Децата никога повече няма да слушат възрастните

Интервю на Таня Петрова, встник "Сега", 4 декември 2006

В свят, в който дори половата идентичност е въпрос на избор, покорство "по условие" не може да съществува, смята философът доц. Георги Лозанов

-Възпитателният проект, който обществото очаква от училището, е в криза. Това проблем на училището ли е, или е резултат на грешни очаквания от него?
- Най-лесно ми е да кажа и на двете, но по-скоро е на второто. Отдавна твърдя, че драматичните прояви на насилие и на агресивна сексуалност в училище, които сега влизат в дневния ред на медиите, са болезнен знак за края на патриархалния модел в България. Този, на който разчитаме от Възраждането, а и от преди това, да ни пази от нас самите, да нормализира междуличностните отношения, да гарантира покорството на децата. Разчитаме той да конструира социалния свят на основата на традицията, според която родителите решават вместо децата си, а училището "по условие" буди респект и страхопочитание. Това е модел на поколенчески и институционални йерархии - подчиняваш им се, независимо дали ти харесва или не. Въпрос на възраст. Когато сам станеш възрастен, на теб ще ти се подчиняват. Да не говорим пък, ако станеш даскал - в далечната перспектива на модела даскал и възрастен са едно и също. За новото виртуално поколение просто вече не е така. Това разпределение на ролите е отменено. Не революционно - с конкретна дата и извършители, някак между другото, но необратимо.

- Има ли нов модел, който да се настани в училище на мястото на патриархалния?
- Няма. Първо, той и без това е труден за разпознаване, защото за разлика от патриархалния не йерархизира живота по прост начин. Не само не е достатъчно да имаш бели коси или дълга показалка, за да си авторитет, но въобще авторитетите са под съмнение. И второ, не искаме да повярваме, че самият патриархален модел си отива. Плашим се да си признаем края му, чувстваме се безпомощни и ограбени, преживяваме неговия край като край на детството въобще. И то наистина е така, поне на една представа за детство, според която, особено в балканския й вариант, майката и бащата бдят над детето като над птиченце в гнездо, хранят го в човчицата, а срещу това то трябва да ги гледа със зяпнала уста. Децата са превърнати в група в неравностойно положение: грижиш се за тях, но за сметка на това ги лишаваш от право на собствена воля, изключваш ги от социалния свят и ги представляваш. Те се нещо като изключено малцинство подобно на ромите или турците, само дето си нямат своето ДПС. Но малцинството на децата отдавна се е разбунтувало. И в най-добрия случай чака първа възможност просто да си вземе куфарите и да напусне патриархалния свят на разнежените деспотични възрастни.

- Излиза, че кризата и в семейството, и в училището има общ корен?
- Разбира се, защото е криза на модела, на матрицата. Самото класическо семейство, може би срещу нашите желания, но със сигурност с наше участие, бавно се превръща в музеен експонат. Както и добрият стар строг даскал. Който раздаваше финално правосъдие от името на знанието. Най-малкото децата вече имат алтернативен източник на знание и вместо на буквара се доверяват на интернет, където йерархии и съответно авторитети няма.Родителите са обезпокоени, че не разбират какво става с децата им и няма как да разбират, докато ги наблюдават през патриархалната представа за детство. А учителите са сърдити, че учениците не ги слушат, и търсят нови педагогически средства, с които да укрепят старата си власт. А те никога повече няма да ги слушат в смисъла на предварително гарантираното подчинение. Единственият шанс да се възстанови диалогът между поколенията е младите да участват в него, за да реализират волята си, а не за да бъдат санкционирани. Същото е валидно за националната идентичност. Тя няма как повече да се нарича с ужасната дума българщина, която дори чисто звуково внушава някаква космата репресивност и травматичност. С влизането ни в Европейския съюз българи ще останат само онези, които го искат - като персонална воля, като радост и удоволствие. Идентичност, но не по "по задължение", под поколенчески, институционален, обществен или какъвто и да е друг натиск. Наследената от Възраждането идея, че националната принадлежност е колективен дълг, е свършена. Отстъпва място на мултикултурната идея за идентичността като лично право.

- Това опира до другия училищен проект в криза - патриотичния. Той се крепи основно на обучението по литература и история и обществото постоянно се чуди защо децата не оценяват едно или друго национално произведение.
- Нека се завъртим в този омагьосан кръг. Докато училището се опитва да остане в партиархалния модел, трябва да има някаква репресивна идеология, която да гарантира властта на възрастните над младите. И единствената оцеляла идея, край другото и заради политическия популизъм на прехода, е националната. Кой смее да възрази, когато му казват строго, че негов дълг е да пази националните интереси, родината си, макар и никой да не я заплашва? Детето от рано - чрез литература и история - започва да бъде санкционирано за това, че хипотетично не иска да изпълнява дълга си. Скритата задача на патриархалното образование е да внушава идеологическа вина към предците, били те хайдути или партизани.Неслучайно патриархалният и социалистическият модел съвпадаха по един гротесков начин. Държавата беше едно голямо семейство, а поданиците й - деца, които трябва да папкат и слушкат. Тогава народът прозорливо наричаше първия й ръководител Тато, а сега неговата внучка често се изказва как за да защитим децата си, трябва да ги ограничаваме и санкционираме.И всичко това в глобалния свят, където идентичността - от сексуалната до религиозната, от мястото, където ще живееш, до езика, на който ще говориш - не е предварително дадено, а е въпрос на личен избор, т.е. на индивидуална свобода. И ако българското образование не успее да се включи в тази глобална тенденция на либерализация, поколенческите разминавания ще стават все по-драстични, младите ще се превръщат в социален "анклав".

- Но ако приемем правото на личен избор на ранна възраст, следва ли училището да се откаже от възпитателната си роля?
- Не. Въпросът е как възпитаваш. Възпитаваш в равнопоставен диалог, не възпитаваш в предварително йерархическа привилегия. Ако възпитанието значи включване на младите в една или друга ценностна перспектива, цената е да ги убедиш. Затова твърдя, че децата са по-добри възрастни. Те влизат в играта сега и не са натоварени с куртоазия към авторитетите. А и като цяло има хиперболизиране на идеята за опасност. В какъв смисъл е опасен социалният свят за децата? Опасен е например заради дрогата. Само че тя не е проблем на децата, а на това разпространителите на дрога да са в затвора. Нямаме право да превръщаме проблемите на възрастните, насилието между тях в проблеми на децата си и да се опитваме да ги решим, като ги санкционираме. Помня, когато се случи трагедията с "Индиго", какви бяха реакциите - вечерен час, няма да пускаме децата по дискотеките, направо да ги затворим и пр. А защо просто не направим дискотеки, които не се срутват? Сега пак - за да не се случват трагедии в училище, децата да ходят с придружител. А защо не направо с милиционер? Или пък да сложим психолог до всяко дете. Това е такава смешка - като че ли по предпоставка децата са на прага на психическия срив, на лудостта. Аз мисля, че по-скоро до възрастните трябва да сложим психолог, защото те са далеч по-неадекватни в патриархалните си претенции. И далеч, далеч по-големи насилници. Целият преход, разпределението на благата в него е една "икономика на насилието". И то най-често между възрастни, които иначе нежно обичат майките си и родината си.

- Тези дни бе представено изследване, според което децата поставят парите и властта на последните места в класацията си на ценностите за сметка на семейство, приятели, личен успех. В представата на възрастните за децата обаче пари и власт фигурират на челни места. Това бе изтълкувано като приписване на децата на отношение към живота, което самите възрастни имат.
- Възрастните се опитват да кажат, че нищо особено не се е случило. Че децата приличат на тях, споделят собствените им амбиции и приоритети и всичко може да се продължи по старому. Макар че за себе си едва ли биха признали, че са сребролюбиви. Защото в патриархалния свят се шири викторианско лицемерие. Създаваш пред обществото видимост, че спазваш йерархиите, а зад гърба му даваш воля на нагоните си. Въпросът е само децата да не разберат. Когато те влязат в стаята, се слага пръст на устните. Мисля, че пак е време Канал 1 да пусне филма на Николай Волев "Да обичаш на инат".

