ДС – поглед от прага на 2008-а Къде е истината в легендата “Всяка неделя” – разговорите на журналиста или донесенията на агента?

mediapool, 30 Декември 2008

ДС-пиарът на ДС

Чак напоследък с оповестяването на агентите в БНТ сякаш започна да се разпръсква традиционната за България досада около темата за бившата ДС. Напрегна се очакването от архивите да излязат важни морални знаци на миналото. Вярно е, че интересът остана някак клюкарски – да видим кой от известните се е изложил. Все още липсва анализът, който да свърже в едно имената, времената и събитията и да доведе до познание на репресивния апарат тогава и до самопознание на общността сега. Но и така има нещо обнадеждаващо в ненадейното активиране на дебата, защото изглеждаше, че и той ще изтече в канала на късата памет. Или направо на отказа от памет.
За да не се случи това, дължим много на скандала “Коритаров - Кеворкян”, който в условията на посткомунистическата публичност показа какво точно е представлявал агентът на ДС като човешки натюрел, начин на говорене, методи на действие.
Поради своята отлична подготвеност за дискредитация двамата направиха един срещу друг това, което никой не можеше да им направи. И така осветлиха онази система отвътре, персонифицираха я, превърнаха се в нейни телевизионни манекени двайсет години по-късно. Дадоха шанс и на най-незаинтересованите да видят обратната страна на популярните екранни образи, да “сглобят” в едно журналистическа и агентурна биография.
Скандалът между двамата беше истинско “PR мероприятие” за стимулиране на интереса към агентите на бившата ДС. И на омерзението към тях.
Мисля обаче, че не само скритите лица на познатите водещи задържат темата в дневния ред на обществото. Просто е пред фалит любимата теза на самите агенти, че моралният въпрос за тях е загубил давност. Обратното – моментът е съвсем подходящ да се запитаме що за човек трябва да си, за да си станал сътрудник на ДС.
Германия едва през 60-те години започна да осъжда фашизма, институциите и “героите” му. Да се срамува от този епизод в миналото си. Срамът, за разлика от страха, е възвишено чувство, и, за да се появи, особено като публична демонстрация, страхът трябва да му отстъпи място си. Вярвам, че след посткомунистическото поколение на страха от комунистическата репресия (непосредствен или латентен) идва посткомунистическото поколение на срама от нея. В страни като Чехия или Унгария това стана по-бързо, но те имат своята 68-а, т.е. при тях срамът от комунизма е преодолявал страха от него още по време на самия комунизъм. Ние, вместо 68-а, имахме “Всяка неделя”.
Проблемът с миналото и провалът на антикомунистическия разказ
Дебатът за ДС е важен освен сам по себе си и като извор на аргументи какво да правим с комунистическото си минало. Как да го положим в някаква координатна система, така че да се осъществи съвместимост между биографичен и исторически разказ. Каква е цената на замяната на социална сигурност срещу човешки права. От това, че в светлата част на деня сме се правили на луди, а в тъмната сме могли да си го признаваме пред близките и да “дойдем на себе си”, режимът става ли по-приемлив? Това достатъчно ли е да махнем с ръка и дори да изпитваме носталгия към нашия “софт” комунизъм.
Българското общество толкова години не можа да реши тези въпроси. И една от причините е провалът на антикомунистическия разказ, който именно трябваше ценностно да “санира” близкото минало, да изведе алтернативите на човешкото достойнство. Той обаче се провали, тъй като късогледите му политически употреби не позволиха да се превърне в морален разказ, валиден за цялото общество. Вместо памет на нацията, стана партийна идеология. А и неговите ключови разказвачи бяха дискредитирани.
Така например целият дебат за корупцията в България бе активиран, не за да изчезне тя (както се вижда и до днес), а за да изчезне Костов. И ако много е спорно дали той е типичното й политическо лице в страната, както продължават да твърдят неуморните му критици, съвсем е сигурно, че след него антикомунистическият разказ се разпадна. От 2001 година комунизмът пак започна да буди примирение в диапазона от “какво толкова” до “нищо лошо”.
Така че сега дебатът, отключен с приемането на закона за архивите на бившата ДС, може след всички неуспешни опити да задвижи най-после моралната преоценка на комунистическото минало, защото ДС е институционализираното злото, станало държавна политика. Тя в основата си, вън от всички нейни разклонения и модификации, е класическа политическа полиция на мисълта, така както я описва Оруел. Създадена е, за да ограничи на човешките права и по-специално правото на мнение. Да не позволява на човек да мисли за света извън официалната идеологическа рамка.
Ако го прави в публичното пространство, партията държава бързо го санкционира, гласът му затихва, изпратен е на лагер, изселен е, уволнен е, маргинализиран е… Ако го прави обаче в частното пространство, се намесва системата на доносничеството, организирана от ДС. Тя е вкарала своите агенти на територията на единствено възможната свободна размяна на мнения, за да ги изнесат оттам и да накарат авторите им да отговарят пред държавата.
ДС трябваше да запуши и частната перспектива, в която човек може сам да създаде своята идентичност. Чрез нея комунизмът прониква от публичните в аз-ти отношенията, които опират пряко до моралното и до физическото тяло на индивида. Злото от абстрактно, историческо, става конкретно лично.

