Big Brother 4 доказва всяка вечер, че в България етническо напрежение няма

електорен вестник "Политики", брой 10/2008, интервю на Светослав Спасов

Въпрос: Г-н Лозанов, досега в Big Brother 4 участие взеха 26 човека. В момента са останали около една трета от тях. Неизменно от началото досега в Къщата продължават да си живеят ромка, българска туркиня и лесбийска. Наскоро пък отпадна геят Мартин, но след ожесточена sms-битка с българката Наталия. Какво трябва да ни говори всичко това?
Георги Лозанов: Това показва, че в отношенията между хората, на аз-ти ниво, етническите различия не пораждат негативни нагласи, не водят до конфликти. Те не се драматизират и затова дори не получиха особена роля в драматургията на играта. Напоследък много се говори за етническо напрежение в България. Четвъртият сезон на Big Brother недвусмислено налага тезата, че подобни внушения са привнесени, че са идеологически инжектирани. Когато хората са оставени на собствените им мотиви, дори в една предварително заредена с психологическо напрежение ситуация, другият за тях не е враг, превръща се в такъв едва след намесата на "политическите дилъри" на различието. В екрана се оглежда, че българите живеят без проблеми не само с турците, но и с ромите, независимо от огромни битови и манталитетни разминавания с това малцинство. Те обаче са проблем на интеграцията му. Ромските гета са вещественото доказателство за проваления интеграционен проект у нас, а Big Brother 4 е доказателство, че не хората, били те българи или роми, са виновни за това. Новият сезон се появи съвсем навреме, за да опровергае пуснатия за пореден път шлагер за етническото напрежение в страната, за задаващ се етнически сблъсък. Представителите на властовия елит го въртят сутрин в публицистичните предавания, а тъй наречените обикновени хора го опровергават вечер в риалитата.
В.: Един от първите конфликти все пак бе между туркинята Самие Джеферова и националиста и футболен фен Георги от Пловдив, който бе и един от първите изгонени. Кого всъщност изгони публиката – националистът Георги или буйното момче от агитката на пловдивския "Локомотив"?
Г.Л.: Със сигурност и двамата, защото у нас национализмът се лансира до голяма степен тъкмо като запалянковщина. Ражда се на същия принцип – щом не си от нашия отбор, значи си против нас. Масовата психоза – тази, заради която стадионите, а и митингите на "Атака" се нуждаят от засилена полицейска охрана, доминира над доводите, а те в най-добрия случай са така манипулирани, че да я обслужват. Българският национализъм превръща етническите отношения във фенски нагласи. Той не е рационален като мислене на базата на исторически или дори политически тези. Съдържанието му е кухо. На стадиона е същото, въпрос на случайност е дали ще си от "Левски", или от ЦСКА. Няма дълбинност на избора, която да минава през култура и идентичност. Но щом обаче веднъж си взел решението да си от "Левски", а не от ЦСКА, другият вече ти е враг и започваш да го мразиш. Затова национализмът е "пещерно" състояние. Започнеш ли да го рационализираш, изчезва. Защото, ако ти минеш през културните, философски и исторически репертоари на своята етническа принадлежност, те от само себе си я сублимират и тя вече престава да бъде агресивна, да е насочена срещу другия. Започва да виждаш, че ти не си нещо повече от него, че различността ви оценностява симетрично. Затова национализмът, като политическа идеология, държи масата в предразумно, в нагонно състояние, в следствие на което някакви хора си изпочупват главите. Или ако не главите, то поне пейките.
В.: Какво още за отношението на българина към различностите изясни Big Brother 4?
Г.Л.: Хомосексуализмът вече не е проблем за българското общество, не е знак за уродливост, не буди дори "хихикане в шепи", влязъл е в границите, ако не на добрите нрави, то поне на общоприетото. Затова, например, думите на Бойко Борисов за Сергей Станишев и гейовете не прозвучаха като нещо повече от междуличностна закачка, която няма ресурс да генерира негативно отношение, камо ли политически вот. Само до преди година-две мачистката солидарност с генерала щеше да е с пъти по-висока.