- На предна позиция в тази класация на споделяните от децата ценности излезе и човечността, а напоследък ставаме свидетели на крайни прояви на точно обратното.
- Тези случаи не бива да се приемат за норма на детското поведение. Това са абсолютно инциденти, злокобни прояви. Те са само симптоматика за ценностно насилие, произтичащо от опита да се "претопля вчерашният обяд", да се реанимира патриархалният деспотизъм, да се пробутват фалшиви героики и носталгизми. В определени точки и само на ниво симптоматика ценностното насилие ражда в отговор реално насилие. Тук и на медиите им предстои дълъг път в темата, защото, когато просто се отразяват подобни случаи в жанра на черната хроника, скритото послание е: "Това е нещо чудовищно, ето какво се случва, когато патриархалният модел се разпада". Аз бих казал обратното - ето какво се случва, като се опитваме да реставрираме този разпаднал се модел. Ето какво се случва, като продължаваме да показваме на децата един призрак още щом се появят на социалния терен и ги възпитаваме с носталгия по килийното училище.

Доц. Георги Лозанов: СЕМ не съществува, знам го, бях там

Интервю на Аглика Георгиева, вестник "Новинар", 26-10-2008

Доц. Георги Лозанов е един от изтъкнатите медийни експерти у нас със завиден журналистически опит. Работил е в списание "Българско фото", бил е редактор и заместник-главен редактор на вестник "Култура" и главен редактор на списание "Егоист". Последователно е бил член на НСРТ и СЕМ още със създаването на регулаторния орган у нас. В момента преподава във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, в Нов български университет и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Председател е на управителния съвет на Българската медийна коалиция.
Интервю на Аглика Георгиева

- Доц. Лозанов, да започнем с това, че вие сте член на тазгодишното жури на литературния конкурс „ВИК”. Споделяте ли мнението на създателя му Едуард Вик, че българските романи са неразбираеми за западната публика и на практика непреводими?
- Селекцията тази година за съжаление е разочароваща. На ниво професионализъм на писане нашата литература става все по-интегрирана в европейския контекст, все по-съвременна. Проблемът в случая е на жанрово ниво. Конкурсът е за роман, а роман сред заглавията финалисти няма. Липсва произведение, което да притежава характерната и присъща на жанра мощ. Трябва да отбележа, че самият роман е в криза. Този модел от 19 век, който създава представата за жанра - една цялостна, систематична представа за света, такъв текст почти не може вече да се получи. Ние все чакаме големия роман на прехода, но такъв роман няма да се появи. Самият преход е негероическо време, а романът е свързан с героика. Ние живеем във време на фалшиви герои, на ченгета и мутри. От подобни герои най-много да се родят вулгарните романи на Христо Калчев, които приличат на литературизирани вестникарски хроники.
- Уместно ли е англичанин да дава оценки за състоянието на литературната ни действителност и дидактично да размахва пръст пред родните писатели?
- Проблемът на Едуард Вик идва оттам, че идва у нас с готов модел. В България обаче сме свидетели на едно недемократизирано общество, в което модерността на няколко пъти е преживявала сериозни катастрофи. Немодернизираните култури притежават свой чар и на него това му допада. За съжаление у нас липсват достатъчно индивидуални авторитети със самочувствие, които да се осмелят да застанат очи в очи със света. Нашите творци искат непременно да бъдат закриляни от тътена на общността. Те са като децата, които, като излязат на сцената, веднага търсят одобрителния поглед на майка си и баща си в публиката. Нужно е да отместиш погледа си встрани, за да създадеш нещо стойностно.
- Голяма част от темите на романите ни касаят събития от миналото. Защо погледът на писателите ни е непрекъснато обърнат назад?
- Не съм съвсем убеден, че това е точно така. Миналогодишният победител в конкурса, романът „Партиен дом”, засягаше събитията от близкото минало, времето на комунизма. А там имаме огромен дефицит на културен дебат. Този интерес е съвсем логичен, защото за мен няма никакво съмнение, че насилието на комунизма като репресивна система се трансформира в насилието в посткомунизма - мутренското насилие, корупционното насилие. Така например романът от тазгодишната селекция „Фото Стоянович” е едно бягство от фалшивите драматизми на съвременността. Лошо е обаче, когато бягството в миналото започне да се превръща в агресивна ретроутопия. Всъщност знаете ли къде му е на Вик проблемът? У нас липсват чисто жанрови текстове, а жанровата конвенция е валидна и разпознаваема навсякъде по света. Тъжно е, но нашата култура не ражда големи наративи - истории, които могат да бъдат общочовешки.
- Защо България все още търси своя голям автор? Всичките ни съседи имат своите Нобелови лауреати.
- Въпросът опира до нашата слаба европейска интегрираност. Какво наричаме европейски проект? Това е общество, което се води не от норми и принуди, а от културно наложили се през вековете ценности. А ценността влиза в теб и те управлява отвътре. Това е един ценностен регламент, в който ние за съжаление не участваме. Тук хитростта и далаверата са по-престижни знаци, отколкото защитата на ценностите. И заради това никога няма да можем да имаме културен диалог. Влязохме в ЕС, като се надявахме, че насила ще ни цивилизоват. Нищо подобно. В момента сме в много по-малка степен културно интегрирани, отколкото когато се опитвахме да влезем в ЕС. И това се вижда дори по реакциите на европейските ни партньори на политическо ниво. Но това е само външна реакция. Ако в България съществуват някакви ценности, това са старите патриархални ценности. Братовчедството, така да се каже. Затова и казваме - той е мутра, може да извършва всякакви брутални действия, но обича майка си. Ние сме построили ценностната си система в един много малък патриархален свят. Той не опира до Космоса, не опира до Бога, не опира дори до властта в ницшианския смисъл на думата. Властта не се превръща в ценност за политиците ни. Те я използват като инструмент, за да откраднат кокошка с нея.
- Травмирана ли е в този смисъл нашата култура?
- Тя е травмирана от своята затвореност. Ние нямаме Орхан Памук, но имаме Кристо Явашев. Но той е продукт на друг роден феномен - когато бягаме от самите себе си, навън ние имаме много по-голям успех.
- Какво ни сближава в този смисъл нас, българите, като общност?
- Ние, българите, сме нетолерантни на базата на това, че не различието е ценност помежду ни, а подобието. Търсим еднаквости, въз основа на които да си изградим самочувствие и значимост. Това обаче ни връща назад във времето, където откриваме първите спояващи характеристики на общността. Непрестанно говорим за нация, все едно сме във Възраждането. Национална ценност в съвременната култура е почти кухо понятие. Националните ценности са били ценност, когато нацията е била заплашена. Затова ние все искаме да конструираме враг. В момента е пълно с дилъри, които използват подобни нагласи за политическите си цели.
- Говорим непрекъснато за ценности и за това, че някои хора лицемерно злоупотребяват с тях. Как бихте определили реакциите на бившите си колеги от СЕМ, които след обявяването на агентурното минало на двама от членовете на съвета, вместо да се съобразят със закона, скочиха срещу него?
- Декларацията на СЕМ може да се определи единствено като ценностно хулиганство. Вместо малкото ценностни опори да бъдат запазени, те искат да ритнат в закона една от тях. СЕМ отдавна е изчезнал от публичната карта. Това е празно място. Когато се видя, че двама души от този орган са пребивавали незаконно там, тъй като са били доносници, те се хванаха за добрите нрави. Това е любимата им тема, другата е за децата.
- Можем ли да кажем, че добрите нрави са маската, зад която СЕМ периодично се крие?
- Точно така. Този въпрос възниква винаги когато има някаква друга криза в регулатора.
- Според СЕМ текстът в Закона за радио и телевизия, изискващ чисто минало от членовете на регулатора, пречи на развитието на медийната среда.
- Този лустрационен текст присъства именно в Закона за радио и телевизия, защото защитава основното качество на медиите - тяхната независимост. Участието в репресивния апарат обаче е форма на зависимост: ако ще си разузнавач, ще имаш ангажимента да не влезеш в СЕМ. От разузнаването никой не може да диктува на медиите, както в случая, възникнал с ДАНС. Там има ясни знаци - не ДАНС трябва да разследва журналистиката, а журналистиката трябва да разследва ДАНС. Това е демократичната логика. ДАНС може да разследва някой само ако той в действителност е в зоната на престъплението.
- Да обобщим - трима от членовете на СЕМ са с изтекъл мандат, двама бяха обявени за доносници. Неизчерпаем ли е ресурсът на обществено доверие?
- За СЕМ няма никакво съмнение, че е свършил. Той, така да се каже, не се състоя. Даже когато напусках регулатора, цитирах Маркес: „Гватемала не съществува, знам го, бях там.” Така и аз мога да кажа: СЕМ не съществува, знам го, бях там. Това е много жалко, защото СЕМ е деликатес на демокрацията. Той трябва да е буфер срещу натиска на държавата върху свободното слово. Вместо това СЕМ се превърна в продължение на този натиск.

