Доган - лидерът на непукизма

Георги Лозанов, вторник, 26 август 2008, vsekiden
Изказванията на Ахмед Доган по правило минават през медиите с шлейф от коментари. И коментари на коментарите…Като че ли фразите му са бисери, които трябва да бъдат извадени от мидите. Впрочем, ако става дума за бисери, неговите са по-скоро от кандидатстудентски тип. Както например последния - за “семантичното сканиране” на евродоклада с цялата му терминологично опакована кухота.
Защо тогава речта на Сокола се радва на такова внимание? Очевидно има някакъв трик, подобен на хипнозата, при който е важно не какво казваш, а как го казваш, с какъв глас, къде си застанал и пр. Доган прави публични изявления, застанал извън публичността. Включително и институционалната (стана известен с редките си появи дори в Народното събрание). Извоювал си е привилегията да проговаря смътно и главно рядко. Нищо че очакването към политиците в демократичния свят е точно обратното - да отговарят разбираемо и отзивчиво на публично възникналите въпроси. И тъкмо в тази си буквализация понятието “отговорност” да получава съдържание. Тоест Доган си позволява да бъде “без-отговорен” политик.
Ето какви дивиденти му носи това: вместо като партньор в тройната коалиция да поеме поне част от отговорността за критиките на Европейската комисия, той се изказа за тях така, сякаш идват от него самия. Аферим! Не идва от афера, а значи брависимо на турски.
В българската политика има и други царе на умълчаването като самия цар или Костов. Първият беше пестелив на думи просто защото не е царствено да се обясняваш с народа. За втория мълчанието беше още един начин да смъмриш същия този народ, т.е. все пак принадлежеше на публичната му риторика. Докато при Доган то е преди всичко демонстрация, че не му пука. Той е лидерът на “непукизма” в българската политика. Създаде си публичен образ на непубличен играч. На задкулисен дилър, който е оставил за себе си невидимите комбинации, а на “балъците” - легитимирането им, дългите приказки, сутрешните блокове и пр. Въпросът е само да се намерят “балъци”, с което той никога не е имал сериозен проблем. През целия преход Доган беше задължителен елемент от механизма на властта. Малкото зъбчато колело, без което той не тръгва. Дългите умълчавания на Доган обаче не трябва да бъдат четени сами по себе си. Те са “принадена стойност” на редките му проговаряния. Благодарение на които, каквото и да каже, звучи като прозрение, мистифицира се, идва от някаква Царичина дупка в публичното пространство. От етнорелигиозна политическа отвъдност, където действа екзотична властова йерархия, на чийто връх може да стои само Сокол. Речта на Доган е превод между два разминали се във времето културни езика – на клановостта и на демокрацията. А той самият е нещо като съвременна врачка, подобна на тези от кабеларките, която предсказва бъдещето на партиите и лидерите им. Измества като тях значенията на думите, вкарва “абракадабри”, нагнетява комуникацията, за да трябва да бъде тълкуван. Това предварително приписва дълбочина на казаното по формулата колкото по-трудно се долавя смисълът, толкова по-голям трябва да е той.
Но далеч по-определяща от тази риторическа формула е съдържателната. А тя е следната: Доган мълчи, докато другите говорят, а когато проговори, изрича това, което другите премълчават. Дори няма особено значение какво точно е то. Въпросът е публичното му огласяване да носи имиджов риск и “да изправя на нокти” обществеността. С всяко от проговарянията си той цели да произведе поне малък скандал. А големите - като обръча от фирми или европейската практика за купуване на гласове - само на пръв поглед изглеждат плод на случайно изпуснати фрази. Свързани помежду си, те очертават стратегия. Тя налага Доган като неподвластен на реакциите, които сам е предизвикал. Показва, че може да си играе с огъня, без да се опари, и затова говори от позицията на силата. В същата схема попадат и демонстрациите на разкош, на сараи, жени и яхти. Въобще на някакъв властови хедонизъм, в чието дъно звучи онова “Рая!”, дошло от вековете. Той особено разнежва Сокола: “Животът е сладък, не стига, живее ми се, мамка му стара!” Доган единствен в българската политика - и в словесната си, и в поведенческата си риторика, е носител на завършен властови дискурс, при който властта синонимично се сближава със силата. Той не само отказва да се съобразява с колективните очаквания, а сякаш целенасочено ги потъпква (дори Костов в най-силния си период не можеше да си го позволи).
