Голямото четене

Интервю на Мария Атанасова за сайта на кампанията по БНТ

В края на ХХ век разсъждавахте върху теорията за „Краят на книгата” и „Краят на автора” – една от апокалиптичните хипотези в края на хилядолетието. Каква беше тя и сега, 8 години след началото на ХХІ век, потвърждава ли се или не?

Вие ме питате всъщност за края – на автора и на книгата, които е прибързано да приемем за един.
Краят или по-точно „смъртта на автора” е теоретична метафора, изречена за първи път в едноименното есе на Ролан Барт, която улавя трансформацията на авторитетите и системите за тяхната легитимация в постмодерния свят, където интерпретацията е станала „интерпретация без граници”. Текстът сякаш изчезва под тежестта й, за да отстъпи място на собствените си роящи се прочити (Умберто Еко говори за това в „Отворената творба”). Той вече не е важен и възможен сам по себе си, а само във връзката му с други текстове – оказва се тяхна по-близка или по-далечна интерпретация, каквито и те на свой ред са. И т.н. В такава интертекстуална перспектива, особено след пищната постмодерна игра на цитати, трудно можеш да говориш за „моя текст”. Именно тук намира смъртта си авторът, разбран като класически авторитет в духа на просвещението, който тръгва от белия лист към читателя, чието съзнание е „табула раза”. Вече няма културна среда, в която той, подобно на Бога, да сътвори човека, вместо от кал, от думи и да се изживява като създател и първопричина на своя текст-свят. Казано по друг начин, това е края на големите авторски разкази, един от които е класическият роман.
И само в този смисъл – доколкото все още сме склонни да отъждествяваме книгата с литературата, а литературата с романи от типа на „Война и мир”, „Братя Карамазови”, „Клетниците” или „Оливър Туист”, можем през ХХІ век да говорим за края й. Иначе тя, като средство за комуникация – в своето типологично и съдържателно многообразие, се развива и преживя със съвсем леки сътресения сблъсъка си с компютъра, считан за нейния „естествен враг” в културата днес. Просто защото книгата опредметява словото, превръща го във вещ, която можеш да имаш, да пипнеш, да положиш в хоризонта на своето тяло. Тя дава на четенето еротика, което я прави точно толкова неотменима страна на човешкото съществуване, колкото и секса – независимо от всички виртуални изкушения.
Вярно е единствено, че печатната книга, въпреки че е първата масова медиа, ще принадлежи все повече на културните елити, ще се превръща в знак за духовно благосъстояние. И така социализацията й през новото столетие, макар и от далеч, ще напомня времето преди Гутенберг – на ръкописните книги-фетиши.

Проектът „Голямото четене” не е локално българско явление, тъй като е създаден в Кралството, в Британската обществена телевизия BBC и след това се разпространява в Германия, Унгария, а сега и в България. С какъв знак се появява кампанията „Голямото четене” в съвременния свят – като опит за възраждане на нещо изчезващо или обратното, като триумф на смисленото човешко съществуване?

Несъмнено на кампанията негласно е възложена някаква терапевтична функция – да ни освободи от тревожността, че идват поколения, които постигат своята културна идентичност без книги или поне без нашите любими книги. В Европа на четенето и то на точно определени, станали класически, заглавия се гледа като на задължителна форма на сублимация, която одържа нагоните и ги подчинява на „моралния закон в мен”. Прави те от животно човек. Тоест, нечетящите буквално са заплаха, включително и физическа – не знаеш кога ще те пернат с чепка грозде през лицето, както казваше един от любимите европейски писатели. И кампанията си върши работата – кара те да се идентифицираш с книги без „оглед на възраст, пол и занятие”, като популярността, която постига, те освобождава от културния страх от бъдещето. „Голямото четене” е голямото успокоение, особено за поколението на родителите.

Кои, или по-точно какъв тип романи са в състояние да оставят трайни следи у Вас?

Най-напред, разбира се, романите на ХІХ век, които дават човешка плът на големите философски дебати, съоръжават ги с лица, мотиви, перипетии, конфликти…, превръщат ги в героически епос – тук Достоевски остава (всъщност, правилната глаголна форма е „остана”) ненадминат. Но за мен са важни и опитите на ХХ век романът да се събуди от собственото си отминало величие и сам да огледа своята машинария, да направи сюжет от нея. Говоря, например, за френския „нов роман”, за Бютор, Роб-Грийе, Сарот или Перек. И още по-нататък – за постмодерните романи, написани след края на романа, които ловко лепят парчета на счупената антикварна ваза, за да се получи, да речем, бутилка от кока-кола… за Филип Рот, Умберто Еко, Джон Фаулс, Пол Остър…

Можете ли да направите личната си статистика, дори съвсем груба – колко книги сте прочели в живота си и колко от тях можете да наречете „свои”, в смисъл на важни за Вас?