Приватизацията на ДС

ДС обаче е вход към потайностите колкото на миналото, толкова и на настоящето. След 1989 година тя фактически бе приватизирана. Загуби официалния си адрес, държавния си бюджет, картите си за легитимация и пр., но кадровият й потенциал, връзките му, методите му и информацията му се запазиха, при това без обществена санкция, като лустрационни текстове или поне като недвусмислена морална присъда.
Агентите, офицерите, доносниците и тем подобните у нас не бяха изправени пред необходимостта да се откажат от тази си принадлежност, от втория си аз и шизофернната идентификация, която той носи. Не им се наложи да извършат символна ампутация на своя греховен биографичен апендикс. Така репресивният апарат на комунизма се превърна в посткомунистическа съзаклятническа общност, която можеше необезпокоявана да функционира на принципа на колегиалната взаимопомощ. Едно, разбира се, от инстинкт за самосъхранение, защото в началото на прехода те се чувстваха уплашени какво се случва в другите бивши соцдържави и особено в съседна Румъния. И второ, далеч по-важно, защото тук имаха обществената търпимост да се възпроизведат в променената ситуация, да акушират новите силови елити по схемата червени капитали – спортни школи – застрахователни дружества.
Впрочем, това е само една от схемите, но резултатът е все същият – идеологическото насилие на комунизма бе трансформирано във физическото насилие на посткомунизма и се запази като основна форма на преразпределение на социалните блага. А репресията и нейните агенти продължиха да играят ключова роля и да налагат на младата българска демокрация образа на поредния крах на справедливостта. В смисъл: Видяхте ли, не ние, а вие загубихте.
Вече виждам скептичните усмивки върху “заинтересованите лица”: общи и общоизвестни приказки без никакви конкретни доказателства. Те обаче ще се появят, едва когато работата с архивите на бившата ДС излезе от “клюкарския” период на списъците и Комисията по досиетата се превърне в (или към нея се създаде) Български институт на паметта. За да може той с методите на науката да анализира репресивния апарат на комунизма и съвременните му трансформации в трафици на пари, хора и влияние (засега това се прави само “на парче” от малцина персонално ангажирани с темата журналисти).
Всъщност много неща ще станат ясни и по-рано, ако се приеме предложението за поправка в закона за досиетата, така че при голям обществен интерес да могат да се осветляват сътрудниците на ДС сред починалите. За да се види кои от убитите босове на престъпния свят и сенчести бизнесмени са били такива. Тогава може би най-после ще имаме доказателство, че ДС и мафия са просто две от имената на организираната престъпност у нас.
Аналитичната работа с архивите ще има и друг важен за обществото резултат вече в плана на човешките съдби – ще оразличи персоналните поведения между сътрудниците на ДС. Защото може да се допусне, че и в Шесто управление е имало агенти, които така са донасяли за жертвите си, че всъщност са ги пазили, докато голяма част от т. нар. разузнавачи са писали банални доноси за емигранти, чужди граждани или който им падне.
Впрочем смешни ставаме с приповдигнатото едва ли не съкровено отношение към разузнавачите като към някакви светли фигури, недостижими в своите човешки качества. Това е проява на инфантилизъм, роден в матриците на масовата култура от типа на Джеймс Бонд или Емил Боев. Навсякъде по света, дори в най-развитите демокрации дейността на тайните служби прекрачва закона и морала, по самия си репертоар от средства е съзнателно нарушаване на човешки права. С други думи, имаме основания да ги търпим заради целите на националната сигурност – стига наистина да е национална, а не съветска, но нямаме никакви основания да ги идеализираме, да ги превръщаме в пример за подражание. Те принадлежат не на доброто, а по-скоро на неизбежното зло…