Задава се нова държавна идеология

Георги Лозанов, вестник "Култура", брой 27 (2510), 15 юли 2008 г.

Популярна е тезата, че ако нещо само по себе си е добро, няма значение от какви интереси е продиктувано. Другаде може и да е така, но не и на „пазара“ на публичните послания, където качеството на стоките зависи от това защо едно послание е пуснато – за да произведе обществен продукт, или за да скрие друго послание. Ако е второто, започва фалшифициран от входа си дебат, който на изхода е обречен на фалшив резултат. Тъкмо по тази формула се състояха така наречените несъстояли се дебати на прехода, въпреки че текоха шумно и протяжно. С предложението си за частичен мажоритарен вот Георги Първанов със замах включи в списъка им и тази тема, с което, естествено, нямаше как да помогне, според собствената си реклама, за връщането на доверието в политиците. И не защото мажоритарният вот не носи преимущества – напротив, те са добре известни и многократно дебатирани, а защото в случая той е само луксозна опаковка. Намесата на държавния глава по замисъла си, още от присвояването на чужди правомощия, е манипулация, подмяна на посланията – ще твърдя едно, а ще целя друго. Което пък е коронен номер на българските политици и основна причина за загубата на доверието в тях. Така че президентът не само не дава решение на проблема, а влага съществен принос в задълбочаването му. Впрочем, той наистина цели връщането на доверие, но единствено в самия себе си. За промени в избирателната система Първанов започна да говори настойчиво още от януари, когато отчиташе първата година от втория си мандат. Идеята беше съществен момент от общата му антикризисна програма, която тогава той негласно набеляза в речта си. Самата му имиджова криза пък започна с влизането на България в ЕС и особено с посещението на Путин, когато се видя, че зад опитите за двусмислени изказвания българският президент чисто и просто иска да прилича на руснака; че го тегли патерналистично-олигархистичния тип власт като „осъвременена“ реминисценция на комунистическата; че няма нито персонален ресурс, нито воля да олицетворява (което, всъщност, е основната му функция) страната, превърнала евро-атлантическата си ориентация в реална политика. И това бе разпознато дори в БСП в започналото противопоставяне Първанов-Станишев. За разлика от първия, на втория, независимо от биографичните му предопределености, се признаваха качества (от младостта през маниерите до филологическата образованост) на модерен политик от западен тип. Докато Първанов имиджово отлетя на изток и назад, като при това вече нямаше монолитна партия зад гърба си и трябваше да се спасява поединично. Именно според тази доктрина на президентското спасение като личност в политиката трябва да се чете президентския апел за връщането на личностите в политиката. И то в две перспективи: близката – като пиарски ход, и далечната – като подготовка за промяна на спецификата на властта. Пиарският ход е ясен – на фона на хронифицираното разочарование от партийните елити в целия им спектър, отдавна довело до обща фрустрация на населението, да говориш, че в политиката трябва да влязат (чрез мажоритарен вот) фигури от другаде, безспорно е популистка стратегия със сигурен ефект. Дава на хората мъглява надежда, че най-после ще се появят добрите в българската политика, а лошите ще бъдат „разпуснати“, тъй като въпросът кое е това „другаде“ и има ли го въобще, така и не възниква. Разговорът тече „по процедура“ – просто се обсъждат – и то с особена невинност и пламенност в погледа, видове избирателни системи, като че ли обществото току-що е научило за съществуването им. Ако човек обаче реши да даде „човешка плътност“ на предложението на Първанов и да си представи към какви нови лица води то, единственото, до което ще стигне, е кръга „Съзидание“. В светлината на президентския имидж той върви в комплект с идеята за мажоритарен вот и така предлага обяснение на необяснимото – защо левите интелектуалци бяха „пуснати на вода“ в политиката на местните избори. За тренировка. Пък и за демонстрация как трябва да се селекционират личности, за да може избирателите, когато му дойде времето, безпогрешно да селекционират самите президентски селекционери. Пиарският ход носи и още една изгода – когато сам заговориш за кризата на представителството и на партиите, сякаш не си елемент от нея (нищо, че Първанов е най-трайният персонален продукт на БСП), оказваш се на „съседния хълм“, където цветя цъфтят и слънце грее. Тази критика на партийните елити едновременно отвън и отвътре беше „патентована“ стратегия на новите партии, като „Атака“ и ГЕРБ, която им осигури добро политическо здраве. И Първанов, когато усети пукнатините в собствения си имидж, побърза да се подреди до тях. В резултат веднага се усети затопляне на отношенията му с Бойко Борисов. Лесно е да се прогнозира, че пролет ще дойде и в отношенията му с Волен Сидеров. При това, доколкото може да се съди по политическия стил на последния, а и по направените вече плахи заявки, жестовете ще са и от негова страна. Въпреки всичките му гръмки квалификации по адрес на „бащата на тройната коалиция“ като предател на националните интереси. Местни нрави – никой никого с нищо не може да учуди… По-интересна е обаче далечната перспектива на „мажоритарното предложение“ на Първанов. Разположено върху оста на историческото време точно сега, то не предлага изход от кризата на партийните елити, а се възползва от нея, за да я превърне в криза на политическото като цяло. Разчетено в дълбочината и радикалността на посланието си, то настоява, че партиите са се провалили и генерирането и преразпределението на властта трябва да излезе извън тях. Настояването засега е внимателно, но в съотнасянето му с паралелни предложения се чува тътенът на идващата заплаха. Действително партийните елити направиха всичко възможно да се компрометират през годините на прехода, като вместо да представят избирателите си, „източиха“ политическите институции, превърнаха се в нова номенклатура, по-алчна и по-цинична и от комунистическата. И това, естествено, се отрази далеч по-разгромяващо на десните партии – доведе ги до бавен край, защото тъкмо от тях се очакваше алтернативно поведение. Левите никога не са се отказвали от миналото си – нито като партийна история, нито като възпроизводство на кадровия си потенциал, нито като генеалогия на капиталите си. От номенклатурните времена, та до днес тяхната задача си е оставала все същата – да вкарат колкото се може повече от листа на чакащите в сферата на облагите. Което в последна сметка ликвидира единственото им преимущество – социалната им политика. Вече дори червените бабички не вярват в нея. В такава ситуация, когато примката е сложена около врата на партиите, предложението за мажоритарен вот и за внасяне на личности от другаде е ритване на буренцето под краката им. И работата съвсем не е в това, че властта на партиите в бъдещия парламент ще се ограничи от политически неидентифицирани субекти. А в това, че така в приемлива опаковка започва тестването и съответно налагането на ревизия на партийния плурализъм. И подмяната му – 18 години след поправката на чл. първи на соцконституцията, с нов проект за официална идеология. При това партиите, в надеждите си за „помилване“, ще са принудени да се съгласят с него. Лансирана напоследък под благовидното наименование „патриотична ос“ (в осезаема аналогия с „православната дъга), тази идеология е „софт“ вариант на ксенофобския национализъм на „Атака“, поукрасен с тракийски гробници, кански паметници и легенди, възрожденска героика, упражнения на тема „македонците са българи“ и показни битки за АЕЦ „Козлодуй“, домашната ракия, Орфей и пр. Съдържанието на идеологията обаче няма особено значение, то можеше да е почерпено и от „Мечо Пух“. Задачата й е друга – под натиска на някакво общо понятие за национален интерес, набъбнал до политическо плашило и олицетворяван, естествено, от държавния глава, партиите да се откажат от собствените си „частични“ интереси. Тоест, да изчезнат, въпреки че привидно ще продължава да ги има, защото същността им е тъкмо в парцелирането на интересите, в разликите и сблъсъците помежду им. Официалната идеология топи партиите, като ги кара да се сближават, вкарва ги в капана на подобието. Тя е политическа „братска могила“, отворила преди изборите широко врати, през които не виждам кой ще има куража да не влезе – „Атака“ ли, ГЕРБ ли, БСП ли, СДС ли, Костов ли, Яне Янев ли, та нищо чудно – за да е пълен фарсът, и ДПС накрая. А, разбира се, най-отпред ще са президентът с неговите интелектуалци, въоръжени с мажоритарни мандати, защото, когато стане дума за официална идеология, интелигенцията веднага идва на мода. Това е сценарият за края на политическото, което в началото на прехода беше доминиращ публичен разказ, а днес гузно – заради далаверите на политиците, е готово да отстъпи място отново на идеологическото, в което България живя 45 години. Разбира се, то няма да е същото – с лагери и информационни завеси, но пак ще управлява хората не отвън – инструментално, а отвътре – през мисълта. И който не мисли така, да му мисли.
Георги Лозанов

Ало, фотографите, пак от Америка

Георги Лозанов, вестник "Култура", брой 45 (2300), 05 декември 2003 г.

