Ръка върху коляно

вестник "Култура", брой 21 (2504), 05 юни 2008 г.

Пиер и Жил, изложба фотография, Софийска градска художествена галерия, 9 Май - 6 Юни 2008. Организатори: Списание 1 и Център за култура и сътрудничество – Френски институт.

На няколко пъти ме питаха: Наистина ли им харесваш работите? Отговарях: Не, разбира се, защото те предизвикват далеч повече от едното голо харесване – воля за съпротива. А тъкмо нея най-много харесвам в себе си. В София (в Градската галерия) гостуват двама наистина световно известни артисти от края на миналия и началото на този век – Пиер и Жил. Те работят заедно от 32 години и онова, което правят (по аналогия с лошо преведеното заглавие на Гринуей „Книга върху тяло‛), може да се нарече „рисунка върху снимка‛. Пиер снима, Жил рисува, като аналогиите могат да стигнат и до телата им, макар че те са успели да запазят личната си неприкосновеност и никога да не се разбере кой върху кого е извън изкуството. Пиер и Жил са наистина известни, защото от дадаизма насетне единствената устойчива скала на известността е скандалът; и тъкмо в него те са ненадминати майстори (по-добри и от великите гейове Уорхол и Мейпълторп), защото успяват да го повдигат на квадрат. Как става това? Източниците на скандала, впрочем, са традиционни, добре разработени. Търсенето на нови рискува да постави въпроси, които да убият тръпката, да те накарат да мислиш, вместо да се дразниш. И да се съпротивляваш. Така че първият източник, както лесно може да се предположи, са отклоненията от хетеросексуалната (от правилната) ориентация, които автоматично, независимо кой век сме, те поставят отвъд добрите нрави. Вторият източник е кичът, който също толкова автоматично те поставя отвъд добрия вкус. Тъкмо в тази двойна отвъдност (със или без скафандри) творят и живеят двамата артисти, тя е техният артадрес, на който получават кореспонденцията си и от който изпращат посланията си. 1. Религиозният скандал Каквото и да говорим, християнската култура (Пиер и Жил обичат да се заиграват с най-строгата й версия – католицизма) се примирява с практиките и мотивите на сексуалността само когато обслужват продължаването на рода и могат да бъде вкарани в „библейския режим‛ – този роди онзи и т.н. Всяка проява на „сексуалност без цел‛ преобръща ценностната ос на архетипично заложеното от религията противоречие между душата и тялото. И тялото печели. Антиутопията на победилото тяло е големият скандал, който от векове тресе „белите хора‛, защото от нея (или по точно срещу нея) се появяват първичните табута, тези, които са синоним на култура, и прекрачването им от само себе си раз-пуска „културния аз‛, приравнява го до телесната му наличност, до природен феномен, до нежно цвете и красиво дупе. При Пиер и Жил обаче всичко е по две и те с особено удоволствие „отелесностяват‛ именно библейски герои и светци, вадят ги от иконографията на светостта, за да ги вкарат в тази на разпуснатостта, като имат специални предпочитания към свети Себастиан, възприеман от хомосексуалистите за нещо като техен покровител. По постмодерната рецепта на цитата-пародия теологията е освободена от телеология – от религиозната образна система са взети фрагменти, използвана е „на парче‛, така че да отпадне главното в нея – Богът. Когато Лола (1992) в пухкави бели кожи и сред демонстративен лукс държи на 20 см от устата си еректирал мъжки член, а погледът й моли за прошка, естествено не Християнският бог може да й я даде. Тогава кого моли? Когато Младенецът (2003) държи в ръка, по-голяма, отколкото предполага невръстната му възраст, три гвоздея, с които на 33 години ще бъде прикован на кръста, евангелисткият разказ е свършил, преди да започне. Тогава от кой разказ е дошъл този младенец в работите на Пиер и Жил? Естествено, двамата маниеристично се любуват на посегателствата си, но не всичко е кръжене на пъстри пеперудки над разтворените страници на Библията – въпросът е, че религиозният дискурс е загубил легитимиращата си роля, че вече не е важен по предпоставка, че „на общо основание‛ трябва да се сражава с другите дискурси и да понася загуби. И Пиер и Жил показват героите му след загубата (взети в „дискурсивен плен‛), за да легитимират в обратна перспектива хомосексуалния дискурс като „пленителен‛ и да го натоварят с (остатъчна религиозна) власт. 