ДС – поглед от прага на 2008-а Къде е истината в легендата “Всяка неделя” – разговорите на журналиста или донесенията на агента?

mediapool, 30 Декември 2008

ДС-пиарът на ДС

Чак напоследък с оповестяването на агентите в БНТ сякаш започна да се разпръсква традиционната за България досада около темата за бившата ДС. Напрегна се очакването от архивите да излязат важни морални знаци на миналото. Вярно е, че интересът остана някак клюкарски – да видим кой от известните се е изложил. Все още липсва анализът, който да свърже в едно имената, времената и събитията и да доведе до познание на репресивния апарат тогава и до самопознание на общността сега. Но и така има нещо обнадеждаващо в ненадейното активиране на дебата, защото изглеждаше, че и той ще изтече в канала на късата памет. Или направо на отказа от памет.
За да не се случи това, дължим много на скандала “Коритаров - Кеворкян”, който в условията на посткомунистическата публичност показа какво точно е представлявал агентът на ДС като човешки натюрел, начин на говорене, методи на действие.
Поради своята отлична подготвеност за дискредитация двамата направиха един срещу друг това, което никой не можеше да им направи. И така осветлиха онази система отвътре, персонифицираха я, превърнаха се в нейни телевизионни манекени двайсет години по-късно. Дадоха шанс и на най-незаинтересованите да видят обратната страна на популярните екранни образи, да “сглобят” в едно журналистическа и агентурна биография.
Скандалът между двамата беше истинско “PR мероприятие” за стимулиране на интереса към агентите на бившата ДС. И на омерзението към тях.
Мисля обаче, че не само скритите лица на познатите водещи задържат темата в дневния ред на обществото. Просто е пред фалит любимата теза на самите агенти, че моралният въпрос за тях е загубил давност. Обратното – моментът е съвсем подходящ да се запитаме що за човек трябва да си, за да си станал сътрудник на ДС.
Германия едва през 60-те години започна да осъжда фашизма, институциите и “героите” му. Да се срамува от този епизод в миналото си. Срамът, за разлика от страха, е възвишено чувство, и, за да се появи, особено като публична демонстрация, страхът трябва да му отстъпи място си. Вярвам, че след посткомунистическото поколение на страха от комунистическата репресия (непосредствен или латентен) идва посткомунистическото поколение на срама от нея. В страни като Чехия или Унгария това стана по-бързо, но те имат своята 68-а, т.е. при тях срамът от комунизма е преодолявал страха от него още по време на самия комунизъм. Ние, вместо 68-а, имахме “Всяка неделя”.
Проблемът с миналото и провалът на антикомунистическия разказ
Дебатът за ДС е важен освен сам по себе си и като извор на аргументи какво да правим с комунистическото си минало. Как да го положим в някаква координатна система, така че да се осъществи съвместимост между биографичен и исторически разказ. Каква е цената на замяната на социална сигурност срещу човешки права. От това, че в светлата част на деня сме се правили на луди, а в тъмната сме могли да си го признаваме пред близките и да “дойдем на себе си”, режимът става ли по-приемлив? Това достатъчно ли е да махнем с ръка и дори да изпитваме носталгия към нашия “софт” комунизъм.
Българското общество толкова години не можа да реши тези въпроси. И една от причините е провалът на антикомунистическия разказ, който именно трябваше ценностно да “санира” близкото минало, да изведе алтернативите на човешкото достойнство. Той обаче се провали, тъй като късогледите му политически употреби не позволиха да се превърне в морален разказ, валиден за цялото общество. Вместо памет на нацията, стана партийна идеология. А и неговите ключови разказвачи бяха дискредитирани.
Така например целият дебат за корупцията в България бе активиран, не за да изчезне тя (както се вижда и до днес), а за да изчезне Костов. И ако много е спорно дали той е типичното й политическо лице в страната, както продължават да твърдят неуморните му критици, съвсем е сигурно, че след него антикомунистическият разказ се разпадна. От 2001 година комунизмът пак започна да буди примирение в диапазона от “какво толкова” до “нищо лошо”.
Така че сега дебатът, отключен с приемането на закона за архивите на бившата ДС, може след всички неуспешни опити да задвижи най-после моралната преоценка на комунистическото минало, защото ДС е институционализираното злото, станало държавна политика. Тя в основата си, вън от всички нейни разклонения и модификации, е класическа политическа полиция на мисълта, така както я описва Оруел. Създадена е, за да ограничи на човешките права и по-специално правото на мнение. Да не позволява на човек да мисли за света извън официалната идеологическа рамка.
Ако го прави в публичното пространство, партията държава бързо го санкционира, гласът му затихва, изпратен е на лагер, изселен е, уволнен е, маргинализиран е… Ако го прави обаче в частното пространство, се намесва системата на доносничеството, организирана от ДС. Тя е вкарала своите агенти на територията на единствено възможната свободна размяна на мнения, за да ги изнесат оттам и да накарат авторите им да отговарят пред държавата.
ДС трябваше да запуши и частната перспектива, в която човек може сам да създаде своята идентичност. Чрез нея комунизмът прониква от публичните в аз-ти отношенията, които опират пряко до моралното и до физическото тяло на индивида. Злото от абстрактно, историческо, става конкретно лично.

Приватизацията на ДС

ДС обаче е вход към потайностите колкото на миналото, толкова и на настоящето. След 1989 година тя фактически бе приватизирана. Загуби официалния си адрес, държавния си бюджет, картите си за легитимация и пр., но кадровият й потенциал, връзките му, методите му и информацията му се запазиха, при това без обществена санкция, като лустрационни текстове или поне като недвусмислена морална присъда.
Агентите, офицерите, доносниците и тем подобните у нас не бяха изправени пред необходимостта да се откажат от тази си принадлежност, от втория си аз и шизофернната идентификация, която той носи. Не им се наложи да извършат символна ампутация на своя греховен биографичен апендикс. Така репресивният апарат на комунизма се превърна в посткомунистическа съзаклятническа общност, която можеше необезпокоявана да функционира на принципа на колегиалната взаимопомощ. Едно, разбира се, от инстинкт за самосъхранение, защото в началото на прехода те се чувстваха уплашени какво се случва в другите бивши соцдържави и особено в съседна Румъния. И второ, далеч по-важно, защото тук имаха обществената търпимост да се възпроизведат в променената ситуация, да акушират новите силови елити по схемата червени капитали – спортни школи – застрахователни дружества.
Впрочем, това е само една от схемите, но резултатът е все същият – идеологическото насилие на комунизма бе трансформирано във физическото насилие на посткомунизма и се запази като основна форма на преразпределение на социалните блага. А репресията и нейните агенти продължиха да играят ключова роля и да налагат на младата българска демокрация образа на поредния крах на справедливостта. В смисъл: Видяхте ли, не ние, а вие загубихте.
Вече виждам скептичните усмивки върху “заинтересованите лица”: общи и общоизвестни приказки без никакви конкретни доказателства. Те обаче ще се появят, едва когато работата с архивите на бившата ДС излезе от “клюкарския” период на списъците и Комисията по досиетата се превърне в (или към нея се създаде) Български институт на паметта. За да може той с методите на науката да анализира репресивния апарат на комунизма и съвременните му трансформации в трафици на пари, хора и влияние (засега това се прави само “на парче” от малцина персонално ангажирани с темата журналисти).
Всъщност много неща ще станат ясни и по-рано, ако се приеме предложението за поправка в закона за досиетата, така че при голям обществен интерес да могат да се осветляват сътрудниците на ДС сред починалите. За да се види кои от убитите босове на престъпния свят и сенчести бизнесмени са били такива. Тогава може би най-после ще имаме доказателство, че ДС и мафия са просто две от имената на организираната престъпност у нас.
Аналитичната работа с архивите ще има и друг важен за обществото резултат вече в плана на човешките съдби – ще оразличи персоналните поведения между сътрудниците на ДС. Защото може да се допусне, че и в Шесто управление е имало агенти, които така са донасяли за жертвите си, че всъщност са ги пазили, докато голяма част от т. нар. разузнавачи са писали банални доноси за емигранти, чужди граждани или който им падне.
Впрочем смешни ставаме с приповдигнатото едва ли не съкровено отношение към разузнавачите като към някакви светли фигури, недостижими в своите човешки качества. Това е проява на инфантилизъм, роден в матриците на масовата култура от типа на Джеймс Бонд или Емил Боев. Навсякъде по света, дори в най-развитите демокрации дейността на тайните служби прекрачва закона и морала, по самия си репертоар от средства е съзнателно нарушаване на човешки права. С други думи, имаме основания да ги търпим заради целите на националната сигурност – стига наистина да е национална, а не съветска, но нямаме никакви основания да ги идеализираме, да ги превръщаме в пример за подражание. Те принадлежат не на доброто, а по-скоро на неизбежното зло…

