5 истории на Георги Лозанов

вестник "Сега", 5 ноември 2005 г.
Медийният експерт за забраненото кино, свободната инициатива по времето на социализма, царските митове и споделените сюжети за малък разказ

Историите, които ще разкажа, повече или по-малко са свързани с това, че съм отнесен. Поначало съм си такъв, а и етимологията на думата е примамлива. Отнесен - като че ли някаква висша сила те е взела и те е поставила извън мястото на събитията, в които участваш. Търпиш последствията, но не си там. Харесва ми това "другаде" на отнесеността. Казвам го от позицията на опита - бил съм там.

1. Камъче в устата

Отнесеността има много ясен белег, особено в ранна възраст - отворените уста. Аз съм прекарал не малка част от детството си по този начин, загледан в една точка. А освен това и носът ми е крив, което затрудняваше дишането ми. Счупен е, когато съм бил бебе - прабаба ми ме е изпуснала, докато играела покер. Изглежда е получила някаква силна карта и е забравила, че ме държи. Кривият нос създава боксьорски алюзии, напълно измамни при мен. Отнесените въобще няма как да се боксират, защото още с първия удар ще ги отнесат. Имам случай на плажа, бях някъде в предучилищна възраст. Една приятелка на мама взе някакво камъче и го хвърли към устата ми, просто ме закачаше. Аз обаче въобще не помръднах и тя за свой ужас улучи с изненадваща точност. Уплаши се истински, защото за малко да се задавя и да се задуша. После много се извиняваше на мама - не е могла да предположи, че няма да реагирам. Всъщност, нямало е и кой да реагира, аз не съм бил там, а в онова "другаде".

2. Киното и забраненото

Като малък живеех за известно време на пълен пансион в едно австрийско семейство, което се беше установило в София. Съпругът, онкъл Пепи, обичаше, вероятно за отмъщение на жена си, когато тя излезе, да извади стар прожекционен апарат и да гледаме един единствен филм - доста лошо качество, цялата картина в снежинки, а между тях поразсъблечени жени танцуват кан-кан. Онкъл Пепи изглежда се забавляваше не от филма, а защото знаеше, че жена му никога не би позволила подобен "екранен разврат", и то пред невръстна аудитория, както би казал Райчо Райков. Поне две-три пъти се е случвало тя да се върне ненадейно, или пък може би той нарочно я изчакваше, за да види какво правим. И започваше много пищен скандал на немски. Тогава не разбирах защо точно се карат, но най-малко съм си давал сметка, че е заради танцьорките. По-скоро ми се е струвало, че кинематографът е опасен апарат и използването му е забранено - затова с онкъл Пепи трябваше да се крием. Това усещане за киното се е загнездило в мен и досега и щом екранът светне ме връхлита тревожно-мамещото чувство за конспирация, за нещо, което иначе в живота не може да се случи и дори не е много сигурно дали имам право на него. Усещането, че киното е прекрачване на забрана допълнително се усилваше от комунизма, когато най-интересните филми като че ли по правило бяха забранени. Тогава често ходихме с родителите ми на закрити прожекции - първо в БИАД, а после в Дома на киното. Не знам защо, но от тези прожекции най-силно се е запечатал в съзнанието ми филмът "Кабаре" на Боб Фос. Може би защото ми показа какво е най-страшното на масовите идеологии - неизбежните им опити да се намесят в частния, направо в интимния ти живот, да се докопат до тялото ти. И то с невижданото за 70-те години в социалистическото кино противопоставяне на фашизма и хомосексуализма и със зеления маникюр на Лайза Минели, който размахва в последния епизод - в смисъл, никой не може да ми вземе това, което не искам да му дам.Няма съмнение, че в усещането ми за киното като прекрачване на забрани има и еротика, тръгнала от полуразсъблечените танцьорки на онкъл Пепи, а може би и от това, че той, подобно на Фройд, беше австриец. Харесвам психоаналитичната метафора за екрана като майчина гръд, на която скланяш глава и започваш да сънуваш сладки сънища. Възприел съм я включително и буквално. Често по време на прожекция заспивам за кратко, което обаче не ми пречи на гледането. Напротив, сякаш сънят трупа преживявания, които по някакъв начин разширяват интерпретациите. Поначало гледането на един филм е правене на друг, в който трябва да вложиш колкото може повече собствени образи.На "Записки под възглавката" на Грийнуей проспах няколко момента. Наоколо имаше доста сноби, които мърмореха недоволно. Опитах се да им обясня, че това е част от моя метод на интерпретация, но тогава пък те започнаха да ми "шъткат".