2. Естетическият скандал Кичът, разбира се, не може да произведе скандал от такъв мащаб, но първо, при Пиер и Жил той си партнира (влиза в резонанс) с религиозния скандал (обслужва го „естетически‛) и, второ, сам по себе си той попада в централен културен дебат, преминал през вековете – за „природата на красотата‛. За добрият вкус, каквато и да е тя, във всички случаи е рядка и изключителна, разположена високо над гледките и преживяванията на всекидневието. Докато кичът с безгрижен жест я захвърля именно там, поверява я на бита, плътта и сантиментите, на разнежените домакини, пияните моряци и истеричните фенове, на панаирите, стрелбищата и коледната украса, на гърдите от силикон и на младенеца в яслата от спагети. Банализира я. А за разлика от „банализацията на злото‛, което според разбирането на Хана Арент го усилва, банализацията на красотата я убива. За добрия вкус тя не може да бъде тук някъде наоколо, трябва да се вдигнеш и да отидеш при нея, в аурата й. Затова, когато той се изправи срещу кича, единственото, което може да прави, е да скърби. И в работите на Пиер и Жил се мяркат скръбни изражения, отразени от лицата на тези, които ги гледат. Усещането е за пищно погребение, премислено до последния детайл. В ролята на „скъпия покойник‛ е красотата, разкрасена специално за случая от съответните специалисти. И цветя, много цветя, по възможност изкуствени… Както първият скандал е породен от религиозен разказ без Бог, така вторият е резултат от разказ за красотата без красота. Тази „икономия на разказите‛, която неизбежно препраща към Ницшеанското „Бог е мъртъв!‛, е прибавила с конфети и апликации – без фразата непременно да принадлежи на някого – и „Красотата е мъртва!‛. И какво от това? Възгласите въобще не настояват, че няма Бог и красота – напротив, очевидно ги е имало. Настояват само, че се е появила „пост‛ култура, която се опитва да се закрепи извън фундаментите им. Шансът й е, че е лекокрила. 3. Скандалът на тъждеството А има и още нещо – кичът е изкуственост, бод зад игла, гоблен, сувенир, салфетка, картичка, пластмаса…, откровен фалшификат. Той, заедно с красотата, е погребал и истината така, както доброто си е отишло с Бога и е оставило Пиер и Жил да се упражняват в ОскарУайлдовски аморализъм с невербални средства. Ето какво се получава – класическото тържество на добро, красота и истина се е състояло, но в своето обратно. Двамата със самоувереността на класици (с изразен афинитет към барока) подменят класиката и я превръщат в съучастник на подмяната, не защото ти харесваш, а защото вече си си купил плюшен елен за под елхата, последния диск на Мадона и златни обувки на Just Cavalli. Защото ходиш на ясновидка и на психоаналитик и започваш разговор с думите: „Моята ясновидка ми предрече‛ или „Моят психоаналитик ми препоръча‛. Черната далия (2003 – 2007) прилича на реклама от каталог за режещи инструменти. И да има червено по остриетата им, то говори за качество, а не за пролята кръв. Станал си съучастник на Пиер и Жил, защото предпочиташ рекламния пред героическия епос – може да си мачист в леглото, но фронтовете са място само за онези, чийто Бог още е жив, за ислямски фундаменталисти най-често. Каубоят (1978) недвусмислено прилича на стриптизьор и нищо чудно да е, казва се Виктор. 4. Технологията на скандала Тя в работите на Пиер и Жил е продукт на инфантилна сексуалност, която може да превърне в обект на наслада всичко (едва сексуалната зрялост, която предпоставя културната зрялост, локализира желанията). Такъв е и механизмът на масовата култура, излязла от театъра, музея или библиотеката, за да разпръсне послания навсякъде; и звездите и вещите, свирачът и свирката му, ливадата и космосът, картината и рамката й да се окажат едно и също. Хомосексуализмът принадлежи на инфантилната сексуалност, защото не достига до пределната точка в локализацията на желанията – другия пол. Заедно с това представителите му са в културна зрялост, на свой ред й принадлежат. Така хомосексуалният дискурс фактически легализира в зрялата култура инфантилната сексуалност, артистичността без отговорност; и заради сходството на моделите от само себе си се превръща в масова култура. Пиер и Жил представят в София един от неговите най-чисти невербални образи и повдигат скандала на квадрат, защото не търсят никакъв скандал. В изкуството им няма нито протест, нито самозащита. То, за разлика от това на Уорхол или Мейпълторп, не е модернистична атака или концептуален жест. То е поредица от картинки като всички други, които можеш да държиш навсякъде, дори върху собствената си камина. Така една топла лятна вечер в един ресторант един прочут балетист ми разказваше за последния си спектакъл, без да се сетя, че през цялото време е държал ръката си върху коляното ми.