значение колко легендарни са те. Това просто е незаконно присвояване на обществен ресурс в особено големи размери.

Тезата на Гоцев е, че всичко в живота е политика и икономика.

Аз съм философ и добре знам, че ако някой си постави подобна цел, всяко понятие може да се разшири дотолкова, че да загуби смисъл. Затова законодателят е предвидил специализиран орган, който да прилага закона, а оттам и да поставя граници на записаните в него понятия. Работата на генералния директор е да се съобразява с тези граници, а не да пише надомен тълковен речник. Освен това в случая няма много място за тълкувания: приватизация, капитали, работни места, профсъюзи, сделки, открити и закрити производства - ако това не е икономика, кое да е? Така че струва ми се тук има опит под съмнение да се постави не просто една разпоредба на закона, а въобще здравия разум в медийната регулация.

Но въпреки това имаше скандал заради отказа на "Всяка неделя" и "Актуално" да дадат право на отговор на засегнатите приватизатори на "Каолин".

Да, защото този случай, от предаване в предаване, от "Всяка неделя" в "Актуално" и обратно, се превърна в безпрецедентна черна медийна кампания, която най-меко казано не се интересува от гледната точка на засегнатите. Дори да са извършили най-големите нарушения в приватизацията, те имат елементарното човешко право на защита. И във военните трибунали подсъдимите имат защитник, а в БНТ нямат. Позицията на авторите на "Всяка неделя" е, че тези материали били журналистическо разследване. Достатъчно е обаче да прочетат не друго, а един криминален роман, за да видят как стават тези работи - следствието първо изслушва всички свидетели и заподозрени и чак след това прави изводи, а не обратното - набиване в главите на зрителите чрез националния ефир на предпоставена теза. Да не говорим, че медията, особено обществената медия, особено пък една външна продукция в обществената медия, нито е съд, нито й е позволено да бъде съд. Нейният дълг, а и нейната компетентност, не е да издава присъди, а да информира зрителя за всички значими гледни точки по една тема. Другото е посегателство върху неговото конституционно право на информация. Въпреки това обаче, все се появява някой, който в националния ефир започва да се прави на "велик съдия". Преди такава тенденция в политически план имаше в предаването "Гласове" и аз пряко го заявих в самото предаване. Сега тя се появи още по-драстично във "Всяка неделя", но в икономически план. Разбирате ли, тук, доколкото мога да преценя, вече не става дума само за нарушение на ЗРТ, но и на човешки права. Защото тази кампания създава общо чувство на драматизъм в социалния свят - излиза, че ако медията си набележи жертва - сега едни, после други, те няма как да се защитят. Затова лично аз всяка неделя изпадам в омерзение.

Няколко от решенията на СЕМ стигнаха до съда. Това не подлага ли под съмнение авторитета ви като надзорен орган?

Аз не се притеснявам от това, защото съдът е естествено продължение на регулацията. За мен е важното съдът да потвърждава решенията ни. Съдиите представляват външна критическа гледна точка по отношение на нашата работа. Ако делата започнат да дават много негативни резултати, значи има грешка в начина, по който съветът прилага закона. По-тежкият проблем за мен е другаде - въпреки моите многократни настоявания СЕМ така и не реши, че "Актуално" нарушава изискването за плурализъм в едно предаване - изискване, току-що прието от законодателя с особен апломб. "Актуално" беше замислено изцяло в разрез с него - да представя само една гледна точка, и то на институциите. След като не го санкционира, СЕМ фактически негласно изтри тази норма от закона. Сега, ако не съумеем да приложим забраната за политика и икономика във "Всяка неделя", сме на път да унищожим още една опора за обществения статут на медията. Непрестанно говорим, че в България все още няма обществени медии, а заедно с това сами, с действие или бездействие, ги унищожаваме.

А защо СЕМ допуска това да се случва?

Трудно ми е да дам отговор от името на СЕМ. Той е колегиален орган, което значи, че 9 души в нестихващ дебат оформят някаква обща позиция. Напоследък като ме попитат какво точно работя, отговарям: карам се.

А нужно ли е въобще да дебатирате върху общоприети професионални норми?

