Георги Лозанов: Всеки сам пише либретото на живота си

вестник "Новинар", 29 април, 2005, интервю на Зорница Веселинова

Известният медиен експерт твърди, че сегашният български политически елит е напълно компрометиран, но не по героичен начин

Преди броени дни доц.Георги Лозанов отпразнува 48-ия си рожден ден. Колоритният интелектуалец, известен с точната си преценка за развитието и състоянието на българските медии, е дългогодишен преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации, Нов български университет и НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Написал е много научни статии и студии в областта на теорията на комуникациите и медиите, философията и естетиката, културологията,литературната критика и изкуствознанието, медиакритиката и др.Той е член на Националния съвет за радио и телевизия от 1997 г. до 2001 г. и на Съвета за електронни медии от 2001 г. до началото на 2004 г. От 2004 г. е председател на Управителния съвет на Българската медийна коалиция. Георги Лозанов не само анализира медиите, но и пише за някои от тях. Той слага в малкото си джобче мнозина журналисти със самочувствие, слави се с острото си и едновременно с това елегантно перо.

- Кой е най-интересният, най-оригиналният подарък, поднесен ви за рождения ден?
- Получих не много оригинален, но важен за мен подарък от съпругата ми и група роднини - купиха ми лаптоп. Странно е, че досега нямам, понеже непрекъснато пиша. Не се сещам за някакави оригинални подаръци. Получавам много папийонки - известно е, че ги обичам. Колкото повече, толкова по-добре. В Америка например има клуб на притежателите на папийонки, защото всяка от тях означава нещо, особено ако е свързана с определен човек. Връзването на папийонка сутрин е проверка "преди боя". Оценяваш състоянието си и търсиш точно тази, която да изрази нюансите на настроението. Чрез папийонките нося със себе си много хора.
- Зелената папийонка, напръскана със сини точици, с която сте в момента, за какво сигнализира?
- Тя е хем весела, хем иронична. Затова я сложих на синьо сако.
- В житейски аспект вашата ирония към какво е насочена най-често?
- Иронията не е насочена срещу нещо. Тя е начин на самозащита. Градусът й нараства с усилване на чувството за застрашеност. Ние живеем в социален свят, пълен със заплахи. Но може би най-голямата е, когато човек се умори. Тогава си двойно заплашен - първо, поради самата умора, второ, започваш да не реагираш и течението те понася...
- Често ли се оставяте да ви носи житейското течение?
- Мисля, че не. Глупаво е да се самооценявам, но смятам, че съм човек на съпротивата. На меката съпротива. Един приятел казва: "Ти имаш съпротивата на пухената възглавница." Не обичам експресията на скандала, а категоричността на позицията. При скандала нещата отиват към фарс и се губи отчетливостта на възгледа. Предпочитам да казвам "не" по нескандален начин.
- А често ли казвате "не"?
- Често казвам, но с неудоволствие. Казването на "не" ми е персонален проблем. Дълъг период от живота ми мина в институциите НСРТ и СЕМ. Тогава имах повече конкретни сюжети, в които трябва да се заеме позиция и по-често тя е била "не". Защото предложенията, отправяни от средата наоколо, не те оставят в хармония със себе си, превръщат те в заложник. Много преди да започне терористичната вълна в световен мащаб, си мислех, че в съвременния свят, особено посткомунистическия, човек живее като заложник, подобно на жертвите на тероризма. Ето, рекетът например е чист тероризъм. Тероризмът започва от насилието в най-близките отношения, от "аз-ти" отношенията, за да стигне до двете кули в Ню Йорк.
- Често ли ви рекетират нежни създания?
- Не. В личните отношения всяко нещо човек сам го предизвиква. Дори да го прави скрито от самия себе си. Невъзможно е да му се случи нещо, ако той няма вътрешната готовност за него. Една жена би имала реален шанс за въздействие, ако срещне очакване. Моята социална среда е малко патриархална и повече академична, в нея няма агресивни посягания. Пък и аз от две години съм в скафандъра на една голяма любов, а там не се чуват никакви външни сигнали. Всеки човек сам си пише либретото на живота.
- Досега само по собственото си либрето ли живяхте?
- Да. Не отстъпвам авторските си права. Тъй като съм учил философия, обичам да се самонаблюдавам, да чета живота си като текст със скрити послания. Разчетени, те на свой ред предизвикват житейски сюжети, които трябва да бъдат четени. И т.н. Така си пиша либретото.
- Писали ли сте либрето за живота на други хора?
- Може би така съм възпитан в своето семейство, но от всичко най-много ми е непоносимо насилието. А в това човек да пише либрето за чужд живот има насилие. То е страшно, защото опровергава най-голямото благо, отредено на човека - неповторимостта и различността. Насилието започва с това да искаш някой да прилича на теб. Плашещо е - да се огледаш в друг и да видиш себе си.