Полиция от екрана

Може да изглежда странно, че доколкото през годините ставаха скандали със сътрудници на ДС, те обикновено бяха от медиите, като че любимата им цивилна професия е журналист, а не да речем, както е според вица “цивилен изкуствовед”. Но само на пръв поглед е така. Едно, защото е логично медиите да са по-чувствителни от която и да е друга сфера към подобна принадлежност. Те са своеобразното публично опровержение на тайните служби и спокойно биха могли да бъдат наречени явни служби. Агентите в тях ги обръщат с хастара нагоре.
И второ, защото може да се предположи, че самият дебат за ДС, доколкото спорадично се водеше през прехода, беше осъществена през медиите разработка тъкмо на приватизираната ДС. Неслучайно последната му фаза преди приемането на закона за досиетата започна от самотното осветяване на агент Алберт.
Румен Петков в качеството си на министър свърши тази работа по искане на друг журналист, също сътрудник на ДС. Въпреки че когато към него се обърнаха група журналисти от акцията “Чисти гласове” да поискат отварянето на собствените им досиета, той им отказа. Това навежда на подозрението, че Коритаров е трябвало да бъде принуден публично да се защитава и докато го прави, първо да започне да оправдава, а после и да идеализира принадлежността към ДС. Както и стана. За целта бе използвано възможно най-подходящото лице – достатъчно известен, със собствена трибуна, при това със заявена дясна ориентация и ангажимент към ценностите на гражданското общество.
Каква беше целта на разработката – насаждането на морален релативизъм към агентите на ДС и по възможност дори обявяването им за искрени патриоти, от което да се възползват осветените по закон и на първо място, разбира се, Гоце.
Какво обаче остана от журналиста Коритаров?
Нищо. Защото кой вече можеше да е сигурен, че когато той прави остри критични предавания срещу Румен Петков, например, се води от професионални цели, а не от персонален реваншизъм? И че щом можеш да използваш медията за разчистване на сметки, няма ли да я използваш и за рекет?
Фактически в скандала помежду им Кеворкян точно в това обвиняваше Коритаров, макар че той самият правеше същото във “Всяка неделя” от екрана на БНТ – вкарваше в предаването теми в нарушение на ЗРТ, за което СЕМ издаде не едно наказателно постановление. Сътрудниците на тайните служби живеят с нагласата, че “по закон” са извън закона, че обитават паралелен свят, където всичко е позволено. Че не подлежат на санкция, защото са самата санкция. Което се вижда и в начина, по който правят журналистика.
Специалитетът им е в интервюто, което пък бързо влиза в “жанра” на разпита, с типичното притискане на събеседника, “докато си признае”. Имаш чувството, че ако не отговори на въпросите на водещия, ще се озове накрая в мазето на телевизията. Вярно е, че елитите на прехода с техните фалшиви публични роли и сенчести мотивации сякаш сами подтикват към подобна агресивност, но също така е вярно, че стратегията на журналистическото интервю предполага толерантност, способност да разбираш другия, да можеш да се поставиш на негово място, да представяш на аудиторията различни гледни точки, които могат и да не съвпадат с твоята. В тази професия няма финална истина и тъкмо в това се състои основната й ценност - плурализмът, органично чужд на “куките”. По това ще ги познаете…

Професията като легенда

Кеворк Кеворкян обича да казва за себе си, че е легенда в професията. Но откакто официално е агент Димитър, не се ли оказва, че по-скоро е обратното, че професията му е била легенда, с която той е прикривал същинската си дейност? “Всяка неделя” по времето на комунизма не е ли била всъщност явочна квартира в ефира? Наличието на по-голяма свобода в предаването не е ли било специално заложена примамка за събеседниците да кажат повече от екрана и особено извън него, в предварителните разговори с водещия, така че после казаното от тях да се завърти по каналите на ДС?
Тогава: кой е бил истинският текст на легендата “Всяка неделя” – разговорите на журналиста или донесенията на агента? И дали ако агентът издаде донесенията си в книга, тя няма да е по-интересна от книгите с разговори на журналиста, който отново и отново проговаря, но запазва мълчание тъкмо по този въпрос. Само обаче, ако донесенията добият публичност, ще може да се разбере доколко Кеворкян е бил легенда в журналистиката и доколко журналистиката му е била легенда.
Кое кое е обслужвало? Така че ако той наистина се смята повече за журналист, отколкото за агент, е изцяло в негова полза сам да представи на аудиторията си своите доноси, снабдени със съответните обяснения. Точно, както прави с интервютата си.

Псевдогероизмът на нашето време

Защото, когато влизаш в репресивния апарат на комунизма, особено пък доброволно, извършваш един грях, но после, когато това става публично достояние, с реакцията си можеш да го изкупиш, а можеш да извършиш и втори, по-голям грях. Той се състои в това, че вместо да понесеш отговорността за собствения си избор, да го осъдиш и така фактически най-после да престанеш да бъдеш агент на ДС, ти започваш да го оправдаваш и дори да се представяш за престижен, а себе си за герой.
В резултат родният посткомунизъм засега роди два псевдогероически разказа – най-напред за мутрите, които трябваше да минат за мъжки момчета, а напоследък и за агентите, които трябва да признати за патриоти.
Истински героически разказ обаче нямаме. И няма как да имаме, докато продължаваме да стъпваме по ценностно преобърната планета.