Вероятно тази промяна в нагласите, най-малкото в по-либералната част на обществото, каквито са участниците и зрителите на риалитата, е дала кураж на сценаристите да продължат нататък и за пръв път в това издание да въведат откровен представител на женската хомосексуалност. И това обаче се оказа, че вече не носи скандал – Даниела-Манол често дори се превръщаше в протагонист сред съквартирантите, въпреки общата далеч по-слаба търпимост към лесбийството в България. Което, впрочем, е обяснимо: доминиращият балкански мачизъм може да приеме мъжката хомосексуалност – като отказ от конкуренция, като капитулация, но не и женската, която му иззема територии. Един от атракционите в Къщата беше опитът на Филип, отишъл там, за да спечели пари за бебе-инвитро от жена му, да извлече в джакузито еротична наслада от Даниела-Манол. Акт на връщане на "изгубените територии", който обаче не беше оценен и Филип беше изгонен. Вероятно, защото гласуват много повече жени.
Така или иначе, този Big Brother е най-изобилния откъм представители на малцинствени групи и групи в неравностойно положение. В Къщата влезе дори сляпа жена, с което в репертоара на различностите се включи може би най-травматичната – тази на физическия недъг. В началото се създаде впечатление, че съквартирантите ще проявят разбиране и съчувствие, но после жената започна да ги изнервя, да ги кара да се съмняват дали наистина е сляпа, да виждат в слепотата й заплаха. Докато я изгониха сред първите. Ето какво се получава, ако опростим сметката: търпимостта към индивидите е далеч по-малка от тази към турците и ромите, към гейовете и лесбийките. Което е повод да се замислим за християнските устои на нашето общество. От друга страна, обаче, само преди три сезона хомосексуалните присъствия в Big Brother бяха водещия скандал, докато днес те са разбиращи се от самосебе си. Затова съм убеден, че всеки дебат за различностите у нас, стига да не бъде политически манипулиран, ще завърши в полза на толератността.
В.: Наистина ли можем да направим подобен извод от една игра?
Г.Л.: Да, защото всичко зависи от това как един проблем ще мине през публичността. Ето, например, хомосексуалната различност с днешна дата у нас беше направена приемлива от лайфстайла, от неговите медии и авторитети. Той умее да активира високоскоростните легитимиращи механизма на модата и завъртя гейовете се през тях. Затова и резултатът бе толкова бърз.
Тоест, приемането на различностите е въпрос на публична работа, не толкова на предразсъдъци и предкултурни задръжки на публично "непокварения" българин. А риалитата и особено техният първообраз Big Brother са много благодатни за тестването му.
Защото каква е спецификата на риалитито? Частни хора с техните частни отношения попадат под публичния поглед. Дори, когато звезди отидат в Къщата, там те пак живеят частен живот. В този смисъл подобна игра е в състояние да изкара на преден план отношението към различните под маската на публичността. Иначе, в публичния си живот, човек (се чувства длъжен да) обслужва стереотипи, влиза в един или друг дискурс, който дисциплинира говоренето и поведението. В частния живот дискурс няма, речта е лишена от културна памет, а оттам и от власт. Затова точно в Къщата толерантността личи като вътрешна убеденост, като персонален мотив. Както е известно, въпросът не е в това да защитиш чернокожите, а да позволиш на дъщеря си да се омъжи за чернокож. Или за ром. В Big Brother бързо се вижда кой би могъл да го направи.
Разбира се, може да се твърди, че окото на камерата също действа дисциплиниращо, че те вкарва в публична роля, в дискурс. Струва ми се обаче, че е въпрос на време и то твърде кратко (до дни), докато я забравиш напълно, а сезоните, впрочем не случайно, продължават с месеци.
В.: Успя ли екипът на Big Brother 4 да изкара на преден план отношението на българите към различните?
Г.Л.: За съжаление – не, независимо, че се опита максимално да разгърне ветрилото им. Да достигне до модела на толерантността, според който индивидуалната идентичност е като глава лук – сбор от малцинствени принадлежности, които ако обелиш една след друга, отдолу няма да остане нищо. И Big Brother 4 – сякаш е проект на Хелзинкския комитет, заложи на малцинствените идентичности, като опита се чрез тях да конструира аз-а и аз-ти отношенията. Лошото е, че опитът не доведе до превръщането им в драматургия на шоуто. Те стояха по-скоро витринно, повече замисъл, отколкото живот в Къщата. Ресурсът им се разпиля. Драматургията на шоуто, както обикновено, стъпи върху сексуалността, този път обилно стимулирана от алкохола. Това зад външното папарашко любопитство води до подтискаща тавтологичност и дълбока вътрешна скука. Моментното й разчупване може да стане само чрез инциденти, като случая с побоя между два от съквартирантите, например. Точно тогава се оказах гост в коментарното студио, колкото да констатирам добре известния факт, че прости хора не държат на пиене. Всички други коментари биха били надценяване на една ситуация постигната по простата формула: ниска култура плюс алкохол е равно на агресия.