Уважаеми дами и господа,
Преди време, тъкмо когато беше станал американски гражданин, Георги Нейков кацна на летище София с навита на макара шесткилометрова рибарска корда. Желанието му беше да я разпъне между американското посолство и своя софийски дом в квартал "Изток", при това в ситуация на хепънинг, който да заснеме. Риболовният замисъл на начинанието можеше да бъде разчетен примерно така: завръщането в пространството е и завръщане във времето, защото моето аз-от-преди е стръвта на кукичката, която моето аз-от-сега неизбежно захапва. За да не се увличам в Хемингуейева метафорика, трябва да отбележа, че както повечето неща, замислени оттам за тук, хепънингът не се състоя. Но усещането, че азът периодично сам пресича собствените си маршрути, за да се срещне със себе си, или поне упорито се нуждае от това, продължава да владее Георги Нейков. И сега той се представя в София със свои портрети, правени преди заминаването му - през 80-те години на миналия век, така че завръщането му в пространството отново е разиграно като завръщане във времето. Като не стана с корда, я замени с лента. Общото между тях е, че създават впечатление за тънка ефимерна връзка, която обаче много трудно може да бъде разкъсана. Замисълът на изложбата вече е загубил не само рибарската, но и фотографската си отнесеност, попаднал е в централния проблем на прехода - персоналната сецесия (комунизмът свърши, а социалният ни живот като че ли продължава да възпроизвежда естетическите програми на модернизма), прекъсването на биографичните разкази.В несъстоялия си хепънинг с кордата опитното зайче трябваше да бъде самият фотограф, сега опитното зайче са портретираните от него приятели: ще могат ли да се поберет в кожите си от 80-те, "закачени по стените" на галерия "Сибанк"? Въпросът не опира до подозрения в конформизъм и морални равносметки, а още по-малко до носталгични вариации на тема "отминала младост". Той по-скоро опира в онова клаустрофобично усещане (по Левинас) за себе си като "поставено натясно пред себе си". Започва "да се вижда", че персоналната сецесия е преодолима не в някаква самотъждественост на аза, а напротив - в способността му "да се рои", да произвежда вътрешни различия, отклонения, бягства...През 80-те години Георги Нейков използва фотографията, за да предложи на приятелите си изход от "тясното себе си", като ги пренесе на достатъчно голямо фикционално разстояние, така че "по пътя" знаците на идентичност, приписани им от социалния свят, да се разпаднат и да станат обект на артистичен произвол. Зъболекар, месарка или полковник под снимките не звучат по-окуражаващо от землемер в роман на Кафка, но абсурдът не е драматизиран, а естетизиран, вместо в поетика на разпадащия се аз, е превърнат в поетика на играещия аз (пред обектива); идеологическият апарат за смазване на хора е подменен (в премерен фарс) с фотографски апарат за запечатване на позите им.Портретите възпроизвеждат спасителното "другаде" на алтернативната социализация в онези години. Визията сякаш прави публично самопризнание за живота отвъд социума, за нонсенсите, каламбурите и освободеността на личното общуване - персонажите като че ли са дошли за малко от масите на Чешкия клуб, Клуба на журналистите или ресторант "Стадион" и после пак ще се върнат там. Спазмите на експанзиралата интимност, далеч от смисъла, компенсират дефицитите на смисъл. Това прави еротиката устойчив код на фотографиите, независимо от степента й на илюстративност и независимо кой точно е на тях. Онези от персонажите, които завинаги са останали в застиналия свят на образите, само разширяват прочита й по посока на Батай. Тя, освен "предварително преживяване" на непрекъснатостта на битието, която само смъртта възстановява, е и актуална непрекъснатост на идентичността, въпреки обратите на социалното време.Портретите на Георги Нейков разказват за разширилото се през комунизма частно пространство, където хората се криеха от идеологизираната публичност, за да постигнат собствената си идентичност, което му придаваше значимост и героика, но същевременно го зареждаше със симулативност, противоречия и ексцентризъм, фактически го рушеше. Придобитите там персонални идентичности хем бяха единствените възможни, хем си оставаха невъзможни - артистични експонати, които най-много можеш да покажеш в изложба.Всъщност изложбата до голяма степен е автотематична, доколкото артистична фотография в онзи период също много повече принадлежеше на частното пространство (нещо като появилия се по-късно "апарт"), отколкото на публичното - правеше се в и за неформални, приятелски общности, заплащаше свободата си с маргиналност. Фотографите повече от другите артисти изживяваха личностната клаустрофобия като професионална и, когато намираха начин, просто напускаха, поемаха към САЩ, като впрочем и самият Георги Нейков. Фотографската маса в "Стадион" бавно обезлюдяваше, касиерката в ъгъла - едра жена, пред която на пирони бяха нанизни фишовете, периодично удряше със слушалката на телефона върху дървения плот и се провикваше: "Ало, фотографите, пак от Америка". Гласът й отмерваше разпадането на частното, поело функциите на алтернативна публичност - набъбнало до пръсване от въображаеми емиграции, то се сриваше в буквални.Така портретите на Георги Нейков останаха част от митологията на неформалните общности през онова време, които преди да емигрират пребиваваха в "естетическа емиграция", обитаваха учуднения свят на собственото си въображение, бяха герои на фикциите, които сами създаваха. Фотографът ги постави на хартиена сцена, където можеха да бъдат видяни такива, каквито си мислеха, че са. В това отношение портретите попадат в матрицата на старата ателиерна фотография, в която фотографът е само "визуален акушер" на чужди желания, като чрез камерата получават статут на реалност. Георги Нейков обаче не спря дотук, защото той сам бе един от "естетическите емигранти", така че се оказа от двете страни на камерата и превърна снимането на въображаеми идентичности в концепт на въображаемата идентичност. Портретите му могат да се приемат за начало на концептуализма в българската фотография - изчистени от социален и психологически натурализъм, те представят персонажите като "голи" фотомодели, които според предписанията на фотографа, с дилетантско усърдие играят себе си. Концептът настоява, че идентичността не е даденост, а творба, поредица от артистични жестикулации, които преодоляват фатализма на времето и мястото. Или най-много го свеждат до тънка корда, която, ако решиш да опънеш, ще се получи хепънинг.Затова ние, които тогава бяхме на лентата, продължаваме да държим въдиците над течащите води и да очакваме от тях да изплуват собствените ни лица. Защото, докато въпросът "кой съм аз" води до културни съмнения и социална меланхолия, въпросът "кой гледа" ги премахва с оптическа бодрост. Ако веднъж накараш погледът да погледне натам, откъдето гледа, той сам ще събере разбягалите се азове.
Георги Лозанов

Кой беше мъж тази година?