В това отношение непукизмът му е обратното на популизма и прави разбираеми особено злъчните му нападки срещу Бойко Борисов. Защото генералът e своеобразно “политическо опровержение” на Доган - трупа властовите си ресурси на срещуположния край на публичните репертоари, като от свое име изговаря на езика на масовия човек собствените му мисли и желания, онова, което очаква да чуе. И в тази, вече открито обявена “война на дискурсите” Доган, без да му мигне окото, го нарече “мухльо в политиката”. Думата трябваше да бъде просто особено уязвяваща за самолюбието на генерала, но вън от това издаде, че Сокола вижда политическия успех в хитростта, че за да спечелиш, не трябва да играеш по свирката на другите, а да ги надхитриш, та и ЕС включително. При последното му проговаряне личеше изнервеността, че не сме успели да го направим, че са ни хванали. Както и разбирането му, че членството ни не е ценностен, а технологичен ангажимент.
Откъде Доган черпи тази своя гарантирана власт, която не се нуждае от публична легитимация, а още по-малко от флирт с народа? На първо място от комплекса за вина заради възродителния процес. Той, естествено, най-добре беше осъзнат и изразен от демократичните сили в страната. И реваншът се състоеше в ключовата политическа роля, която ДПС получи след 1989 година, въпреки всички конституционни съмнения. Поне част от циничната прямота на Доган се гради върху прозрението, че със страданието на своите от вчера днес можеш да търгуваш. Проблемът му е само да не би времето да излекува комплекса. И той прави всичко възможно, за да го превърне в хроничен, да го разтегне в историята с изказвания от типа на: “Голяма идеализация е да се твърди, че българинът е толерантен, особено през последните сто години.” Ясно е поне, че за предхождащите ги пет века няма забележки. Вторият източник на властта за Доган, разбира се, е ДС. Тя се е специализирала да се възползва от драмите, които сама е създала и каква по-добра възможност от възродителния процес? Стига да умееш да превръщаш жертвите в сътрудници. В ДПС те са най-много, а и Димитър Иванов, бившият шеф на Шесто, лично, в нарочна апологетична статия, припомни на Ахмед Доган колко дължи на “политическото разузнаване”. Защо тогава ДПС откровено съдейства за приемането на закон за отварянето на архивите на бившата ДС? Отговорът отново трябва да се търси в политическата стратегия на непукизма.
Третият, най-дълбок източник на властта на Доган е предмодерната монолитност на малцинството. Удържането му в политически анклав, където, вместо да избираш някого, за да те представлява, направо му предоставяш правото си на избор. Даряваш му го като чеиз. Но за да не пресъхне този източник на власт, българските турци не трябва да се интегрират към системата на представителната демокрация. Трябва да си останат в някакво ориенталско “преди”. Затова Доган общува с тях именно там, с непрозрачен за външния поглед комплект от съблазни и принуди. А адресът на редките му публични изказвания е само мнозинството.
Както е известно, когато разумът спи, особено пък политическият, се раждат чудовища. Най-озъбеното от тях е “Атака”, която по модела на ДПС също се опитва да бъде етническа партия, но на мнозинството. Тоест силата е умножена по много по-голяма маса.
Симетрията може да продължи… И Доган, и Сидеров са бенефициенти на малцинството - първият чрез вота му, а вторият като конструира от него враг, който да му осигури вот. Заедно с това и двамата са недоволни от мнозинството - първият, защото не е достатъчно толерантно, а вторият, защото не е достатъчно патриотично. Техните риторики са двете части на една и съща реч. Както в шпионските романи агентите, за да се разпознаят, използват разкъсана банкнота. И тя, разбира се, е евро.
Текстът е публикуван във в-к “24 часа” .