В.: Липсва ли все пак някакъв персонаж в играта?
Г.Л.: Да, макар че той частично се появи в Big Brother 4 и това може би бе най-голямата находка на сезона. Говоря за лудия, който в случая беше мним, изигран от Филип. Явно екипът хем е търсил ефектите, хем не се е решил да проведе докрай подобен радикален експеримент. И това е разбираемо, защото носи в себе си прекалено много неизвестни, включително и от етическо естество. Но ако някой ден все пак в риалито се появи реален луд, това ще е много важен тест за общността, олицетворена от съквартирантите – дали и как ще могат да водят диалог с него. Това в някакъв смисъл е централния европейски диалог, разгърнат полифонично в христоматийния образец на Достоевски – романът "Идиот". Едно, защото е извън колективните стереотипи на мисленето и така се докосва до пределната автентичност на аз-а, до същинското риалити. И второ, защото постиженията на разума зависят от способността да отлетиш в не-разума и да се върнеш оттам. Ако не успееш да се върнеш, случаят става клиничен, но ако никога на отлетиш и останеш само в границите на разума, той започва да закостенява, да се фанатизира, в последна сметка оглупява.
В.: Ако тримата различни – туркинята Самие, ромката Таня и лесбийката Даниела-Манол, стигнат до финала, кого ще изберат зрителите?
Г.Л.: Трудно ми е да кажа, но едва ли ще е туркинята. Тя прекалено много стои извън центъра на играта, повече прилича на зрител, отколкото на участник в събитията. Може би това е знаково поведение за турското малцинство в България като цяло, за което има различни причини, но една от тях непременно е начинът му на политическо представителство и ниската степен на индивидуален избор, произтичаща от него.
Въобще, този сезон е доста трудно да харесаш някого, да искаш да се идентифицираш с него. Много играчи се провалиха, но обратното не случи. Засега поне. Липсва позитивният герой, което прави прогнозите съвсем условни. Случайността най-вероятно ще решава.
В.: Защо организаторите на риалита се хвалят колко много зрители гласуват в тях, а в същото време към политически избори хората стават все по- апатични?
Г.Л.: Между предишния и този въпрос има връзка. Защото в момента политиците у нас са в по-лошо положение дори и от участниците в Big Brother 4. Сред тях "добрите", които да предизвикват колективна идентификация, пък съвсем ги няма. Критическите нагласи във всички електорални тела са доминиращи. Така че, ако парламентарните избори се провеждаха по процедурата на Big Brother – първо с отзоваване, накрая едва ли някой щеше да остане в Къщата на българската политика.
Дебатът за олигарсите направи публично очевиден фактът, че романтичният период отдавна е свършил и политиката в България се превърна чисто и просто в сенчест бизнес, при това един от най-печелившите. Така че съвсем естествено бизнесмени със сенчеста репутация, като Христо Ковачки например, поискаха място в парламента. Неизречената логика е горе-долу следната: след като политиката и без това е сенчест бизнес, поне да го въртят същинските му представители, вместо техните посредници в партиите и институциите.
При това тъкмо заради сенчестото икономизиране на политиката, политическото представителство е заплашено не само по същество – няма кого да избереш, но и по процедура – резултатът от избора ти ще бъде фалшифициран. За първи път в историята на прехода има реална опасност вотът да бъде подменен – и чрез купуването на гласове, и чрез измами при преброяването им. Затова наскоро беше създадена една коалиция от граждански организации, в която се включих чрез фондацията, на която председател – "Медийна демокрация", с цел да предприеме мерки за провеждането на честни избори. Давате ли си сметка, че това е проблем и словосъчетание, което ни връща поне 20 години назад?