Полиция от екрана

Може да изглежда странно, че доколкото през годините ставаха скандали със сътрудници на ДС, те обикновено бяха от медиите, като че любимата им цивилна професия е журналист, а не да речем, както е според вица “цивилен изкуствовед”. Но само на пръв поглед е така. Едно, защото е логично медиите да са по-чувствителни от която и да е друга сфера към подобна принадлежност. Те са своеобразното публично опровержение на тайните служби и спокойно биха могли да бъдат наречени явни служби. Агентите в тях ги обръщат с хастара нагоре.
И второ, защото може да се предположи, че самият дебат за ДС, доколкото спорадично се водеше през прехода, беше осъществена през медиите разработка тъкмо на приватизираната ДС. Неслучайно последната му фаза преди приемането на закона за досиетата започна от самотното осветяване на агент Алберт.
Румен Петков в качеството си на министър свърши тази работа по искане на друг журналист, също сътрудник на ДС. Въпреки че когато към него се обърнаха група журналисти от акцията “Чисти гласове” да поискат отварянето на собствените им досиета, той им отказа. Това навежда на подозрението, че Коритаров е трябвало да бъде принуден публично да се защитава и докато го прави, първо да започне да оправдава, а после и да идеализира принадлежността към ДС. Както и стана. За целта бе използвано възможно най-подходящото лице – достатъчно известен, със собствена трибуна, при това със заявена дясна ориентация и ангажимент към ценностите на гражданското общество.
Каква беше целта на разработката – насаждането на морален релативизъм към агентите на ДС и по възможност дори обявяването им за искрени патриоти, от което да се възползват осветените по закон и на първо място, разбира се, Гоце.
Какво обаче остана от журналиста Коритаров?
Нищо. Защото кой вече можеше да е сигурен, че когато той прави остри критични предавания срещу Румен Петков, например, се води от професионални цели, а не от персонален реваншизъм? И че щом можеш да използваш медията за разчистване на сметки, няма ли да я използваш и за рекет?
Фактически в скандала помежду им Кеворкян точно в това обвиняваше Коритаров, макар че той самият правеше същото във “Всяка неделя” от екрана на БНТ – вкарваше в предаването теми в нарушение на ЗРТ, за което СЕМ издаде не едно наказателно постановление. Сътрудниците на тайните служби живеят с нагласата, че “по закон” са извън закона, че обитават паралелен свят, където всичко е позволено. Че не подлежат на санкция, защото са самата санкция. Което се вижда и в начина, по който правят журналистика.
Специалитетът им е в интервюто, което пък бързо влиза в “жанра” на разпита, с типичното притискане на събеседника, “докато си признае”. Имаш чувството, че ако не отговори на въпросите на водещия, ще се озове накрая в мазето на телевизията. Вярно е, че елитите на прехода с техните фалшиви публични роли и сенчести мотивации сякаш сами подтикват към подобна агресивност, но също така е вярно, че стратегията на журналистическото интервю предполага толерантност, способност да разбираш другия, да можеш да се поставиш на негово място, да представяш на аудиторията различни гледни точки, които могат и да не съвпадат с твоята. В тази професия няма финална истина и тъкмо в това се състои основната й ценност - плурализмът, органично чужд на “куките”. По това ще ги познаете…

Професията като легенда

Кеворк Кеворкян обича да казва за себе си, че е легенда в професията. Но откакто официално е агент Димитър, не се ли оказва, че по-скоро е обратното, че професията му е била легенда, с която той е прикривал същинската си дейност? “Всяка неделя” по времето на комунизма не е ли била всъщност явочна квартира в ефира? Наличието на по-голяма свобода в предаването не е ли било специално заложена примамка за събеседниците да кажат повече от екрана и особено извън него, в предварителните разговори с водещия, така че после казаното от тях да се завърти по каналите на ДС?
Тогава: кой е бил истинският текст на легендата “Всяка неделя” – разговорите на журналиста или донесенията на агента? И дали ако агентът издаде донесенията си в книга, тя няма да е по-интересна от книгите с разговори на журналиста, който отново и отново проговаря, но запазва мълчание тъкмо по този въпрос. Само обаче, ако донесенията добият публичност, ще може да се разбере доколко Кеворкян е бил легенда в журналистиката и доколко журналистиката му е била легенда.
Кое кое е обслужвало? Така че ако той наистина се смята повече за журналист, отколкото за агент, е изцяло в негова полза сам да представи на аудиторията си своите доноси, снабдени със съответните обяснения. Точно, както прави с интервютата си.

Псевдогероизмът на нашето време

Защото, когато влизаш в репресивния апарат на комунизма, особено пък доброволно, извършваш един грях, но после, когато това става публично достояние, с реакцията си можеш да го изкупиш, а можеш да извършиш и втори, по-голям грях. Той се състои в това, че вместо да понесеш отговорността за собствения си избор, да го осъдиш и така фактически най-после да престанеш да бъдеш агент на ДС, ти започваш да го оправдаваш и дори да се представяш за престижен, а себе си за герой.
В резултат родният посткомунизъм засега роди два псевдогероически разказа – най-напред за мутрите, които трябваше да минат за мъжки момчета, а напоследък и за агентите, които трябва да признати за патриоти.
Истински героически разказ обаче нямаме. И няма как да имаме, докато продължаваме да стъпваме по ценностно преобърната планета.