- Били ли сте свидетел на насилие?
- Бил съм жертва на отделни опити за натиск във връзка с основните ми ангажименти през годините, но една история ми показа, че след падането на комунизма излязохме от един зловещ свят, без зловещото да излезе от живота ни. Преди 10-15 години с колегите ми от в."Култура" Копринка Червенкова и Христо Буцев вървяхме по ул."Денкоглу". Видяхме как един черен "Мерцедес" спира, от него излизат трима бабаити и дебеловрати и с бокс пребиват един младеж, а момичето, което го придружава, пищи безпомощно. Докато приближим, биячите потеглиха с колата.
- Коя бе причината за побоя?
- Оказа се, че пребитият е синът на Павел Вежинов - Пальо. Той вървял с приятелката си, а през това време "Мерцедес"-ът се качил на тротоара и бутнал леко момичето. Пальо ударил по капака с ръка и това го изпрати в "Пирогов". Разбирате, нали - антрополозите ходят на теренни изследвания, за търсят нискоразвити племена, където още съществува първичната форма на социалната йерархия - колкото си по-силен, толкова си по-важен. В България това се случи в края на 20-ия век, защото най-силните тела в държавата тогава се наричаха борци, а по-сетне - мутри. Именно борците и мутрите започнаха да диктуват резпределението на благата. С други думи, върнахме се в племенната култура.
- Според мнозина България в момента е страна на мутри и проститутки, разположени на високите етажи на властта. Склонен ли сте да се съгласите с тях?
- Не зная дали мутризацията е най-актуалният термин. В момента елитът е напълно компрометиран, но по един негероичен начин. Това създава огромен негативен вот и въпросът е кой ще го прибере. Ясно кой - Бойко Борисов. Неговият огромен ресурс, освен от медийната му харизма, идва от компрометирания политически елит. Ролята му на посткомунистически юнак му помогна да застане срещу него, да изиграе по много органичен начин човек от властта - алтернатива на властта.
- Последните социологически проучвания сочат, че гражданското сдружение ГЕРБ, чийто "баща" е именно Бойко Борисов, вече е първата политическа сила...
- Първо, няма никакъв ГЕРБ, той е измислица. Има Бойко Борисов. Тази партийна структура, която се прави на непартийна, обаче влиза в противоречие с публичността на Бойко Борисов. Защото той конструира своя образ и натрупа популярността си като самотен герой. Създаването на казионна структура около него обезсилва собствената му героика.
- А какво според вас прави "Атака"?
- "Атака" се опита да въведе ксенофобска идеология на прага на влизането ни в Европейския съюз. Това е обречено още по замисъл. Поради природата си тя може да бъде поддържана само от провалени хора и не би събрала други членове и привърженици, освен аутсайдери и излъганите от аутсайдерите. И те искаха да приберат негативния вот, но нямат никакъв шанс в битката с Бойко. А това се оказва най-важното, защото малко се тези, които имат воля да гласуват "за". Искат фигура, която да преобръща вота - гласуваш "за", за да гласуваш "против". Това е класическа политическа конфигурация, но много литературно разиграна от Бойко Борисов през всичките му медийни сюжети. Освен това живеем във втората фаза на прехода.
- Какво имате предвид?
- Ако първата фаза беше митингаджийската, фазата на бунта, сега сме във фазата на неоконформизма - когато хем си срещу властта, хем не искаш да застанеш сам срещу нея. И тогава се явява Бойко Борисов - от мимиката до всекидневните акции из града. Пък и "Атака" сама си се провали на магистралата - нейната най-подходяща сцена.- Ще "изстине" ли вторият мандат на Георги Първанов, ако Бойко Борисов се кандидатира за президент?- На базата на негативния вот и на базата на своя имиджов проект, който е най-успешният по време на прехода, каквото и да поиска Бойко Борисов, ще стане, но разбира се, до време. Като всеки продукт и този проект има срок на годност. Бойко трябва да прецени кога изтича този срок.- Свърши ли срокът на годност на "Атака"?- Тя въобще си беше с изтекъл срок на годност.
- Какво ще кажете за срока на годност на "ВИП брадър"? Би ли имал смисъл във "ВИП брадър 2"?
- Смятам, че има нужда от "ВИП брадър 2" - дотолкова, доколкото "ВИП брадър 1" не беше достатъчно ВИП. Аудиторията на съвременната телевизия иска да се освободи от измамите на публичността. Има глад за автентичност. Всичко става PR структура, всичко се превръща в рекламен трик. Любопитството по отношение на звездите е огромно, но именно в схемата "Папараци" - да намериш звездите в неудобната ситуация.