Big Brother 4 доказва всяка вечер, че в България етническо напрежение няма

електорен вестник "Политики", брой 10/2008, интервю на Светослав Спасов

Въпрос: Г-н Лозанов, досега в Big Brother 4 участие взеха 26 човека. В момента са останали около една трета от тях. Неизменно от началото досега в Къщата продължават да си живеят ромка, българска туркиня и лесбийска. Наскоро пък отпадна геят Мартин, но след ожесточена sms-битка с българката Наталия. Какво трябва да ни говори всичко това?
Георги Лозанов: Това показва, че в отношенията между хората, на аз-ти ниво, етническите различия не пораждат негативни нагласи, не водят до конфликти. Те не се драматизират и затова дори не получиха особена роля в драматургията на играта. Напоследък много се говори за етническо напрежение в България. Четвъртият сезон на Big Brother недвусмислено налага тезата, че подобни внушения са привнесени, че са идеологически инжектирани. Когато хората са оставени на собствените им мотиви, дори в една предварително заредена с психологическо напрежение ситуация, другият за тях не е враг, превръща се в такъв едва след намесата на "политическите дилъри" на различието. В екрана се оглежда, че българите живеят без проблеми не само с турците, но и с ромите, независимо от огромни битови и манталитетни разминавания с това малцинство. Те обаче са проблем на интеграцията му. Ромските гета са вещественото доказателство за проваления интеграционен проект у нас, а Big Brother 4 е доказателство, че не хората, били те българи или роми, са виновни за това. Новият сезон се появи съвсем навреме, за да опровергае пуснатия за пореден път шлагер за етническото напрежение в страната, за задаващ се етнически сблъсък. Представителите на властовия елит го въртят сутрин в публицистичните предавания, а тъй наречените обикновени хора го опровергават вечер в риалитата.
В.: Един от първите конфликти все пак бе между туркинята Самие Джеферова и националиста и футболен фен Георги от Пловдив, който бе и един от първите изгонени. Кого всъщност изгони публиката – националистът Георги или буйното момче от агитката на пловдивския "Локомотив"?
Г.Л.: Със сигурност и двамата, защото у нас национализмът се лансира до голяма степен тъкмо като запалянковщина. Ражда се на същия принцип – щом не си от нашия отбор, значи си против нас. Масовата психоза – тази, заради която стадионите, а и митингите на "Атака" се нуждаят от засилена полицейска охрана, доминира над доводите, а те в най-добрия случай са така манипулирани, че да я обслужват. Българският национализъм превръща етническите отношения във фенски нагласи. Той не е рационален като мислене на базата на исторически или дори политически тези. Съдържанието му е кухо. На стадиона е същото, въпрос на случайност е дали ще си от "Левски", или от ЦСКА. Няма дълбинност на избора, която да минава през култура и идентичност. Но щом обаче веднъж си взел решението да си от "Левски", а не от ЦСКА, другият вече ти е враг и започваш да го мразиш. Затова национализмът е "пещерно" състояние. Започнеш ли да го рационализираш, изчезва. Защото, ако ти минеш през културните, философски и исторически репертоари на своята етническа принадлежност, те от само себе си я сублимират и тя вече престава да бъде агресивна, да е насочена срещу другия. Започва да виждаш, че ти не си нещо повече от него, че различността ви оценностява симетрично. Затова национализмът, като политическа идеология, държи масата в предразумно, в нагонно състояние, в следствие на което някакви хора си изпочупват главите. Или ако не главите, то поне пейките.
В.: Какво още за отношението на българина към различностите изясни Big Brother 4?
Г.Л.: Хомосексуализмът вече не е проблем за българското общество, не е знак за уродливост, не буди дори "хихикане в шепи", влязъл е в границите, ако не на добрите нрави, то поне на общоприетото. Затова, например, думите на Бойко Борисов за Сергей Станишев и гейовете не прозвучаха като нещо повече от междуличностна закачка, която няма ресурс да генерира негативно отношение, камо ли политически вот. Само до преди година-две мачистката солидарност с генерала щеше да е с пъти по-висока.
Вероятно тази промяна в нагласите, най-малкото в по-либералната част на обществото, каквито са участниците и зрителите на риалитата, е дала кураж на сценаристите да продължат нататък и за пръв път в това издание да въведат откровен представител на женската хомосексуалност. И това обаче се оказа, че вече не носи скандал – Даниела-Манол често дори се превръщаше в протагонист сред съквартирантите, въпреки общата далеч по-слаба търпимост към лесбийството в България. Което, впрочем, е обяснимо: доминиращият балкански мачизъм може да приеме мъжката хомосексуалност – като отказ от конкуренция, като капитулация, но не и женската, която му иззема територии. Един от атракционите в Къщата беше опитът на Филип, отишъл там, за да спечели пари за бебе-инвитро от жена му, да извлече в джакузито еротична наслада от Даниела-Манол. Акт на връщане на "изгубените територии", който обаче не беше оценен и Филип беше изгонен. Вероятно, защото гласуват много повече жени.
Така или иначе, този Big Brother е най-изобилния откъм представители на малцинствени групи и групи в неравностойно положение. В Къщата влезе дори сляпа жена, с което в репертоара на различностите се включи може би най-травматичната – тази на физическия недъг. В началото се създаде впечатление, че съквартирантите ще проявят разбиране и съчувствие, но после жената започна да ги изнервя, да ги кара да се съмняват дали наистина е сляпа, да виждат в слепотата й заплаха. Докато я изгониха сред първите. Ето какво се получава, ако опростим сметката: търпимостта към индивидите е далеч по-малка от тази към турците и ромите, към гейовете и лесбийките. Което е повод да се замислим за християнските устои на нашето общество. От друга страна, обаче, само преди три сезона хомосексуалните присъствия в Big Brother бяха водещия скандал, докато днес те са разбиращи се от самосебе си. Затова съм убеден, че всеки дебат за различностите у нас, стига да не бъде политически манипулиран, ще завърши в полза на толератността.
В.: Наистина ли можем да направим подобен извод от една игра?
Г.Л.: Да, защото всичко зависи от това как един проблем ще мине през публичността. Ето, например, хомосексуалната различност с днешна дата у нас беше направена приемлива от лайфстайла, от неговите медии и авторитети. Той умее да активира високоскоростните легитимиращи механизма на модата и завъртя гейовете се през тях. Затова и резултатът бе толкова бърз.
Тоест, приемането на различностите е въпрос на публична работа, не толкова на предразсъдъци и предкултурни задръжки на публично "непокварения" българин. А риалитата и особено техният първообраз Big Brother са много благодатни за тестването му.
Защото каква е спецификата на риалитито? Частни хора с техните частни отношения попадат под публичния поглед. Дори, когато звезди отидат в Къщата, там те пак живеят частен живот. В този смисъл подобна игра е в състояние да изкара на преден план отношението към различните под маската на публичността. Иначе, в публичния си живот, човек (се чувства длъжен да) обслужва стереотипи, влиза в един или друг дискурс, който дисциплинира говоренето и поведението. В частния живот дискурс няма, речта е лишена от културна памет, а оттам и от власт. Затова точно в Къщата толерантността личи като вътрешна убеденост, като персонален мотив. Както е известно, въпросът не е в това да защитиш чернокожите, а да позволиш на дъщеря си да се омъжи за чернокож. Или за ром. В Big Brother бързо се вижда кой би могъл да го направи.
Разбира се, може да се твърди, че окото на камерата също действа дисциплиниращо, че те вкарва в публична роля, в дискурс. Струва ми се обаче, че е въпрос на време и то твърде кратко (до дни), докато я забравиш напълно, а сезоните, впрочем не случайно, продължават с месеци.
В.: Успя ли екипът на Big Brother 4 да изкара на преден план отношението на българите към различните?
Г.Л.: За съжаление – не, независимо, че се опита максимално да разгърне ветрилото им. Да достигне до модела на толерантността, според който индивидуалната идентичност е като глава лук – сбор от малцинствени принадлежности, които ако обелиш една след друга, отдолу няма да остане нищо. И Big Brother 4 – сякаш е проект на Хелзинкския комитет, заложи на малцинствените идентичности, като опита се чрез тях да конструира аз-а и аз-ти отношенията. Лошото е, че опитът не доведе до превръщането им в драматургия на шоуто. Те стояха по-скоро витринно, повече замисъл, отколкото живот в Къщата. Ресурсът им се разпиля. Драматургията на шоуто, както обикновено, стъпи върху сексуалността, този път обилно стимулирана от алкохола. Това зад външното папарашко любопитство води до подтискаща тавтологичност и дълбока вътрешна скука. Моментното й разчупване може да стане само чрез инциденти, като случая с побоя между два от съквартирантите, например. Точно тогава се оказах гост в коментарното студио, колкото да констатирам добре известния факт, че прости хора не държат на пиене. Всички други коментари биха били надценяване на една ситуация постигната по простата формула: ниска култура плюс алкохол е равно на агресия.
В.: Липсва ли все пак някакъв персонаж в играта?
Г.Л.: Да, макар че той частично се появи в Big Brother 4 и това може би бе най-голямата находка на сезона. Говоря за лудия, който в случая беше мним, изигран от Филип. Явно екипът хем е търсил ефектите, хем не се е решил да проведе докрай подобен радикален експеримент. И това е разбираемо, защото носи в себе си прекалено много неизвестни, включително и от етическо естество. Но ако някой ден все пак в риалито се появи реален луд, това ще е много важен тест за общността, олицетворена от съквартирантите – дали и как ще могат да водят диалог с него. Това в някакъв смисъл е централния европейски диалог, разгърнат полифонично в христоматийния образец на Достоевски – романът "Идиот". Едно, защото е извън колективните стереотипи на мисленето и така се докосва до пределната автентичност на аз-а, до същинското риалити. И второ, защото постиженията на разума зависят от способността да отлетиш в не-разума и да се върнеш оттам. Ако не успееш да се върнеш, случаят става клиничен, но ако никога на отлетиш и останеш само в границите на разума, той започва да закостенява, да се фанатизира, в последна сметка оглупява.
В.: Ако тримата различни – туркинята Самие, ромката Таня и лесбийката Даниела-Манол, стигнат до финала, кого ще изберат зрителите?
Г.Л.: Трудно ми е да кажа, но едва ли ще е туркинята. Тя прекалено много стои извън центъра на играта, повече прилича на зрител, отколкото на участник в събитията. Може би това е знаково поведение за турското малцинство в България като цяло, за което има различни причини, но една от тях непременно е начинът му на политическо представителство и ниската степен на индивидуален избор, произтичаща от него.
Въобще, този сезон е доста трудно да харесаш някого, да искаш да се идентифицираш с него. Много играчи се провалиха, но обратното не случи. Засега поне. Липсва позитивният герой, което прави прогнозите съвсем условни. Случайността най-вероятно ще решава.
В.: Защо организаторите на риалита се хвалят колко много зрители гласуват в тях, а в същото време към политически избори хората стават все по- апатични?
Г.Л.: Между предишния и този въпрос има връзка. Защото в момента политиците у нас са в по-лошо положение дори и от участниците в Big Brother 4. Сред тях "добрите", които да предизвикват колективна идентификация, пък съвсем ги няма. Критическите нагласи във всички електорални тела са доминиращи. Така че, ако парламентарните избори се провеждаха по процедурата на Big Brother – първо с отзоваване, накрая едва ли някой щеше да остане в Къщата на българската политика.
Дебатът за олигарсите направи публично очевиден фактът, че романтичният период отдавна е свършил и политиката в България се превърна чисто и просто в сенчест бизнес, при това един от най-печелившите. Така че съвсем естествено бизнесмени със сенчеста репутация, като Христо Ковачки например, поискаха място в парламента. Неизречената логика е горе-долу следната: след като политиката и без това е сенчест бизнес, поне да го въртят същинските му представители, вместо техните посредници в партиите и институциите.
При това тъкмо заради сенчестото икономизиране на политиката, политическото представителство е заплашено не само по същество – няма кого да избереш, но и по процедура – резултатът от избора ти ще бъде фалшифициран. За първи път в историята на прехода има реална опасност вотът да бъде подменен – и чрез купуването на гласове, и чрез измами при преброяването им. Затова наскоро беше създадена една коалиция от граждански организации, в която се включих чрез фондацията, на която председател – "Медийна демокрация", с цел да предприеме мерки за провеждането на честни избори. Давате ли си сметка, че това е проблем и словосъчетание, което ни връща поне 20 години назад?