Георги Лозанов, 25 октомври, 2008, редуциран вариант във вестник "24 часа"

По-строгите коментатори имат резерви към класацията „Мъж на годината”, създадена от списание „Клуб М” и продължена от тази година от Дарик радио. Заради лековатостта й, заради умерената й кичозност и липсата на изненади. Но те имат резерви и към тежките кампании на БНТ „Великите българи” и „Голямото четене”. Заради непосилността на задачата да класират герои или произведения, несравними помежду си в своята значимост. Работата обаче е там, че оценката на мъжа за 2008-а, на българина за всички времена или на романа на всички литератури, всъщност, е огледало за обратно виждане, в което се появява образът на оценяващите. Класираме самите себе си и именно в този ефект на социологическо проучване е смисълът на подобни начинания.
В такава перспектива номинациите за настоящия „Мъж на годината”, които по регламент се правят от журналисти (над 200), предизвикаха особено вълнение, защото сред тях нямаше политик. Досега изборът най-често падаше върху носителите на власт. Тя се е превърнала в доминиращ белег на мъжката еротика и сякаш от само себе си се възпроизвежда на всички нива в публичната иконография. И плейбой на родината да избираме пак на Борисов или Първанов ще се спрем. А по-рано на Софиянски или Желев.
Но пък не за първи път в историята на конкурса се случва да се мине без политици. На изключителен интерес се радват и спортистите. И сега две от трите номинации са за тях – футболистът Бербатов и волейболистът Константинов. Защото, както е известно, всеки български мъж, а и не само български, задължително разбира от политика и спорт. Така, че какво любопитно има в това да предпочете едното пред другото?
Любопитна е именно гледката в огледалото за обратно виждане – оттам през 2008 година ни наблюдава настръхналата срещу политиците физиономия на обществото. И журналистите използват повода, за да им покажат „червен картон в навечерието на изборите”. Да ги предупредят, че за тях вече няма запазени територии; че не предизвикват идентификации и не произвеждат харизми.
Това, разбира се, се отнася до десния спектър – от ДСБ през СДС до НДСВ, който буквално се стопи, като сладолед в ръката на избирателя. Опитите им да се спасяват „отвътре” с коалиционни маневри не отлага края им, а единствено лишава го от достойнство.
Отнася се и до БСП, чиято политическа плът дотолкова е изтъняла, че под нея с „просто око” се виждат икономическите й лобита и сересетата, които използват в борбата помежду си. Столетницата е изгубила основния си ресурс – монолитността на „бетонните глави” и днес, който е за Станишев, не може да е за Първанов и обратното.
Отнася се дори до партиите, които трупат вот, като ГЕРБ и „Атака”, защото той се дължи не на политиката, която предлагат, а на разочарованието от политиката въобще. Това е вота на отчаяните и сърдитите, на унизените и бедните, на тези, които не могат да си платят парното. Така, че на Бойко Борисов му се наложи, в качеството му на софийски кмет, да се откаже дори от битката си с държавата и да налее общински милиони в топлофикация.
Тазгодишните номинации за „Мъж на годината” със светски жест маркират края на политическото у нас. То, след дълъг исторически антракт, се роди отново с появата на многопартийната система и най-напред, преливащо от енергия, завладя институциите и площадите, медиите и кръчмите, университетите и спалните… За да може 20 години по-късно от него да се въргялат само отломки по социалния терен, като хартиени знаменца след митинг.
Нашето общество успя да прости на политиците си какво ли не – алчността и белите чорапи, партийните и биографичните лупинги, фалшивите обещания и реституционните претенции, далаверите и връзките с подземния свят. Но онова, което му дойде в повече, бе, че никой вече не носи идея за промяна. И настойчивото дуднене на „доволните от мача”, че тя се е състояла и преходът е свършил, само увеличава омерзението. Дотам, че политиците престанаха да бъдат леви или десни и дори честни или корумпирани, а вкупом станаха излишни.
Естествено, някакъв процент от избирателите пак ще отидат да гласуват за тях – от интерес, наивност или чувство за дълг, но те вече не влияят върху колективното въображение, не формират обществено мнение. Тогава?
Истинската сензация в номинациите за „Мъж на година” е на човек на изкуството – режисьорът Явор Гърдев, особено пък ако спечели. Още повече, че основният му конкурент Бербатов не е в най-добрия си сезон, особено под български флаг.
Разпознаването на Гърдев очевидно се дължи на международното признание на филма му „Дзифт”, което е в състояние да промени отношението към българското кино въобще. Но и на съдържанието на филма – той решава хронифицирания проблем на прехода за оценката на близкото минало, а оттам и на настоящето ни. Показва как насилието, тръгнало от комунизма, влиза в човека и го убива едновременно отвътре и отвън. При това в изчистен философски модел (по Мишел Фуко) и в изчистена жанрова форма (на ноара). Така, че хем разбираш, хем се забавляваш и не ти се иска да свършва. В „Дзифт” за час и половина успяваме за се видим отстрани и да се освободим от собственото си бреме.
Това е причината съставът на журито на варненския фестивал „Златната роза” тази година да породи дебат. Нямаше съмнение, че „Дзифт” ще вземе голямата награда, съмненията бяха само кой точно трябва да му я даде. Защото би ли могъл майорът – персонифицирал насилието във филма, в някоя днешна своя модификация да оцени самия филм? И няма ли по този начин да го върне там, откъдето се опитва да ни измъкне. Така, че да не можем на девалвиралата политика да противопоставим дори един успешен филм.
Но пък знае ли човек – наградата „Мъж на година” за 2008-а може да успее да компенсира съмненията, които възникнаха около наградата „Златната роза”.