- Т.е., колкото повече аудиторията боготвори дадена звезда, толкова повече иска да я свали при себе си, за да се почувства важна.
- Хулио Кортасар е автор на разказа "Ние обичаме Гленда". В този разказ става дума за голяма латиноамериканска звезда, която има фенклуб, състоящ се от богати и знатни мъже. Тези мъже се събират, гледат филми с нейно участие, обсъждат живота й в подробности. Гленда обаче започва да живее по начин, който противоречи на образа, който феновете са си създали за нея. И феновете поръчват убийството й, за да не пречи на нейния образ. Получава се като при магьосника от Оз - голямата картонена глава и малко човече зад нея. Образът действа, а човечето вече няма смелостта да каже, че той няма нищо общо с него. Този проблем стои пред всяка звезда - от Бойко Борисов до Галя от "Каризма". В известен смисъл това е темата на "ВИП брадър" и затова той е интересен. "ВИП брадър" трябва да покаже малките човечета зад големите образи.
- Зад кой голям образ във "ВИП брадър" лъсна малко човече?
- Работата беше много измъчена, защото не бяха намерени тази образи. С изключение на Галя от "Каризма" и до известна степен на Дичо, останалите не бяха звезди. Като че ли при Дичо имаше най-големи разминавания между впечатлението, което е създадено за него от сценичните му изяви, и това, което видяхме във "ВИП брадър" - човек, който прави по една крачка във всички посоки и не знае накъде да поеме, т.е. не може да гарантира собствения си образ.
- Ако ви поканят да участвате във "ВИП брадър 2", бихте ли се съгласили?
- Имам вътрешна психологична граница, която е непреодолима. Тази игра е ексхибиционистична - трябва да се показваш дори в най-буквалния телесен смисъл. В това отношение имам вкоренена свенливост. Безпокойствата на тялото ме затварят в един вътрешен, интимен свят. Пък и като гледах какво се случва в къщата на "ВИП брадър", нямам никакъв мотив да участвам.
- Бихте ли попречили на съпругата си Галя или на друг близък човек да участва в "Биг брадър" или "ВИП брадър"?
- Съвременният живот непрестанно стеснява личното пространство и увеличава публичното. В дъното на постоянно разширяващата се публична територия обаче трябва да има една непристъпна територия. Не бих попречил на Галя, но след това животът ни няма да е същият. Както съм сигурен, че животът на нито един от участниците в "Биг брадър" и "ВИП брадър" не може да е същият. Риалити-телевизията започва с един прочут експеримент - с американското семейство Лаут през 70-те години на миналия век. Съпрузите са млади, красиви, но недостатъчно богати. Един телевизионен канал им предлага 24 часа в денонощието да излъчва живота им чрез камери, инсталирани в дома им, и след 6 месеца, ако не развалят спектакъла, да получат голяма сума. Те се съгласяват.
- Как приключва експериментът?
- Експериментът завършва с това, че на третия месец семейството се разпада, съпрузите се разделят. Те не само не получават парите, но и загубват любовта си. Защото ние сме същества, захвърлени в тленния свят, и единствената ни опора е в това двама души да се обичат, за да могат да стоят паралелно на абсурдната действителност. Тази любов може да се осъществи само в едно интимно, затворено пространство. Затова няма щастливи звезди - звездата трябва да допуска чуждия поглед до най-интимната си сфера на живот, да се откаже от човешкото си право на лична неприкосновеност. А като се откаже от това свое право, тя вече не принадлежи на себе си. Казано мелодраматично, престава да съществува.
- Какво не бихте искали да е същото на следващия ви рожден ден?
- Аз съм известен еврооптимист. Моят голям ужас е, че или няма да влезем в Европейския съюз на 1 януари 2007-ма, или ще влезем с предпазни клаузи. Хитреците, които сега прекрачват законите, трупат големи ресурси, а тези, които ги спазват, т.е. наивниците, живеят измъчено, в нищета. Влизането ни в Европейския съюз ще обърне тази обърната перспектива. Това ще е голямото отмъщение на наивниците спрямо хитреците и мошениците. Тези, които спазват правилата и законите, ще си върнат ресурса, а тези, които не ги спазват, ще губят играта "по условие".
- А в личен план какво не бихте искал да е същото след една година?
- Имаше един труден обрат в моя живот - говоря за връзката ми с моята съпруга. Ние с нея сме възрастни хора и разиграваме тази връзка на един вече много наситен биографичен терен.
- Любви все возрасты покорны...
- Да, обаче има значение на каква сцена ти се случва - на гимназиална или на сцената на зрелостта. Много ми се иска това, което през тези две години беше приключение, всекидневна човешка екзотика, да се превърне в живот, да влезе в някаква нормална форма, но без да се губи чудото. Защото всяка среща между двама души е чудо.