Доц. Георги Лозанов: Един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда

вестник "Строителство градът", 02 декември 2008

- Г-н Лозанов, гледайки участниците в конкурса "Сграда на годината", какво мислите за българската архитектура?

- Мисля, че е прилична, но поне в две от значенията, които могат да се извлекат от тази дума. Прилична в смисъл на едно добро професионално ниво, което не дразни добрия вкус и отговаря на очакванията. И прилична, в смисъл че прилича на вече видяното, че възпроизвежда наложили се практики, че й липсва смелост за непредвидими ходове. Усещането за дежа вю с характерната за него културна меланхолия като че ли най-добре изразява състоянието на това изкуство днес у нас.

- Каква представа създава конкурсът за българската архитектура?

- Конкурсът е авторитетен, защото наистина успява да открои емблематичните образци за процесите, които се развиват в съвременната ни архитектура. Не оценява сградите на годината в някакво абстрактно естетическо пространство, каквото в последна сметка въобще не съществува, а според амбициите на местната игра. Какви са те (поне преди световната криза) - мащаб, разточителство, ловкост, които да помогнат на новозародилата се българска буржоазия да се заяви в градската среда. Архитектурата тук, след мазетата и гаражите от началото на прехода, стана един от важните легитимиращи разкази и звездите й знаят това и се възползват от него. Ето един от неписаните, но определящи критерии на конкурса: кой по-добре ще те направи велик.

- Какво доближава и какво различава съвременната българска архитектура от тази в Западна Европа?

- Много неща я доближават - нашите автори са добри "слухари" и въпреки че възможностите им продължават да бъдат далеч по-малки, се ползват от целия й репертоар. Като може би най-шлагерната прилика си остават окачените фасади в екстериора и минимализмът в интериора. Разликата е на друго ниво - не във видимото, а в далечния културен тътен. Той идва от недрата на европейската архитектура, които тя има дори когато израства на празно място. Успява да е реплика в един диалог, преминал през времето. Докато нашата архитектура, колкото и да цитира и да се прави на "гърмян заек", мирише на прясно боядисано и на новодомци, които се оглеждат извинително. Най-често тя се опитва да се самозащити с изпитаните средства на последните десетилетия - еклектиката и премерения кич, които обаче след постмодернизма трудно стъпват върху въздушната възглавница на иронията, остават равни на самите себе си. Казано в резюме, на нашата архитектура й липсва задължителната малка черна рокля.
- Виждате ли българското в родната ни архитектура?

- Не, но и не виждам нищо лошо в това, че не го виждам. Родното изкуство и в най-общ смисъл, и като течение в българската архитектура е възрожденски отглас, пък бил той и минал през филтрите на модернизма. Днес не са важни националните, а индивидуалните стилове. Бих бил щастлив да се появи поне един такъв и у нас - ще го познаете по популярността му в чужбина. Фостър, Буфил или Гери на коя национална архитектура принадлежат? Отговорът "на никоя" не е достатъчен, защото работата е в това, че собственият им стил в скалата на архитектурните влияния днес стои по-високо от всяка национална традиция.

- Много често се казва, че сградата прилича на своя инвеститор. Свободна ли е българската архитектура?

- Естествено че не е. В традиционния случай сградата е резултат от неравностойна борба между творец и мутра. Мутрата обикновено побеждава, но пък ако творецът е значим, успява да вгорчи и прикрие победата й.

- Освен местоположението, качествения проект и изпълнение какво още е нужно, за да бъде една сграда уникална?

- Позволете ми тук, макар и неточно, да цитирам татко - арх. Лозан Лозанов: да поправят сградите около себе си. През последните дни се обсъжда идеята за широка обществена дискусия за визията на площад "Славейков" и други столични площади.

- Какво мислите за подобно широко гражданско участие в определяне облика на градската среда, как трябва да се оценява архитектурата?

- Архитектурата е единственото изкуство, в което възприятието е равно на обитаването му, и тъкмо затова обитателите са важни колкото авторите. Ако изключиш тяхното мнение от посланието на творбата, това си е чисто и просто репресия. Комунизмът беше пълен с такива, посткомунизмът - също. Причината е, че един от многото несъстояли се дебати в нашето общество е за градската среда. И тук вече ще се изкажа не като лаик по архитектурните въпроси, а като специалист по въпросите на публичната комуникация: ако един дебат не се състои, винаги се намират хитреци, които да го приватизират. В случая с площад "Славейков" това са търговците на книги. Те успяха да се изкарат жертви, въпреки че унищожават културната романтика от срещата с книгата, приравняват я със зарзават, въпреки че са откраднали единствения затворен градски площад на столицата, въпреки че заобикалят данъчните изисквания и са нелоялна конкуренция на книжарите, въпреки че… Оценявам, че в началото на прехода това беше начин да се стимулира книжният пазар, но днес е анахронизъм, част от сенчестия пейзаж на града. Това е моето мнение, не настоявам на него, но настоявам да се чуе мнението на гражданите на София и то да реши съдбата на площада. Какво трябва да се направи, за да се поддържат градските пространства? - Вероятно могат да се кажат много неща, едно от които е, че са задължителни първите седем години на всеки от нас. Но понеже това няма как да го променим, бих предложил друго: публичност на биографията на тези, били те вълци, мечки или катерички, на които общината поверява основните дейности в града.

- Могат ли конкурси като "Сграда на годината" да повлияят на качеството на архитектурата?

- Могат и го правят най-малкото защото изваждат сградите от бермудския триъгълник инвеститор-архитект-администрация и ги превръщат в обект на публично обсъждане, дават шанс да се гласува за тях както на избори. А архитектурата дълбоко в себе си е политика, променя живота ни и в не малка част от времето го управлява.

Георги Лозанов, член на СЕМ : Страшно е, че в медиите се намесват престъпни средсва

интервю на Андриана Михайлова, вестник "Сега", 29 юни 2002

Г-н Лозанов, има ли причини да бъде сменен генералният директор на БНТ Кирил Гоцев?

Точната дума не е причини, а основания. Мониторингът показа, а Съветът за електронни медии почти единодушно реши, че външната продукция "Всяка неделя" в продължение на няколко предавания нарушава закона. Но отговорността за това не носи външният продуцент, а операторът БНТ, представляван от генералния директор. Така че не аз или СЕМ заплашва мандата на Гоцев, а Кеворкян. И ако са верни подхвърлянията, че именно Кеворкян е настоявал Гоцев да стане генерален директор, ситуацията става малко като при Тарас Булба: "Аз те създадох, аз ще те убия". Кирил Гоцев е приел да управлява медията по закон, който не допуска външни продукции да се занимават с политика и икономика. Може и да не му харесва, но е факт, условие на задачата. Освен това онзи, който трябва да прецени дали в съдържанието на предаването има политика или икономика, не е нито "Всяка неделя", нито Марковски, нито Кеворкян, нито дори директорът Гоцев, а СЕМ. Затова не виждам правна възможност нарушението да продължава, а Кирил Гоцев спокойно да си стои на поста.

А не е ли по-важно дали са верни фактите, които се изнасят в предаването?

Работа на съдебната система е да прецени това. Нашата работа в СЕМ е да следим дали медийните инструменти се използват според "упътването", дадено в закона. Признавам, че преди появата на "Всяка неделя" се питах дали ограничаването на съдържанието на външните продукции помага на независимостта на БНТ, след като тя самата често се оказваше политически зависима. Когато БНТ стои на позициите на властта, защо поне през външните продукции да не влизат някакви различни гледни точки? Но като гледам с какъв вледеняващ монологизъм "Всяка неделя" въведе икономическата тема, започвам безрезервно да приемам основанията на законодателя. А те са съвсем ясни: външният продуцент не може да използва обществената медия за защита на собствените си частни икономически или политически интереси, без значение колко легендарни са те. Това просто е незаконно присвояване на обществен ресурс в особено големи размери.

Тезата на Гоцев е, че всичко в живота е политика и икономика.