Доган - лидерът на непукизма

Георги Лозанов, вторник, 26 август 2008, vsekiden
Изказванията на Ахмед Доган по правило минават през медиите с шлейф от коментари. И коментари на коментарите…Като че ли фразите му са бисери, които трябва да бъдат извадени от мидите. Впрочем, ако става дума за бисери, неговите са по-скоро от кандидатстудентски тип. Както например последния - за “семантичното сканиране” на евродоклада с цялата му терминологично опакована кухота.
Защо тогава речта на Сокола се радва на такова внимание? Очевидно има някакъв трик, подобен на хипнозата, при който е важно не какво казваш, а как го казваш, с какъв глас, къде си застанал и пр. Доган прави публични изявления, застанал извън публичността. Включително и институционалната (стана известен с редките си появи дори в Народното събрание). Извоювал си е привилегията да проговаря смътно и главно рядко. Нищо че очакването към политиците в демократичния свят е точно обратното - да отговарят разбираемо и отзивчиво на публично възникналите въпроси. И тъкмо в тази си буквализация понятието “отговорност” да получава съдържание. Тоест Доган си позволява да бъде “без-отговорен” политик.
Ето какви дивиденти му носи това: вместо като партньор в тройната коалиция да поеме поне част от отговорността за критиките на Европейската комисия, той се изказа за тях така, сякаш идват от него самия. Аферим! Не идва от афера, а значи брависимо на турски.
В българската политика има и други царе на умълчаването като самия цар или Костов. Първият беше пестелив на думи просто защото не е царствено да се обясняваш с народа. За втория мълчанието беше още един начин да смъмриш същия този народ, т.е. все пак принадлежеше на публичната му риторика. Докато при Доган то е преди всичко демонстрация, че не му пука. Той е лидерът на “непукизма” в българската политика. Създаде си публичен образ на непубличен играч. На задкулисен дилър, който е оставил за себе си невидимите комбинации, а на “балъците” - легитимирането им, дългите приказки, сутрешните блокове и пр. Въпросът е само да се намерят “балъци”, с което той никога не е имал сериозен проблем. През целия преход Доган беше задължителен елемент от механизма на властта. Малкото зъбчато колело, без което той не тръгва. Дългите умълчавания на Доган обаче не трябва да бъдат четени сами по себе си. Те са “принадена стойност” на редките му проговаряния. Благодарение на които, каквото и да каже, звучи като прозрение, мистифицира се, идва от някаква Царичина дупка в публичното пространство. От етнорелигиозна политическа отвъдност, където действа екзотична властова йерархия, на чийто връх може да стои само Сокол. Речта на Доган е превод между два разминали се във времето културни езика – на клановостта и на демокрацията. А той самият е нещо като съвременна врачка, подобна на тези от кабеларките, която предсказва бъдещето на партиите и лидерите им. Измества като тях значенията на думите, вкарва “абракадабри”, нагнетява комуникацията, за да трябва да бъде тълкуван. Това предварително приписва дълбочина на казаното по формулата колкото по-трудно се долавя смисълът, толкова по-голям трябва да е той.
Но далеч по-определяща от тази риторическа формула е съдържателната. А тя е следната: Доган мълчи, докато другите говорят, а когато проговори, изрича това, което другите премълчават. Дори няма особено значение какво точно е то. Въпросът е публичното му огласяване да носи имиджов риск и “да изправя на нокти” обществеността. С всяко от проговарянията си той цели да произведе поне малък скандал. А големите - като обръча от фирми или европейската практика за купуване на гласове - само на пръв поглед изглеждат плод на случайно изпуснати фрази. Свързани помежду си, те очертават стратегия. Тя налага Доган като неподвластен на реакциите, които сам е предизвикал. Показва, че може да си играе с огъня, без да се опари, и затова говори от позицията на силата. В същата схема попадат и демонстрациите на разкош, на сараи, жени и яхти. Въобще на някакъв властови хедонизъм, в чието дъно звучи онова “Рая!”, дошло от вековете. Той особено разнежва Сокола: “Животът е сладък, не стига, живее ми се, мамка му стара!” Доган единствен в българската политика - и в словесната си, и в поведенческата си риторика, е носител на завършен властови дискурс, при който властта синонимично се сближава със силата. Той не само отказва да се съобразява с колективните очаквания, а сякаш целенасочено ги потъпква (дори Костов в най-силния си период не можеше да си го позволи).
В това отношение непукизмът му е обратното на популизма и прави разбираеми особено злъчните му нападки срещу Бойко Борисов. Защото генералът e своеобразно “политическо опровержение” на Доган - трупа властовите си ресурси на срещуположния край на публичните репертоари, като от свое име изговаря на езика на масовия човек собствените му мисли и желания, онова, което очаква да чуе. И в тази, вече открито обявена “война на дискурсите” Доган, без да му мигне окото, го нарече “мухльо в политиката”. Думата трябваше да бъде просто особено уязвяваща за самолюбието на генерала, но вън от това издаде, че Сокола вижда политическия успех в хитростта, че за да спечелиш, не трябва да играеш по свирката на другите, а да ги надхитриш, та и ЕС включително. При последното му проговаряне личеше изнервеността, че не сме успели да го направим, че са ни хванали. Както и разбирането му, че членството ни не е ценностен, а технологичен ангажимент.
Откъде Доган черпи тази своя гарантирана власт, която не се нуждае от публична легитимация, а още по-малко от флирт с народа? На първо място от комплекса за вина заради възродителния процес. Той, естествено, най-добре беше осъзнат и изразен от демократичните сили в страната. И реваншът се състоеше в ключовата политическа роля, която ДПС получи след 1989 година, въпреки всички конституционни съмнения. Поне част от циничната прямота на Доган се гради върху прозрението, че със страданието на своите от вчера днес можеш да търгуваш. Проблемът му е само да не би времето да излекува комплекса. И той прави всичко възможно, за да го превърне в хроничен, да го разтегне в историята с изказвания от типа на: “Голяма идеализация е да се твърди, че българинът е толерантен, особено през последните сто години.” Ясно е поне, че за предхождащите ги пет века няма забележки. Вторият източник на властта за Доган, разбира се, е ДС. Тя се е специализирала да се възползва от драмите, които сама е създала и каква по-добра възможност от възродителния процес? Стига да умееш да превръщаш жертвите в сътрудници. В ДПС те са най-много, а и Димитър Иванов, бившият шеф на Шесто, лично, в нарочна апологетична статия, припомни на Ахмед Доган колко дължи на “политическото разузнаване”. Защо тогава ДПС откровено съдейства за приемането на закон за отварянето на архивите на бившата ДС? Отговорът отново трябва да се търси в политическата стратегия на непукизма.
Третият, най-дълбок източник на властта на Доган е предмодерната монолитност на малцинството. Удържането му в политически анклав, където, вместо да избираш някого, за да те представлява, направо му предоставяш правото си на избор. Даряваш му го като чеиз. Но за да не пресъхне този източник на власт, българските турци не трябва да се интегрират към системата на представителната демокрация. Трябва да си останат в някакво ориенталско “преди”. Затова Доган общува с тях именно там, с непрозрачен за външния поглед комплект от съблазни и принуди. А адресът на редките му публични изказвания е само мнозинството.
Както е известно, когато разумът спи, особено пък политическият, се раждат чудовища. Най-озъбеното от тях е “Атака”, която по модела на ДПС също се опитва да бъде етническа партия, но на мнозинството. Тоест силата е умножена по много по-голяма маса.
Симетрията може да продължи… И Доган, и Сидеров са бенефициенти на малцинството - първият чрез вота му, а вторият като конструира от него враг, който да му осигури вот. Заедно с това и двамата са недоволни от мнозинството - първият, защото не е достатъчно толерантно, а вторият, защото не е достатъчно патриотично. Техните риторики са двете части на една и съща реч. Както в шпионските романи агентите, за да се разпознаят, използват разкъсана банкнота. И тя, разбира се, е евро.