Е, все пак накрая дебатът за "Всяка неделя" даде някакъв резултат. Има и друго - щом обществените медии у нас все не могат да се случат, значи, че няма нищо общоприето.

Има ли вероятност частни интереси да влияят върху поведението на членовете на СЕМ?

Нямам право на подобни изводи. Когато говоря за частни интереси, го правя хипотетично и от гледна точка на законодателството. Не бих защитавал нито интересите на Кеворкян, нито тези на "Каолин". Не ми е работа. Разсъждавам единствено от гледна точка на медиите и аудиторията, но имам самотното усещане, че тези, които се интересуваме от подобна гледна точка, сме кризисно малко. А и да ви кажа, след като в съда е подадена фалшива молба (по делото на Димитър Цонев срещу избора на Кирил Гоцев, заради която то беше прекратено - б.а.), вече не сме участници в обща игра. Не може в единия край на дъската да говорим, като някакви патетични наивници, за обществени медии и професионални стандарти, докато на другия край дребни мошеници да се занимават с документни измами. Аз вече наистина се плаша, защото проблемът излезе от медийната реалност, от света на думите и образите, и влезе във физическата реалност, в света на нещата, при това с престъпни средства. Утре може по същия начин да ми сложат хероин в чантата с документите и това да бъде поредният ход от играта на медийна регулация. Започва да ми става страшно. Някак тихомълком, като че ли нищо, се появява нов престъпен хоризонт...

Вие имате ли обяснение за това?

Нито имам обяснение, нито искам да го търся - аз се занимавам с медии, а не с измами и продължавам да вярвам, че това не е едно и също. Но щом се пипа толкова грубо, може да се предположи, че някъде в невидимата част на спектъра се сблъскват големи икономически интереси. И преди бях казал: не мога да бъда рефер на мач, който се играе в съблекалнята.

Според Гоцев обаче втренчването в БНТ се превръща в кампания, която пречи за нормалната работа на медията.

Хайде, хайде! Аз не мога и не искам да следя задкулисните схватки в БНТ, съдя за работата им според това, което виждам на екрана. Какво направи Кирил Гоцев с програмата, откакто е директор? 2 от 3-те нови предавания, които пусна - "Актуално" и "Всяка неделя", започнаха със скандални нарушения на ЗРТ. Един от мотивите Кирил Гоцев да поеме поста е, че е силен мениджър. Той наистина обича да говори за икономика и техника, но все твърди, че телевизията е пред фалит, въпреки че е с най-големия бюджет от всички медии; че е финансирана от държавата, а играе и на рекламния пазар. Попова ни ругаеше, но поне не се оплакваше непрекъснато, че няма пари. Как се справяше тя със същия бюджет, след като според общото мнение беше слаб мениджър?

Отново се обсъжда дали обществените медии трябва да се финансират чрез реклами. Вие какво смятате?

БНТ и БНР трябва да играят на пазара заедно с търговските медии не толкова по финансови, колкото по програмни причини. Иначе ще загубят рефлекс и комуникативност, ще застинат - БНТ и без това има склонност сама да се превръща в държавен ефирен официоз. И обратното, другите две национални ефирни медии - bTV и Дарик, така са лицензирани от НСРТ, че да са длъжни да играят на полето на обществения интерес.

Щом обществото финансира БНТ и БНР, не трябва ли да има по-ефективни механизми за контрол върху продукцията им?

Отдавна настоявам, че силната структура трябва да е управителният съвет, а генералният директор да бъде само изпълнител на неговите решения. Така пирамидата ще се обърне и няма обществените медии поразително да заприличват на сърдития си шеф. СЕМ трябва да избира не генералния директор, а управителния съвет. По време на отчета си Кирил Гоцев представи една нова структура в БНТ, която добре разделя административната от програмната работа, но засега това има видимост само върху листовете, които ни раздаде, но не и върху екрана.

А какво мислите за предложението на Медийната обсерватория да се сменят членовете на СЕМ при доказани в съда нарушения на закона?