Аз съм философ и добре знам, че ако някой си постави подобна цел, всяко понятие може да се разшири дотолкова, че да загуби смисъл. Затова законодателят е предвидил специализиран орган, който да прилага закона, а оттам и да поставя граници на записаните в него понятия. Работата на генералния директор е да се съобразява с тези граници, а не да пише надомен тълковен речник. Освен това в случая няма много място за тълкувания: приватизация, капитали, работни места, профсъюзи, сделки, открити и закрити производства - ако това не е икономика, кое да е? Така че струва ми се тук има опит под съмнение да се постави не просто една разпоредба на закона, а въобще здравия разум в медийната регулация.

Но въпреки това имаше скандал заради отказа на "Всяка неделя" и "Актуално" да дадат право на отговор на засегнатите приватизатори на "Каолин".

Да, защото този случай, от предаване в предаване, от "Всяка неделя" в "Актуално" и обратно, се превърна в безпрецедентна черна медийна кампания, която най-меко казано не се интересува от гледната точка на засегнатите. Дори да са извършили най-големите нарушения в приватизацията, те имат елементарното човешко право на защита. И във военните трибунали подсъдимите имат защитник, а в БНТ нямат. Позицията на авторите на "Всяка неделя" е, че тези материали били журналистическо разследване. Достатъчно е обаче да прочетат не друго, а един криминален роман, за да видят как стават тези работи - следствието първо изслушва всички свидетели и заподозрени и чак след това прави изводи, а не обратното - набиване в главите на зрителите чрез националния ефир на предпоставена теза. Да не говорим, че медията, особено обществената медия, особено пък една външна продукция в обществената медия, нито е съд, нито й е позволено да бъде съд. Нейният дълг, а и нейната компетентност, не е да издава присъди, а да информира зрителя за всички значими гледни точки по една тема. Другото е посегателство върху неговото конституционно право на информация. Въпреки това обаче, все се появява някой, който в националния ефир започва да се прави на "велик съдия". Преди такава тенденция в политически план имаше в предаването "Гласове" и аз пряко го заявих в самото предаване. Сега тя се появи още по-драстично във "Всяка неделя", но в икономически план. Разбирате ли, тук, доколкото мога да преценя, вече не става дума само за нарушение на ЗРТ, но и на човешки права. Защото тази кампания създава общо чувство на драматизъм в социалния свят - излиза, че ако медията си набележи жертва - сега едни, после други, те няма как да се защитят. Затова лично аз всяка неделя изпадам в омерзение.

Няколко от решенията на СЕМ стигнаха до съда. Това не подлага ли под съмнение авторитета ви като надзорен орган?

Аз не се притеснявам от това, защото съдът е естествено продължение на регулацията. За мен е важното съдът да потвърждава решенията ни. Съдиите представляват външна критическа гледна точка по отношение на нашата работа. Ако делата започнат да дават много негативни резултати, значи има грешка в начина, по който съветът прилага закона. По-тежкият проблем за мен е другаде - въпреки моите многократни настоявания СЕМ така и не реши, че "Актуално" нарушава изискването за плурализъм в едно предаване - изискване, току-що прието от законодателя с особен апломб. "Актуално" беше замислено изцяло в разрез с него - да представя само една гледна точка, и то на институциите. След като не го санкционира, СЕМ фактически негласно изтри тази норма от закона. Сега, ако не съумеем да приложим забраната за политика и икономика във "Всяка неделя", сме на път да унищожим още една опора за обществения статут на медията. Непрестанно говорим, че в България все още няма обществени медии, а заедно с това сами, с действие или бездействие, ги унищожаваме.

А защо СЕМ допуска това да се случва?

Трудно ми е да дам отговор от името на СЕМ. Той е колегиален орган, което значи, че 9 души в нестихващ дебат оформят някаква обща позиция. Напоследък като ме попитат какво точно работя, отговарям: карам се.

А нужно ли е въобще да дебатирате върху общоприети професионални норми?

Е, все пак накрая дебатът за "Всяка неделя" даде някакъв резултат. Има и друго - щом обществените медии у нас все не могат да се случат, значи, че няма нищо общоприето.

Има ли вероятност частни интереси да влияят върху поведението на членовете на СЕМ?

Нямам право на подобни изводи. Когато говоря за частни интереси, го правя хипотетично и от гледна точка на законодателството. Не бих защитавал нито интересите на Кеворкян, нито тези на "Каолин". Не ми е работа. Разсъждавам единствено от гледна точка на медиите и аудиторията, но имам самотното усещане, че тези, които се интересуваме от подобна гледна точка, сме кризисно малко. А и да ви кажа, след като в съда е подадена фалшива молба (по делото на Димитър Цонев срещу избора на Кирил Гоцев, заради която то беше прекратено - б.а.), вече не сме участници в обща игра. Не може в единия край на дъската да говорим, като някакви патетични наивници, за обществени медии и професионални стандарти, докато на другия край дребни мошеници да се занимават с документни измами. Аз вече наистина се плаша, защото проблемът излезе от медийната реалност, от света на думите и образите, и влезе във физическата реалност, в света на нещата, при това с престъпни средства. Утре може по същия начин да ми сложат хероин в чантата с документите и това да бъде поредният ход от играта на медийна регулация. Започва да ми става страшно. Някак тихомълком, като че ли нищо, се появява нов престъпен хоризонт...

Вие имате ли обяснение за това?

Нито имам обяснение, нито искам да го търся - аз се занимавам с медии, а не с измами и продължавам да вярвам, че това не е едно и също. Но щом се пипа толкова грубо, може да се предположи, че някъде в невидимата част на спектъра се сблъскват големи икономически интереси. И преди бях казал: не мога да бъда рефер на мач, който се играе в съблекалнята.

Според Гоцев обаче втренчването в БНТ се превръща в кампания, която пречи за нормалната работа на медията.

Хайде, хайде! Аз не мога и не искам да следя задкулисните схватки в БНТ, съдя за работата им според това, което виждам на екрана. Какво направи Кирил Гоцев с програмата, откакто е директор? 2 от 3-те нови предавания, които пусна - "Актуално" и "Всяка неделя", започнаха със скандални нарушения на ЗРТ. Един от мотивите Кирил Гоцев да поеме поста е, че е силен мениджър. Той наистина обича да говори за икономика и техника, но все твърди, че телевизията е пред фалит, въпреки че е с най-големия бюджет от всички медии; че е финансирана от държавата, а играе и на рекламния пазар. Попова ни ругаеше, но поне не се оплакваше непрекъснато, че няма пари. Как се справяше тя със същия бюджет, след като според общото мнение беше слаб мениджър?

Отново се обсъжда дали обществените медии трябва да се финансират чрез реклами. Вие какво смятате?

БНТ и БНР трябва да играят на пазара заедно с търговските медии не толкова по финансови, колкото по програмни причини. Иначе ще загубят рефлекс и комуникативност, ще застинат - БНТ и без това има склонност сама да се превръща в държавен ефирен официоз. И обратното, другите две национални ефирни медии - bTV и Дарик, така са лицензирани от НСРТ, че да са длъжни да играят на полето на обществения интерес.

Щом обществото финансира БНТ и БНР, не трябва ли да има по-ефективни механизми за контрол върху продукцията им?

Отдавна настоявам, че силната структура трябва да е управителният съвет, а генералният директор да бъде само изпълнител на неговите решения. Така пирамидата ще се обърне и няма обществените медии поразително да заприличват на сърдития си шеф. СЕМ трябва да избира не генералния директор, а управителния съвет. По време на отчета си Кирил Гоцев представи една нова структура в БНТ, която добре разделя административната от програмната работа, но засега това има видимост само върху листовете, които ни раздаде, но не и върху екрана.

А какво мислите за предложението на Медийната обсерватория да се сменят членовете на СЕМ при доказани в съда нарушения на закона?

Аз харесвам идеята всеки член на СЕМ да носи индивидуална отговорност за вота си, но доколкото органът е колегиален, тази отговорност е само морална. Засега не е намерена ефективна формула, по която тя да се превърне и в отговорност по ЗРТ. Предложеният механизъм не е подходящ, защото увеличава възможностите за влияние върху членовете на СЕМ от страна на институциите, които са ги избрали или назначили.

Законът непрекъснато се променя на парче. Не е ли време текстът да се преработи като цяло?