Текстът е публикуван във в-к “24 часа” .

Президентът в собствената си сянка

от Георги ЛОЗАНОВ 30 януари, 18:00, вестник "Дневник?

Изявлението на Георги Първанов от 27-и - и като реакции, и като обем и натрапчивост, не беше просто календарно предизвикан отчет за първата (шестата) година от упражняването на президентската власт. То беше нещо като опит за повторно взимане на властта, но не с политически средства, а с тези на ПР-а. И по-точно на кризисния ПР. Защото зад дежурните високи рейтинги, безчетните патронажи, клакьорството на приближените и попътната комплиментарност на останалите играчи през втория мандат имиджът на Първанов започна да се напуква. Състоянието му прилича на онези сгради, които още изглеждат стабилни, но не знаеш кога и най-лекият трус може да ги събори. Затова по етажите им, без да се издават, тичат нагоре-надолу обезпокоени експерти.
Първанов се опитва да изпревари имиджовата кризаОткъде дойде кризата и в "този дом", кои са видимите й белези? Първо и най-малко - от общото впечатление за една безлична година, изнизала се в политическо безвремие, напомнящо времето на застоя. Като единствен недвусмислен успех през нея се сочи спасяването на сестрите, но кандидатите за тази слава - и наши, и чужди, бяха много и Първанов така и не се пребори за основния дял от имиджовия ресурс.Второ, историята с Гоце. Въпреки цялата превантивна кампания, започнала от 2006 г., която трябваше да обезцени отварянето на досиетата, като раздели сътрудниците на добри и лоши и със стара дата дори героизира принадлежността към ДС, върху Първанов легна подозрението за "обратна страна" на публичния образ. А то е двойно по-разрушително за политик, който се опитва да упражнява властта под формата на морален арбитраж. Сексуалната закачка на Клинтън с Люински, да речем, в сравнение с "еротиката" на ДС псевдонима е инфантилно забавление. Но тук това няма видимост, защото обществото отдавна е в период на неоконформизъм и вместо да изрича на глас, преглъща разочарованията си.Трето, от "обратната страна" на образа прозвучаха и изстрелите срещу бизнесмени, свързани с президента - било като съветници, било като спонсори, било като неясно какви.Четвърто, тройната коалиция, разбира се. Тя е имиджова "черна дупка", в която Първанов пропада по-дълбоко дори от самите коалиционни партньори, защото те имат тактика на прехвърляне и подялба на отговорността, докато върху него, макар и индиректно, тя тежи цялата. Заедно с раната "ДПС", винаги отворена в сърцата на патриотите. За нея дори демонстративното приятелство с Божидар Димитров не е лек, а напротив, то само засилва подозрението, че образът на президента има две страни.Пето, кризата "Първанов" е неразделна част от кризата на елитите на прехода. Действително той донякъде се измъкваше от нея, като се придържаше към ритуално-светски прояви и появи. Но пък именно така се обезличи - в първата година след изборите, а и преди тях, когато, за да не направи грешни политически ходове, предпочиташе да не прави никакви. Това е капанът на по условие компрометираната "висока" принадлежност. Защото хем да си от елита, хем да си против него е добре познат, но особено труден номер непосредствено под купола на цирка, който засега го може само Бойко Борисов.Шестата точка от кризата "Първанов" се казва именно Бойко. Той отдавна трупа имидж за сметка на БСП - напоследък в откровена размяна на язвителности, и Първанов, колкото и да се придържа към някакъв неписан двустранен пакт за ненападение между тях, поема пасиви по индукция. Всяко спречкване на Бойко с Ивелин Николов, да речем, от само себе си изписва глупава физиономия върху лицето на президента. А нещата са и по-дълбоки, защото въпреки задевките с десните Бойко Борисов разширява вота си по посока на мизерстващия ляв електорат, загърбен от БСП заради ангажиментите й към едрия червен бизнес (син почти не остана). И така бавно, но упорито Бойко избърсва с ръкав званието "социален президент" пред името Първанов.Седмата точка от кризата "Първанов" се казва Путин. От самото начало беше ясно, че и политическата кръв вода не става и Първанов "в диалог с Путин" рано или късно ще се опита да преформулира или поне да измести новата геополитическа ориентация на България, а после ще се прави, че няма такова нещо. Както и се случи. Но допълнено и от персонален стремеж за подражание. Първанов подобно на руснака сякаш се вижда силната фигура, на която всички с мазохистична радост се подчиняват, докато медиите й осигуряват пълен комфорт. Само че това вече е в плана на гротескната, тъй като Путин опасно се заиграва с неизлечимите имперски претенции и нагласи в Русия, докато за щастие единственото, с което Първанов може да се заиграе, е собственият му образ в огледалото. У нас дори хората с ладите искат президентът им днес, бил той ляв или десен, да е политик от западен тип. И ако влизането в подобен типаж по принцип беше трудно за Първанов - и като биография, и като маниери, след отстъплението пред Путин стана химера.Поради което Първанов, очевидно след упорита работа на щаба му, използва годишното си изявление, за да изпревари имиджовата криза и така да я предотврати с инструменти от репертоара на кризисния ПР. Такъв беше самият факт на изявлението му в мелодраматичния жанр "президентът проговаря" (след дълго умълчаване). Роля, достойна за Пол Нюман: силният мъж в резултат на тежка борба със себе си - заради отговорността му пред нацията, е решил да й каже цялата горчива истина, каквото и да му струва това. Само дето разобличаването на корупцията, обвиненията срещу политиците и прочее си останаха безадресна есеистика. А за решителност трябваше да мине балансирането в среда на люлката - прави са и едните, и другите (този коронен за Първанов номер безмилостно е описан от Ивайло Дичев). Въобще, получи се нещо като любимото на диамата "снемане на противоположностите", в което президентът трябва да се окаже в победното "трето", според андрешковската логика на поговорката "докато двама се карат, третият печели".Но далеч по-важно от изявлението беше иконографията му. В плана на образите събитието трябваше да яви несъстоялата се в реалността западна визия на Първанов; да го представи като отдаден на мисията си с размаха на американски президент (на Клинтън или поне на Буш) със задължителните за ролята аксесоари: реч, знамена, съветници, екрани, прожектори, камери, изчистени кадри, премерени жестове, тон, едновременно строг и емоционален, разговор на "ти" с народа... За три часа историята и личността трябваше да се окажат едно и също нещо, което да гарантира поне още четири години място на личността в историята. Или най-малкото на "Дондуков" 1.В тази й употреба съдържанието на речта на президента нямаше особено значение. Въпросът беше да е достатъчно дълга и достатъчно драматична и да отваря само отворени врати, както се изрази Татяна Буруджиева. И разбира се, ако може попътно да свърши работата на пренос (и в политическия, и в психоаналитичния смисъл на понятието), така че горещите точки в кризата "Първанов" да се превърнат от самия него в обвинения, предложения, настоявания към някой друг. Преставаш да бъдеш политически обезличен, ако именно ти кажеш, че в политиката няма личности и вотът трябва да е мажоритарен; преставаш да си заплашен от референдум - дали хората искат за президент бивш сътрудник на ДС, ако именно ти поставиш въпроса за референдумите; преставаш да изглеждаш свързан с кръг от приближени бизнесмени, ако именно ти поискаш промяна във финансирането на партиите; преставаш да принадлежиш на корумпирания елит, ако именно ти изобличиш корупцията; преставаш да изглеждаш проводник на руските интереси, ако именно ти заявяваш, че ще работиш по проекта "Набуко", и т.н.Изявлението на президента създаде умерен местен римейк на филма "Да разлаем кучетата". И те вече пети ден лаят по сенките на кризата...