На предишния въпрос до голяма степен отговорих и на този. Да добавя само, че съм прочел много по-малко романи, отколкото ми се е искало, а и съм могъл. Защото истинското четене в последна сметка е писане (на ум), а аз пиша бавно. Не знам колко часа – примерно 20 000, съм прекарал над чужди текстове, окъпан в собствените си мисли. Пускал съм върволици от думи, подредени от друг, по потока на съзнанието си и съм чакал (с хронометър в ръка) да видя за колко до къде ще стигнат. Със сигурност през това време свои романи съм написал, освен върху „Бесове” на Достоевски, „Гумите” на Роб-Грийе, „Животът, начин на употреба” на Перек, „Синдромът Портной” на Рот, „Името на розата” на Еко, „Колекционерът” на Фаулс и „Стъкленият град” на Остър, и върху „Ана Каренина” на Толстой, „Мадам Бовари” на Флобер, „По следите на изгубеното време” на Пруст, „Вълшебната планина” на Ман, „Игра на стъклени перли” на Хесе, „Великият Гетсби” на Фицджералд, „Острови на течението” на Хемингуей, „Малтийският сокол” на Хамът, „Доктор Живаго” на Пастернак, „Америка” на Кафка, „Майсторът и Маргарита” на Булгаков, „1984” на Оруел, „Чумата” на Камю, „Селцето” на Фокнър, „Хомо Фабер” на Фриш, „Животът е пред теб” на Гари, „Пътят” на Керуак, „Хладнокръвно” на Капоти, „Сто години самота” на Маркес, „Лотарията” на Кортасар, „Архипелагът ГУЛАК” на Солжиницин, „Възгледите на един клоун” на Бьол, „Тенекиеният барабан” на Грас, „Поща” на Буковски, „Лолита” на Набоков, „Спасителят в ръжта” на Селинджър, „Понеделник започва в събота” на братя Стругацки, „Кланица 5” на Вонегът, „Параграф 22” на Хелър, „Дете на думите” на Мърдок, „Повелителят на мухите” на Голдинг, „Непознати във влака” на Хайсмит, „Светът според Гарп” на Ървинг, „Парфюмът” на Зюскин, „Непосилната лекота на битието” на Кундера, „Хазарски речник” на Павич, „Сняг” на Памук... Като това са само някои от задължителните съчетания в състезанието по четенето-писане, от които не виждам никаква разумна (а за неразумна да не говорим) причина да се лишиш. Но понеже въпросът не е за романи, а за книги, трябва да призная, че философското ми образование ме кара от 30 години насам да се опитвам да превърна в свои съчиненията на Платон, Кант, Ницше, Витгенщайн, Хайдегер, Фуко и Дерида, е и Библията, разбира се. Не твърдя, че съм успял, но и не мисля да спирам.

Разликата между четящия и нечетящия човек?

Една седемнадесета от милиметъра – колкото дебелината на напечатания лист хартия. Проблемът е, че тя е напълно достатъчна, за да предпази нечетящия от четящия човек, но не и обратното.

Една съвременна теория, която освобождава нечетящите от всякакво чувство за вина, твърди, че човечеството е в период на кардинална трансформация, която напълно ще промени качеството на човешката природа – възприятията, комуникациите, самото функциониране на човешкия мозък, дотолкова, че всичките ни досегашни умения ще се окажат излишни. Докъде може да стигне въображението в тази посока?

Това е зловеща антиутопия от типа на „451 градуса по Фаренхайт”, която, ако въобще може да ни се случи, то няма да е заради промяна в човешката природа, а заради насилие върху нея. Досега обаче насилието върви по-скоро в обратната посока – заради книги, независимо как се наричат те – „Капиталът”, „Тъй рече Заратустра”, Коран или дори Библията. Вината, естествено, не е тяхна, нито на авторите им, а на късогледите им читатели. Защото, ако има нещо по-страшно от нечетящи хора, това са хората, които цял живот четат една единствена книга.

Гласувате ли за Любим роман?

Гласувах, макар че любими романи човек има до време, после стават част от идентичността му, от него самия. Така че отговорът на подобен въпрос изисква голяма доза нарцистичност, затова без претенции за оригиналност, предпочитам да спомена четири романа, които са ми дали важни биографични уроци. „Майсторът и Маргарита”, който, докато те кара да се заливаш от смях, разказва за моралния ужас на комунизма. „Кръстникът”, защото ме научи, че добрата масова култура казва същото, каквото и високата, но без колебание, а и защото един приятел го издаде по времето на соц-а, като за целта претопи залежалите съчинения на членовете на Политбюро на БКП – уволниха го. „Поручик Бенц” – най-добрият пример, че българската литература е европейска, особено ако сама не се обуе в цървули. „Портретът на моя двойник”, заради смелостта на Георги Марков да твърди, че играта е по-съвършена от живота и да я играе до край.

Вашите думи към всички четящи и нечетящи, привърженици и отрицатели, пристрастени и равнодушни, които се включиха, или не се включиха в кампанията „Голямото четене” на Българската национална телевизия?

Пуснете книгата в леглото си. Нищо чудно тя да ви е по-вярна.