Не може да се говори за изцяло нов закон, защото основните принципи и процедури ще са си все същите. Важното е по текстовете да се работи в перспектива, а не, както обикновено, да надделяват ситуационните решения. Освен това има поне две тенденции в развитието на медиите, които все още не са влезли в дневния ред на нашето законодателство - новите технологии, т.нар. цифровизация, и налагащото се в европейското законодателство по-либерално отношение към рекламата. Ние продължаваме да я ограждаме със сигнали отпред и отзад, да я затваряме в програмни резервати, вместо да използваме по-нови и по-креативни форми. Важното е законът да търси отговори на въпросите, поставени от професионалното въображение, а не от нашите дребни свади... Макар че, ако генералните директори на обществените медии бяха избирани с квалифицирано мнозинство от регулаторния орган, както от години настоява неправителствената общност, едва ли някой от досегашните шефове щеше да е същият. Не знам кои щяха да са на техните места, но със сигурност изборът им щеше да е продукт на далеч по-задълбочен професионален дебат.

666-то

вестник "Култура", брой 2 (2304), 16 януари 2004 г.

Последната "Всяка неделя", в чест струва ми се на 25-годишнината от предаването, трябваше да помири Лили Иванова със Слави Трифонов, което, както разбраха над 1 700 000 зрители (според пийпълметричните проучвания), не стана. Певицата не го пожела. Друг въпрос е: какъв е смисълът на разправията между две звезди. При добро желание в нея можем да провидим някакви по-общи културни напрежения: поколенчески (между застаряващи синове и неудовлетворени родители), естетически (между чалга и естрада), граждански (между съпротива и конформизъм) и пр., но може, което вероятно би било и по-честно, да приемем цялата работа като лична закачка на границата между клюката и досадата. По-важното е, че несъстоялото се помирение с издайнически маниеризъм илюстрира две "професионални" особености на предаването и неговия водещ: манията му да играе ролята на арбитър, да раздава справедливост в ефир и неспособността му да го прави, когато и двете страни са на масата.Всъщност, тази неспособност е резултат не толкова на личен недъг, колкото на самата природа на медиата, която за разлика от съда или храма не търпи финални истини, а само сменящи се, конкуриращи се и сблъскващи се гледни точки, не позволява на своите лица да бъдат съдници, а само посредници. Другото е телевизионна карикатура, при това няма нужда да е рисувана от Борис Димовски. За да го постигнеш, "без да ти мигне окото" трябва да се откажеш от основната ценност на занаята си - плурализма, и предварително да изолираш едната страна. А и това не е достатъчно - трябва да я демонизираш, да издириш всеки, който е готов да го направи, ако се разсее, трябва да му размахаш пръст, ако пак не ти свърши работа, трябва да си я свършиш сам. За да заемеш позата на екранен съдник, първо трябва да организираш "медиен апокалипсис", да създадеш някаква осъвременена гротеска на Писанието, в която да се окажеш агент на 666-то, "та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му. Тук е мъдростта. Който има ум нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е 666." (Откровение от св. Иона, 13:17-18)
Говоря, разбира се, за станалите христоматийни кампании на "Всяка неделя" срещу "отсъстваща страна", преди срещу кръга "Капитал", сега срещу бившия премиер Костов; говоря за незаконната власт, която посредникът придобива, докато се прави на съдник. И не е толкова важно дали после я разменя на "черната борса" за друга власт, пари и пр. или си я отнася вкъщи, за да й се любува на лунна светлина. По-важното е, че това е кражба на власт, защото само привидно четвъртата власт прилича на "класическите" власти - изглежда, че медиите властват върху аудиторията си, всъщност тя принадлежи тъкмо на аудиторията, на крайния потребител, на отделния човек, особено ако медиите са обществени. Така че всяка неделя кражбата е от всеки от нас.

Георги Лозанов: Първанов се превръща в печална политическа гледка

Интервю на Мария Великова, вестник "Хасковска Марица", 27 ноември 2008

Стефан Гамизов е мътна фигура, не мога да й хвана спатиите, а поканата на ДАНС към главните редактори на медиите бе една бутафорна постановка, твърди известният медиен експерт. Кеворк Кеворкян го заплашвал, когато бил в СЕМ.