3. Продавач на вино

В началото на 80-те години имаше комунистически повик за всенародно веселие по време на новогодишните празници. Из центъра се правеха шатри, където се продаваха вино и кебапчета. Очакваше се хората да излязат, да ядат, да пият и да се веселят в "жива картина", възхваляща добрия живот, който партията им е осигурила. Аз тогава бях студент и с двама мои приятели, също студенти - единият театровед, другият фармацевт, искахме да се измъкнем за малко от скуката на застоя и да извършим нещо в плана на свободната инициатива. Така наехме един от павилионите на гърба на Съдебната палата. Не беше лесно, защото кандидатите за предпразнично забогатяване бяха много, но успяхме да умилим ръководството на "Обществено хранене", вероятно с наивността си. А и защото работа се оказа далеч по-отвратителна, отколкото си я мислехме - студ и мръсотия. Стояхме по 12 часа навън, а на хората очевидно не им беше много до веселие. Освен това всяка вечер трябваше да търкаляме металните бурета с вино до двора на близкото районно, шансът някой да ги източи през нощта, беше много голям. Сутрин пък ги връщахме обратно и пак започваше цялата мъка с продажбата на студа. От време на време се появяваше директорът на "Обществено хранене". Той беше известен с това, че въпреки студа не носеше палто, защото не излизаше от служебната си кола. Шофьорът му го спираше близо до павилиона, а той само сваляше стъклото и извикваше: "Нещастници!". И така си и беше. Нямахме много клиенти, идваха главно приятели, които пиеха, но никой не се сещаше да плати. Това продължи около 40 дни, последва ревизията и изглеждаше, че ще трябва да изминем 20 метра, за да се пренесем на по-топло в Съдебната палата. Размина ни се, защото ни признаха, че сме работили при ниски хигиенни условия и част от храната е изядена от гризачи. Тогава за първи път си дадох сметка, че в основата на бизнеса, какъвто да е той, често стои само една илюзия, която лесно води към съда. Не можех обаче да предположа, че след по-малко от десет години животът ни ще се напълни с подобни илюзионисти. И с гризачи, които да ги спасят.

4. Митът за царя

Имах един приятел, кръчмар в Македония. Той разбираше от история и особено от българската и македонската. Много се смеехме на непрестанните опити за подялба на историческите личности и често се пазаряхме. Той казваше: "Ако ти дам цар Самуил, ти ще ми дадеш ли Борис I?". Давах му го, но не без условия: "Може, но той върви заедно с Желю Желев" - тогава той беше президент. "А, не го искам, аз съм монархист." И т.н., въобще балкански майтапи. Но така или иначе царят, далеч преди да се завърне в политиката, палеше въображението му, беше една от фигурите в частната му митология. Аз исках да направя жест към него и поръчах на друг мой приятел фотограф, който отиваше на среща със Симеон в Мадрид, да му вземе автограф. Получих снимката с посвещението, но колкото пъти след това тръгвах за Македония, тя изчезваше по някакъв мистичен начин. Щом се върнех, се появяваше от някое чекмедже. Това се случи поне три пъти. На четвъртия успях да я намеря, преди да замина. Но още, когато наближавах кръчмата, се носеше мълвата, че някой е паднал (с ударение върху второто "а"). Оказа се, че е моят приятел кръчмарят, говореха за него като за войвода, загинал в битка. Всъщност бе получил инсулт, така и не дойде в съзнание и снимката не стигна до него. Тази история е тъжна и някак многозначителна, защото съдържа метафората за невъзможния цар, който си остава само в мита и в очакването.

5. Профилактика на писмото

Цяла година пиша публицистика, теория и критика, т.е. все текстове, които повече или по-малко са свързани с факти от реалността. Зарязвам ги само за един месец през лятото и се отдавам на фикции. Измислям на ум сюжети за разкази. Нещо като профилактика на самото писане, която да го освободи от ограниченията на предмета или на методологията и да го остави да се радва на собствения си произвол. Фикцията обаче е привилегия на изкуството, а там ставаш твърде несигурен, защото очакваш от себе си много повече, отколкото си. Мама все казваше на татко: "Лозане, обърни молива!". Моите родители и двамата са архитекти и когато татко имаше някаква нова идея, взимаше молива и я обясняваше на мама с обратната му страна, без да оставя следа върху листа. Докато всичко е все още в съзнанието му, всеки миг може да го промени и той явно трудно се лишаваше от тази свобода. И аз така лятно време не обръщам молива, защото нямам самочувствието, че за един месец в годината мога да стана писател. Заедно с това си харесвам някои от идеите и не искам да изчезнат безследно. Затова сключих "Фаустовски договор" с моя приятел писателя Людмил Станев. Бяхме в арменската кръчма на Абро в Пловдив и дори го подпечатахме с печата на кръчмата - "Ереван, АД". Договорихме се аз да му разкажа един моите летни сюжети, а той до лятото - за три месеца - да го напише по правилата на занаята. Сюжетът е следният: В българския език, когато обичаш някого, се казва: "Той не ми е безразличен". Един студент се влюбва в две свои колежки едновременно. Но не обича нито едната, нито другата, а разликата между тях. Любовта му се оказва нещастна, защото постепенно, от година на година, те все повече започват да си приличат и той вече няма какво да обича. Не знам дали Люсо ще изпълни договора, а още по-малко знам, ако го изпълни, на кого ще принадлежи този разказ. Може би на разликата между двама писатели - единият, който пише с едната страна на молива, а другият - с обратната.

Записа: Албена Борисова