Не пей ми се, не смей ми се, от днес ще да блея

mediapool, 4 Март 2008
Кой е гласът, който най-често се чува напоследък по нашите национални телевизии? На певците-дилетанти! В програмна истерия се пренасят формати и се създават нови, които организират кастинги за музикални дарования, под ръководството на водещите ни продуценти – Слави, Нико, Маги и другите. Рекламите обещават бърза слава и големи пари, само да си отвориш устата. Наддаванията стигнаха до половин милион. Емисари обикалят из страната с всеотдайността на Апостола, за да търсят мющерии. Общо записалите се са десетки, ако не и стотици хиляди, сякаш наистина "всякоя възраст, класа, пол, занятие взима участие в това предприятие”. Създава се впечатление, че
цялата нация е готова да запее…
След шумния успех на първия сезон на "Music Idol” в момента по bTV тече втория. Почти пред старта сме на "Пей с мен” по НТВ и доста след финала на "Танцувай с мен” (което беше малко по-различно, но малко) – пак по bTV. Въобще тя води хорото, по нея минаха и "Five starts”, и "Великолепната шесторка”, а по НТВ – "Star Academy”. БНТ пък се отсрами с "Хит минус едно”.
Някак неизбежно беше Вили Казасян да оглави журито на "Music Idol”, защото името му е знаково за "това предприятие”. Всички днешни формати за пеещи дилетанти в последна сметка са по-близко или по-далечно продължение на прочутата през 70-те години класация "Тромбата на Вили”. Разликата е, че тогава тя звучеше по радиото и беше единствена по рода си. До какво доведе телевизионното й масовизиране сега?
Първо, "бавно и полека” се разпадна
устойчивият мит, че нацията ни е по-музикална от останалите,
че магията на българските гласове едва ли не е дар от добрия Бог, като компенсация, да речем, за историческите изпитания, на които ни е подложил. Повечето от кандидатите могат "да ви уплашат ухото”, особено ако е тренирано. Включително тези, които по една или друга причина стигат до екран и така подсказват какво е нивото на "геройски загиналите” по пътя. Последното, с което се отличаваха, дори публичните лица във "Великолепната шесторка”, бе, че могат да пеят. Въпреки, че все пак бяха поканени именно по този критерий.
Така, без много шум, преди време се разпадна и митът, че българите са по-образовани от другите, или пък, че са по-интелигентни. Търсеха се какви ли не обяснения защо ненадейно са престанали да бъдат и кой е виновен, което не пречеше да се порицава всеки, позволил си да го твърди. Объркана работата... Противоречието е там, че талантът, знанията или интелектът са индивидуални качества и винаги е подозрително, когато ги приписваш на групов субект, най-малкото защото издава опит да се скриеш в масовката.
Същото е и с красотата. Затова, ако някой пак ви каже, че французойките са най-красивите жени, не е зле да го попитате коя точно французойка има предвид. И какво общо е имал с нея.
Въобще, разпадането на митовете е оздравително за общността и в случая го дължим на нашествието от пеещи дилетанти. Край другото те пометоха и мита, останал от соца, за самородния талант. Видя се, че няма такова нещо, освен евентуално в очите на разнежени баби и дядовци. Че артистичността се прави и в съвременната музика ставаш някой, само след намесата на технологиите и на специалистите; че твоят талант зависи от техния професионализъм. Което обяснява защо, въпреки всичките ни претенциите за потомци на Орфея, няма българско име, закрепило се в световните класации.
За щастие няма мит, че на българите им вървят чуждите езици, иначе и той щеше да бъде пометен с песен.
Второ, свързано с първото, с живота в мита – нашествието на дилетантите показа, че
на българина му липсва оценка за него самия;
че не е в състояние сам да прецени дори доколко може да пее и трябва да го научи (обикновено по горчив начин) от журито. Той сякаш не си е интересен, не иска да се самонаблюдава, предпочита да действа на принципа "скачам, пък каквото стане”. Тази загуба на вътрешна перспектива бележи периоди на ценностен разпад, на насилие и цинизъм. След Втората световна война, например, след всички зверства по фронтовете и лагерите в центъра на Европа, се появява тъй нареченото изгубено поколение. То е загубило тъкмо доверието в себе си, а оттам и представа за себе си.
Разбира се, преки аналогии няма, но след като нашето общество не успя да преоцени комунистическото си минало и не извлече морални координати дори от архивите на ДС, след като се примири с мутризацията и чалгизацията на живота си и прие далаверата за синоним на успеха, сега на сцената излизат хора, предимно млади, които не знаят кое за тях е добро и кое не, какви са им слабостите и в какво им е силата. Още като ги чуеш как пеят и особено ако се запиташ защо го правят, разбираш, че
така се измъкват от бремето на въпроса: кой съм аз?
Трето, свързано с второто, с разклатената идентичност – респектиращият брой на кандидати за идоли, звезди и пр. говори, за дълбока криза на нашето общество. И то не само и не толкова икономическа, колкото на справедливостта. Знаеш, че ако се движиш в пътя, предопределен от твоите възможности и компетентности, никога няма да получиш това, което заслужаваш, неизбежно ще си излъган. И това те кара и ти да
търсиш начин да излъжеш другите, че си друг.
Да влизаш през резервния изход, да разчиташ на отклонения, да прескачаш мантинели… За разлика от развитите общества, в които, колкото повече живееш според нормите им, толкова повече ще постигнеш и накрая ще обикаляш света в шарени дрехи и с фотоапарат на врата. Тук за тази цел най-малкото да пропееш.
Затова кандидатите за слава, въпреки че са дошли с най-новите си дрехи и най-широката си усмивка, изглеждат някак изтерзани, нелепи, социално слаби. Забавлението остава на повърхността, а отдолу се прокрадват тъга и безпомощност.
Те проникнаха и постепенно завладяха и "Великолепната шесторка”, въпреки че там се състезаваха не мечтаещите за успех, а вече успелите – в шоуто, журналистиката, политиката, спорта. Вярно е, че беше пренесен доказал се световен формат, който с помощта на звезди от екрана успява да съдейства финансово на трудни каузи. Вярно е, че той беше адаптиран за bTV с продуцентска култура, професионално и най-важното – с настроение. Вярно е, че публичните лица, приели да се правят на певци, показаха рядко срещани по нашите ширини освободеност и артистичност. Вярно е, че сумата, събрана за децата от Могилино, беше впечатляваща.
И въпреки всичко шоуто не направи проблема за изоставените болни деца по-близък до хората (което значи и по-решим), напротив, даде им шанс да го изтласкат, да го забравят – с помощта на индулгенции под формата на есемеси (по левче парчето). И работата не е само в това, че той не беше превърнат в цялостна кауза, както изискват стандартите на световния формат, а бе сведен до конкретен жест към конкретен дом в конкретно село. Така, освен че неравностойно помагаш на децата в неравностойно положение, и опредметяваш благотворителността си – можеш да я видиш и да я пипнеш, с което правиш от нея мелодрама. Тъкмо там е работата – в
самолюбуващата се благотворителност.
Тя мина през цялото шоу, но естествената й кулминация бе в заключителната вечер, когато поне в половината от времето водещата и участниците обясняваха сами за себе си колко са добри, безкористни и грижовни. И че всички трябва да бъдат като тях. Начинът е да пуснат SMS. Който го направи, е изпълнил дълга си и може да продължи да се забавлява. Но който не го направи, "по-добре да не се е раждал” (цитат по памет). Мелодраматичният рекет накрая бе докаран до пълна истерия от победителя в играта – просълзеният Тити.
Там, разбира се, като бенифициент на чуждото страдание, се оказа и президентът – участниците отчупваха по едно парче от своето великодушие и му го подаряваха. С изключение на Мартин Захариев, който "в очите” го попита защо, вместо те да пеят за децата от Могилино, а той да ги слуша, не съдейства част от бюджетния излишък да отиде за тях.
Шоуто, освен че раздели българите по тънката граница от едно SMS-че от едно левче, ги раздели и на два свята – на страдащи и на тези, които мислят за страдащите, от своя по-добър свят. Сантименталната безчувственост на тези деления се върна като бумеранг със съпротивата на жителите от "Средна кула". Те чисто и просто не искаха къщите за децата от Могилино да бъдат построени в центъра точно на техния квартал. С което си навлякоха обществения или поне медийния гняв: що за лицемерие, след като със сигурност са пращали левчета по телефона, а когато трябва да проявят съпричастност "на живо”, отказват.
Но нали такава е и
конвенцията на самото шоу – на паралелните светове.
Едни ще страдат и това е съдба, други ще им помагат и това е съвест, за нещо средно да му мислят тези от "Средна кула”.
Една журналистка дори не можеше да повярва, че съкварталците питат защо, след като имат старчески дом и роми, трябва да приемат и болните деца. Какво било общото? Общото е тъкмо в общностите в неравностойно положение, чиято драма, социална или физическа, неизбежно пада и върху околните. Дори само като гледка, освен ако не си безчувствен пън. Пък и самите съкварталци от "Средна кула” може би се усещат по-близо до тези общности, отколкото до приповдигнатите знаменитости на екрана, които ги карат да пускат SMS-и. И им се карат, ако не пускат.
Разбира се, особена ефикасност от шоуто не можеше и да се очаква, защото то неволно, с безгрижието на щуреца, влезе в един от най-драматичните проблеми на нашето общество. Той беше подсказан и от филма на ВВС, който само в буквалния си прочит бе за един отчайващо мизерен дом за изоставени деца. Във втория си план говореше за затова, че продължаваме да затваряме различните в лагери, подобни по травматичността си на тези, които помним от близката история.
И още по-лошо – правим се, че така се грижим за тях. Българското общество ще стане демократично и европейско, едва когато успее да приеме и интегрира в себе си различните, което започва с рампите за инвалиди и стига до ценностите. А както показаха реакциите на хората от "Средна кула" или тирадата на Тити,
дебатът за толерантността у нас е по-занемарен и от дома в Могилино.
И вина за това носят всички публични играчи, включително и медиите. Казано афористично, журналистите преди да започнат да пеят по един проблем, трябва да са го изговорили. Опасно рано е реалното спасяване на различните да бъде поверено на реалната телевизия.
"Великолепната шесторка”, както и другите "пеещи формати” за дилетанти, проявиха именно, съдържащия се още в "Тромбата на Вили”, потенциал на реалитито. А той, грубо казано, се състои в издевателството. Воайорстото се храни от чуждия провал. Докато кандидатите се явяват, за да спечелят аудиторията, тя ги чака да се изложат.
Шоуто се прави не от успелите, а от провалилите се
затова е реалити, иначе щеше да бъде просто концерт. Най-безмилостен изразител на тези очаквания в новия сезон на "Music Idol” е Фънки – при това има замах и стил, извлечени от контракултурното поведение на старите групари.
Тук обаче не е зле да поставим един "страничен” въпрос – за медийната "етика на унижението”. Вярно, че кандидатите се явяват доброволно, което значи, че предварително са се съгласили журито да ги оцени и да изтърпят реакциите му. Но дали значи, че са се съгласили тези реакции да бъдат показани по телевизията, ако засягат човешкото им достойнство и след като вече са отпаднали от играта? И как ще се отрази това на живота им оттук нататък в собствената им среда?
Несъмнено, от всички тези кастинги се раждат и звезди, но те сякаш до края ще си носят
щемпела "Made in Reality”.
Кариерата им ще стои на границата между усърдието на професията и шанса на дилетанта. Което се видя и в конкурса Евровизия за българска песен. Тази година той беше атакуван мощно от отличниците в реалитата. Пет от дванайсетте песни на финала принадлежаха на Светльо и Владо от "Five Starts”, Невена от "Music Idol”, Ивайло Колев от "Star Academy”, Иван и Стани от "Хит минус едно” и Преслава (заедно с "Те”) от "Music Idol”. Гласовете за тях обаче ги разположиха между пето и дванадесето място – и да им се радват, зрителите едва ще им поверят музикалното представяне на България. Спечели диджей-парчето на "Deep Zone & Balthazar” само на 0.10 % пред Георги Христов и Джани Фиорелино.
Друг въпрос, че на Евровизия у нас все не й върви – този път подозрението е, че липсващите стотни от процента са набавени от електората на БСП по партийна заръка. Така финалът губи чистия си професионален статут и също влиза в зоната на реалито. Политическото.
Не е трудно да се прогнозира, че реалитата за пеещи дилетанти ще стават все повече и все по-популярни. Защото те са открили „вечния двигател” на шоуто – забавляват хората не с таланта, който безспорно е рядкост, а с надеждата за талант. А е известно, че надеждата умира последна.
*В броя на "24 часа” от 4 март 2008 г., под името "Преди да запееш”, излезе съкратен вариант на този текст, поради естествените ограничения на мястото в хартиения вестник. Благодаря на електронния вестник Mediapool.bg, че ми предостави възможност да публикувам и пълния вариант на коментара си.
Георги Лозанов