- Като медиен специалист как ще коментирате противопоставянето Бойко Борисов – Сергей Станишев, което след предизобрния клип на БСП се пръвърна в един “трамваен водевил”?- Бойко Борисов присвоява вота на хората, защото говори на техния език. Точно по тази посока обаче е и големия риск. Може да тръгне по посока на “Атака”. Започна да прави техните крачки, които са много опасни – започна да се изказва срещу турците, срещу хомосексуалистите, започна да се изказва срещу различните. Бойко направи изказване срещу Възродителния процес, а това е голям политически гаф. Да приличаш на обикновения човек и да говориш на неговия уличен език е имиджов потенциал. Но когато започнеш се изказваш срещу различните това е маргинална практика. Бойко се маргинализира. Вероятно изказването му срещу Възродителния процес е защитна реакция Това е разбираемо . Но независимо от това нормалната му политическа оценка би трябвало да звучи така : да участвал съм в нещо ужасно и съжалявам за това, а не както той реагира: участвах в нещо прекрасно, което обаче не беше направено по най-хубавия начин. Бойко започна да прави и разни лингвистични упражнения – да казва как трябва да се сменя първото, второ име на човека... Чрез изказванията си срещу хомосекусалистите и намеците към Сергей Станишев Борисов само вдигна рейтинга на Станишев. Бойко Борисов говори на езика на всекидневието. Той владее езика, който човек ползва в границите на своето частно пространство - на улицата, в кръчмата, в спалнята. Каква част от този език обаче можеш да пренесеш в публичността?! И как този език да те превърне в политик? Това, което можеш да кажеш на маса в кръчмата, изказано публично може да предизвика криза в образа ти. Когато изказваш неща на публично място те задвижат други механизми. Едно е да кажеш нещо на жена си и то да ти носи вътрешно удоволствие и наслада в границите на частното преживяване, съвсем друго е да го кажеш публично. Защото това вече започва да движи социалните механизми, защото там нещата имат друг смисъл, смисълът дори се подменя, защото се подменя контекста. Всеки който се занимава с публичност знае, че половината от смисъла идва от текста, другата половина се създава от контекста. Бойко се държа политически непрофесионално. Той има политически потенциал, но ако направи още такива гафове, неговата подкрепа може да падне рязко. Да, Бойко продължава де е с най-висок рейтинг в България, но изказването му за Възродителния процес стабилизира Доган. След самоубийството, убийството (или каквото и да било там) на Ахмед Емин Доган беше застанал пред политическия си провал. Когато Бойко направи изказването си, рейтингът на Доган не падна, напротив Бойко стабилизира положението на Ахмед Доган.
- Вие сте сред първите които заговориха за проблеми в публичните изяви и в имиджа на президента Георги Първанов. Защо според вас Първанов е в “медийна паника” и кое ви дава основание да му поставите тази тежка диагноза?
- Президентът Георги Първанов е в имиджова криза. Преекспонираното му присъствие в публичното пространство, нарасналият брои интервюта които дава, множеството събития на които се опитва да бъде патронаж, са показател за кризата в образа му, който се опитва да гради. За това говорят и изключително глупавите медали, които раздава. Както медалите, така и хората на които Първанов ги дава губят своята историческа стойност, обезценяват се. Раздаването на всичките тези медали са част от тази имиджова криза на президента. Георги Първанов не е политика, който може да олицетворява една европейска държава. Той е ориентиран към соца, назад във времето, той е и на изток в геополитическата карта. Първанов не може да е лице на България. Неговата криза се почувства, когато той влезе във взаимоотношения с Путин. Той влезе в своята криза още в края на първия си мандат. Тогава Първанов задълбочи отношенията си с Путин, а България вече стана част от ЕС. Независимо от политическото лицемерие което е наложено у нас трябва да кажем, че в българската политика Първанов винаги е олицетворявал същинската БСП, и по-точно онези нейни нагласи които ни водят на изток, които ни поставят в геополитическата позиция на близкото минало. Не е искрен опитът БСП да се представя като европейска партия и то точно от Георги Първанов. Безпорно е, че неговия публичен образ се изграджа от екип имиджмейкъри. Но мерките, които се предприемат за спасяването на този образ са декоративни. Не виждам как би могъл да се спаси неговия имидж, защото Първанов се изказва хлъзгаво, псевдоавторитарно, повече басово, отколкото смислено.
- Кои ордени г-н Първанов обезсмисля чрез раздаването им на случайни според вас хора?
- Последно Първанов скандализира обществото е ордена “Стара планина”, който даде на адвоката Тодор Батков. Отличието “Старата планина” се свързва с особен тип постижения и героика на публичното поведение. Тези значения са асболютно несводими към Тодор Батков. На пръв поглед не може дори да се разбере причината поради която Тодор Батков получи този орден от Първанов. В този акт на президента няма мотив, а само гавра с медала. Какъв е Батков – в най-добрия случай той е просто адвокат, който е преуспял в един бизнес... На преуспели адвокати да се даде орден “Стара планина”?! За какво говорим? Публична истина е, че Батков е свързан с Майкъл Чорни. Ето точно по тази линия аз говоря за путинизацията на образа на Първанов. Президентът ни се превръща в печална политическа гледка. На човек му е неудобно точно Първанов да представлява европейската идентичност на България. Неудобно ни е да имаме такова представителство. За г-н Батков връчването на “Стара планина” се превърна в личен празник. Това е изключителна девалвация и подигравка с публичната ценностна система. Казвам това без да искам да обиждам когото и да било. Но актът на даването на “Стара планина” в този случай е отклонение от нормата, от високото, от героическото.Гражданският проект в България е на ръба на разпадането.- В публичното пространство се върти тезата, че Стефан Гамизов прави пи ар акции на Станишев, като “руши” образа на Първанов. Може ли да се приеме сериозно твърдението, че изказванията на Гамизов са също част от разпадащият се образ на президента? - Стефан Гамизов направи в публичното пространство нещо важно – той започна да противопоставя Георги Първанов на Сергей Станишев. Това противопоставяне може и да е станало случайно от негова страна, не мога да преценя. Но разликите между Първанов и Станишев много отдавна са се превърнали в обществена нагласа. Гамизов просто успя да изговори една обществена нагласа. Защото действително в границите на БСП, и доколкото БСП може да има европейско лице, то може да се олицетворява повече от Станишев, отколкото от Първанов. И като образование, и като маниери, и като младост Станишев повече носи европейското. Гамизов изрече на глас тези разлики, неговият глас намери добра акустика в обществото. Не бих казал, че това някакъв е пи ар от негова страна. Това по-скоро е казване само на очевидното.
- Значи г-н Гамизов не прави платени пи ар ходове в полза на премиера Сергей Станишев?
- Не, Гамизов сигурно извършва пи арски ходове. Гамизов е мътна фигура, аз дори не мога да му хвана спатиите. Той говори в разни посоки и не са ясни мотивите му. Той не можа да заговори експертно, а има претенции за експрет. Какво значи експертно да говориш. Това означава да заговориш за стойността на това което оказваш само по себе си. Експертното становище е компетентност плюс независимост. Експертът не е зависим от интереси, а от компетентността си. Докато при Гамизов винаги стои усещането, че говорейки, той има някаква втора мотивация, нещо стои зад думите му, изказванията му не са свързани с ценността на това, което той казва за предмета, за понятието на говоренето. Така самоочевдната разлика между Първанов и Станишев, за която Гамизов започна пръв да говори, започна да изглежда като пи ар акция. Гамизов започна да създава впечатление, че не говори от чисто експертни позиции. Самият Гамизов няма експертна биография. Не може един експерт да падне с парашут.
- Извинете, но в интернет визитката на г-н Стефан Гамизов пише, че той е специалист по изваждане на фирми от кризисни състояния. Неговите умения и знания все пак са свръзани с познание за това как се прави “кризисен пи ар”?!
- Това също звучи пределно общо. Изведнъж както Гамизов е спасявал фирми и корпоративни интереси, започва да се държи като независим експерт ... Объркана работа. Да – той изрече разликите между Първанов и Станишев на глас, но той каза нещо което знаеше всяко хлапе, както се казва. Междудругото тези разлики също са свързани с имиджовата криза на Първанов. Колкото повече Първанов влиза в тази имиджова криза, толкова повече разликите му със Станишев стават по очевидни.
- Да, но от обкръжението на г-н Гамизов алармираха, че заради гражданската си позиция той е получавал заплахи. И ако тези заплаха не са сериозни, то може ли да се примеме, че г-н Гамизов си прави собствен пи ар?
- Възможно е и да си прави собствени пи ар, но може и да е заплашван. Ние не знаем вече с какви интереси Гамизов е свързан. Но е абсолютно сигурно, че Гамизов не е заплашван заради експертата му теза, че Станишев е по-модерен и по-европейски политик от Първанов. В никакъв случай не е заради това. Тогава трябва да са заплашени повечето хора в нашата държава, защото това нещо всеки го вижда, а вече и много хора го казват. Възможно е да има нещо, заради което е заплашван. Но не е заради тези негови “експертни” прояви.
- Доколкото знам вие също сте бил заплашван заради позицията ви като медиен експерт?
- Когато бях в НСРТ, а после и в СЕМ ме заплаши Кеворк Кеворкян. Той ми каза : ще си платиш! Репликата му беше по повод моето настояване Кеворк да даде публичност на своя договор с телевизията. Той отвърна, че няма основания да му се иска този договор, което не беше така. Аз настоях да си види този договор, защото закона трябва да се спазва. Той се ядоса и на едно заседание ми каза : ще си платиш. Никога не ми е казвал по какъв начин и как ще си платя, но се почувствах застрашен. Като цяло обаче аз не съм “интересен” за заплашване, защото съм извън територията на големите интереси. Кой ще си прави труда да ме заплашва и защо?! Гражданското говорене у нас е слабо, неефективно, а и аз съм човек, който ходи с папионка (смее се).
- Казвате, че гражданското говорене няма ефект, но пребиха журналиста Огнян Стефанов и най-вероятно това стана точно заради неговата гражданска позиция?
- Да, това е факт. Първо – няма съмнение, че чрез публикациите си, а и може би чрез отношението си, Оги Стефанов е влязал на територията на големите интереси. Второ – този побой беше една много лоша проява на ДАНС на територията на публичността. Тъкмо ДАНС се създаде като институция и това се случи. ДАНС беше замислена като алтернатива на порочните практики в МВР, които доведоха до свалянето на Румен Петков. Под лоши практики разбирам връзките между силовото министерство и престъпността. Вместо държавните силови структори да се борят с престъпността се оказа, че те имат един комшулук. Оказа се, че изтича информация, че има черна борса на информация. Оказа се, че в МВР събират информацията със специални средства и след това я продават на същите тези престъпници, срещу които “ се борят”. Това е края на държавата. Това е да обърнеш с хастара на обратно целия смисъл на държавността. Държавата е създадена, за да защити своите граждани, да гарантира сигурността им, а ги превръща в жертва. Силовите структури, които трябва да работят срещу престъпниците работят с престъпниците. Това са лоши практики. ДАНС беше създадена, за да прекъсне тази порочна практика. Дори когато използват специални разузнавателни средства трябва да има правила, защото подслушването ( на журналисти, на публични личности) само по себе си е нарушаване на човешките права. Чрез подшслушването се влиза в една много рискова зона. То е нещо като радиоактивните отпадъци, само че в символичен смисъл. На тях трябва да им се обърне специално внимание - има производства, които използват специални вещества – с тях трябва много да се внимава. Към ДАНС имаше и има много високи изисквания. Една от първите акции, чрез която ДАНС освети поведението си – а поведението винаги се осветява чрез скандали – е точно побоят над Огнян Стефанов. Видя се как ДАНС иска да работи на територията на публичността и медиите. Абсолютно недопустим е побоя над журналиста Огнян Стефанов. ДАНС беше използвана, за да може да се разчистят сметките с един журналист и с един сайт. Това е дъното. ДАНС влезе с лош имидж в обществото. Спомняте си, Иво Инджев беше уволнен от Би Ти Ви след един въпрос към Георги Първанов. Иво неведнъж е казвал, че е махнат от телевизията заради натиск от страна на Първанов. В професионалните сфери вече са подозрителни по отношение на Първанов. Твърди се, че Първанов е готов да използва силови средства срещу свободата на медиите. ДАНС също освети своята дейност като започна да “играе” срещу свободата на словото. Кръгът се затвори много лошо. След побоя над Огнян моралните удари паднаха върху ДАНС, физическите върху самият Огнян, а това е удар и върху имиджа на президента.- Как да си обясним присъствието на хора като Алексей Петров в структурите на ДАНС?- Много са странни подобни присъствия, защото в ДАНС не би трябвало да рабоят хора с двойствена биография. Там не би трявбвало да присъстват и хора свързани с бившите служби от ДС. В противен слчуай ДАНС става продължение на репресивния апарат на политическата полиция. Когато в ДАНС има старите кадри, когато действат старите методи на репресивния апарат и същевремно пребиват журналист, ДАНС се осветява като защитник на властта от медиите. ДАНС пази властта от медиите, от свободното слово. Тогава е много тъжно. Неслучайно започнаха да изписват ДАНС като ДанС.- Какво според вас се случва в тази държавна институция?- Те водят вътре една мутраджийска разправия помежду си. Те самите си нанасят удари. Ако не беше това осветяване на Алексей Петров, ние нищо нямаше да знаем какво се случва там, нямаше да знаем, че са разделени на лагери и враждуват помежду си. Това “знание” е всъщност хубаво, защото на негова база обществото добива някаква видимост. В една демократична държава тайните служби са публични. Действително има зони на тайна, но те са малки и са абсолютно свързани с конкретната ефективност на някакво разследване. Какво да говорим за механизмите чрез които се подслушват журналисти. ДАНС един път не се изправи публично пред репортерите да обясни своята дейност. Като поканиха главните редактори на собствена територия направиха една бутафорна постановка. Не може да се разреши въпроса като на тъмно отговаряш нещо на главните редактори. ДАНС трябва да отговоря на въпросите на репортерите, защото това ще означава, че тя отговоря на моите въпроси, на въпросите на крайния потребител.