Аз харесвам идеята всеки член на СЕМ да носи индивидуална отговорност за вота си, но доколкото органът е колегиален, тази отговорност е само морална. Засега не е намерена ефективна формула, по която тя да се превърне и в отговорност по ЗРТ. Предложеният механизъм не е подходящ, защото увеличава възможностите за влияние върху членовете на СЕМ от страна на институциите, които са ги избрали или назначили.

Законът непрекъснато се променя на парче. Не е ли време текстът да се преработи като цяло?

Не може да се говори за изцяло нов закон, защото основните принципи и процедури ще са си все същите. Важното е по текстовете да се работи в перспектива, а не, както обикновено, да надделяват ситуационните решения. Освен това има поне две тенденции в развитието на медиите, които все още не са влезли в дневния ред на нашето законодателство - новите технологии, т.нар. цифровизация, и налагащото се в европейското законодателство по-либерално отношение към рекламата. Ние продължаваме да я ограждаме със сигнали отпред и отзад, да я затваряме в програмни резервати, вместо да използваме по-нови и по-креативни форми. Важното е законът да търси отговори на въпросите, поставени от професионалното въображение, а не от нашите дребни свади... Макар че, ако генералните директори на обществените медии бяха избирани с квалифицирано мнозинство от регулаторния орган, както от години настоява неправителствената общност, едва ли някой от досегашните шефове щеше да е същият. Не знам кои щяха да са на техните места, но със сигурност изборът им щеше да е продукт на далеч по-задълбочен професионален дебат.

666-то

вестник "Култура", брой 2 (2304), 16 януари 2004 г.

Последната "Всяка неделя", в чест струва ми се на 25-годишнината от предаването, трябваше да помири Лили Иванова със Слави Трифонов, което, както разбраха над 1 700 000 зрители (според пийпълметричните проучвания), не стана. Певицата не го пожела. Друг въпрос е: какъв е смисълът на разправията между две звезди. При добро желание в нея можем да провидим някакви по-общи културни напрежения: поколенчески (между застаряващи синове и неудовлетворени родители), естетически (между чалга и естрада), граждански (между съпротива и конформизъм) и пр., но може, което вероятно би било и по-честно, да приемем цялата работа като лична закачка на границата между клюката и досадата. По-важното е, че несъстоялото се помирение с издайнически маниеризъм илюстрира две "професионални" особености на предаването и неговия водещ: манията му да играе ролята на арбитър, да раздава справедливост в ефир и неспособността му да го прави, когато и двете страни са на масата.Всъщност, тази неспособност е резултат не толкова на личен недъг, колкото на самата природа на медиата, която за разлика от съда или храма не търпи финални истини, а само сменящи се, конкуриращи се и сблъскващи се гледни точки, не позволява на своите лица да бъдат съдници, а само посредници. Другото е телевизионна карикатура, при това няма нужда да е рисувана от Борис Димовски. За да го постигнеш, "без да ти мигне окото" трябва да се откажеш от основната ценност на занаята си - плурализма, и предварително да изолираш едната страна. А и това не е достатъчно - трябва да я демонизираш, да издириш всеки, който е готов да го направи, ако се разсее, трябва да му размахаш пръст, ако пак не ти свърши работа, трябва да си я свършиш сам. За да заемеш позата на екранен съдник, първо трябва да организираш "медиен апокалипсис", да създадеш някаква осъвременена гротеска на Писанието, в която да се окажеш агент на 666-то, "та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му. Тук е мъдростта. Който има ум нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е 666." (Откровение от св. Иона, 13:17-18)
Говоря, разбира се, за станалите христоматийни кампании на "Всяка неделя" срещу "отсъстваща страна", преди срещу кръга "Капитал", сега срещу бившия премиер Костов; говоря за незаконната власт, която посредникът придобива, докато се прави на съдник. И не е толкова важно дали после я разменя на "черната борса" за друга власт, пари и пр. или си я отнася вкъщи, за да й се любува на лунна светлина. По-важното е, че това е кражба на власт, защото само привидно четвъртата власт прилича на "класическите" власти - изглежда, че медиите властват върху аудиторията си, всъщност тя принадлежи тъкмо на аудиторията, на крайния потребител, на отделния човек, особено ако медиите са обществени. Така че всяка неделя кражбата е от всеки от нас.