Държавните медии са като в Музея на мадам Тюсо -

Информационно масонство диктува новинарския репертоар

Интервю на Андриана Михайлова, вестник "Класа", 5 септември 2008

- Какво се случи за 10 г. в медийната регулация, доц. Лозанов?
- Когато навремето напусках СЕМ, казах: „Регулаторен орган не съществува. Знам го. 6 г. бях там“ по логиката на „Гватемала не съществува. Знам го. Бях там“ от Маркес.
Същински регулатор, който да работи като обществен орган, у нас не успя да се състои. Той беше замислен да бъде параван, а не да изпълнява реални функции. Политическата власт не се отказа да властва над медиите. През прехода дори се появи още една власт – сенчесто-икономическата, която заедно с политическата, прокарваше своите интереси в регулатора. И обезсмисли същността му.
- Как стана това?
- Не без пряка договорка на ниво отделни членове и председател, както и чрез съобразяване с контекста, чрез квоти, особено парламентарната. Този орган по закон имаше две специфики – независимост и специализираност, но никога не генерира компетентност, която да го направи професионално важен, камо ли да генерира независимост.
В началото големият дебат беше дали регулаторът да бъде обществен или държавен. Сега този дебат е абсолютно забравен. През органа протичат държавни интереси – партийни и корпоративни. Прекрасна илюстрация за това бе спирането и пускането на конкурсите за ефирни телевизии. Досега такъв фарс не беше разиграван.
- Това ли е най-големият грях на регулаторния орган?
- Той се роди с грехопадение, когато навремето избра Александър Велев за директор на БНР, а седмица след това анулира собственото си решение заради партийни конюнктури. Първата работа на СЕМ пък бе да махне Лили Попова без съд от шефското място в БНТ. От самото начало се започна с партийна поръчка.
- На колко етапа разделяте развитието на медийната регулация?
- На три етапа. Първо беше времето на Иван Костов. Тогава имаше ясна политическа воля, която минаваше през органа, главно през парламентарната квота. Беше обаче по-романтичното време – отделните членове на регулатора имаха ясни физиономии. Присъстваха в регулацията чрез собствените си, създадени на други територии, лица. Стефан Данаилов, Йоско Сърчаджиев, Тончо Жечев, Ивайло Петров, Тодор Коруджиев, Александър Томов – бяха агитка, която извършваше глупости, но през персоналния си ангажимент. Не натоварваха пряко регулацията със собственото си поведение, не бяха публично страхливи.
Тогава беше периодът на публичния дебат – след всяко заседание на НСРТ имаше пресконференция, която произвеждаше скандал. След това органът стана чиновническо, монолитно-сивкаво тяло, а членовете му - анонимна маса. Дойде вторият период - на Симеон Сакскобургготски – времето на посредниците. Царят не се отказваше от властта върху медиите, но пипаше с кадифени ръкавици (посредниците като Стоян Ганев). Проблемът с тях се оказа сериозен - както се знае от криминалните романи, започват да работят за себе си. Същото се случи и с царя - управляващите бяха излъгани от собствените си посредници, а центровете на натиск - два – управляващи и посредници. Това беше периодът, когато икономическите интереси започваха да бъдат по-мощни от политическите. По времето на Костов политическата воля беше последна, но по времето на царя тя се нареди по-надолу в деспотизма на властта.
- А третият, настоящият, период?
- По времето на тройната коалиция можеш да получиш натиск отвсякъде. Средата прояви своя корупционно-корпоративен профил и немалко членове на СЕМ се поддават на натиск. Очите им се въртят като на анимационни герои - не знаят от коя страна идва натискът. Това е време на тежък конформизъм. Регулаторът започва да се самооттегля, защото не може да се справя с мрежата от власти.
- Защо гилдията иска нов, модерен медиен закон, а в същото време не предприема инициативата за неговата реализация?
- Преди гилдията се организираше чрез граждански организации, а сега - чрез организации на собствениците. Последните са част от политико-икономическата власт и пласират собствените си интереси. Промяна на закона на тях сигурно им трябва, но в онези моменти, в които им пречи на бизнеса. Затова няма да се появи текст на закон от гледна точка на обществена ревизия. Ще има такъв, в полза на едно или друго лоби.
- Защо обществените медии са със затихващи функции?
- Проектът обществени медии като цяло в България се провали. БНТ и БНР влязоха в държавно-обществен статут, опитът да се създадат частни обществени медии също се загуби.
- Нали bTV и Нова тв все пак изпълняват обществени функции?
- Да, отделни техни предавания, но все по-слабо. Комерсиалната функция е водеща. Дори традиционни обществени формати като публицистиката се превръща в шоу, тип риалити. Например Георги Коритаров си прави сутрешно риалити с теми от новините.
Причината е в това, че мантрата - „Преходът свърши“, изигра роля и вече няма цялостен граждански ентусиазъм за промяна на каквото и да е. Играта вече е: „Където си, там стой“. А преди беше обратното–смяташе се, че всичко е неправилно подредено и трябва да се пренареди. Духът на съпротивата се загуби.
- Властта или икономическият натиск са виновниците за краха на държавните медии?
- Имаше моменти, в които държавните медии бяха в криза, особено БНТ, но сега има застиване на картината - обща безперспективност на цялата медийна среда. Държавните медии нито ще помръднат нанякъде, нито ще влязат в дълбока криза. Те са от Музея на мадам Тюсо. Сега е обща мътилка. Има информационно масонство – политико-икономически кръг, който диктува информационните репертоари. Има пряка зависимост с гражданското общество и свободата на медиите – колкото повече затихват гражданските ентусиасти, толкова повече цензурата обхваща медиите тотално.
- Значи в момента цензурата изживява своя пик?
- Да. При това не е точно цензура както по времето на Костов, когато се разпознаваше. Сега цензурата е, че свободата на словото изобщо не е предмет на дебат.
- Предстоящата цифровизация няма ли да отпуши процеса?
- Ще окаже много добро влияние, защото ще разшири броя на програмите и ще извади държавата извън играта. Важно ще бъде и наличието на авторитет, който да пази обществения интерес, когато противоречи с комерсиалния. Колкото повече се развиваме, толкова повече чрез пазара ще регулира ценностно медиите. Затова цифровизацията беше забавена, а това беше тежка форма на цензура – колкото повече оставиш медиите да живеят в аналоговата ера, толкова повече ограниченият ефир се разпределя от държавата и корпоративните й разклонения. В това отношение съм идеалист, даже утопист – вярвам, че технологиите винаги поправят идеологиите.
- Кризата в медиите ли обезличи персонифицираните журналисти и медийни шефове или обратното?
- Има крах на елитите във всички области - не могат да се възпроизвеждат, да намерят публично своята легитимация. В телевизията най-мощният израз на този процес е силата на риалити форматите. В основата си те стъпват върху хора извън публичната сфера. Все повече производството на публични лица върви по този парадоксален начин - правиш някого публично лице, защото му даваш публичност, а не защото има предварителна биография. Риалитата приличат на онези консервни кутии, в които има въздух от Ерусалим. Отваряш я и трябва за миг да погълнеш този въздух. И публичните ни лица са такива. На този тъжен фон всичко е в полза на все по-надигащия се градус на забавлението в медиите. Това е феноменът на оркестъра на „Титаник“ – колкото повече потъва корабът, оркестърът свири по-весели мелодии. Затова отварянето на досиетата на журналистите ще постави въпроса за биографията на гласовете – кой говори.
- Само блоговете ли са алтернативата на ценностната журналистика?
- Да, там върви шансът за това изнервените консуматори на фалшиви журналистически послания да ги стегне шапката и да се намесят в процеса. В интернет има друг режим на свобода на словото, който непременно ще промени режимите и в традиционните медии.
Вестниците първо трябва да решат проблема с електронните си варианти, които често приемат като собствена конкуренция. От това зависи и как ще се измести рекламният поток. Водещи ще станат безплатните вестници. Свободният достъп ще се случи и в ефира. Медията ще търси потребителя да го облъчва, а не обратното.