Не пей ми се, не смей ми се, от днес ще да блея

mediapool, 4 Март 2008
Кой е гласът, който най-често се чува напоследък по нашите национални телевизии? На певците-дилетанти! В програмна истерия се пренасят формати и се създават нови, които организират кастинги за музикални дарования, под ръководството на водещите ни продуценти – Слави, Нико, Маги и другите. Рекламите обещават бърза слава и големи пари, само да си отвориш устата. Наддаванията стигнаха до половин милион. Емисари обикалят из страната с всеотдайността на Апостола, за да търсят мющерии. Общо записалите се са десетки, ако не и стотици хиляди, сякаш наистина "всякоя възраст, класа, пол, занятие взима участие в това предприятие”. Създава се впечатление, че
цялата нация е готова да запее…
След шумния успех на първия сезон на "Music Idol” в момента по bTV тече втория. Почти пред старта сме на "Пей с мен” по НТВ и доста след финала на "Танцувай с мен” (което беше малко по-различно, но малко) – пак по bTV. Въобще тя води хорото, по нея минаха и "Five starts”, и "Великолепната шесторка”, а по НТВ – "Star Academy”. БНТ пък се отсрами с "Хит минус едно”.
Някак неизбежно беше Вили Казасян да оглави журито на "Music Idol”, защото името му е знаково за "това предприятие”. Всички днешни формати за пеещи дилетанти в последна сметка са по-близко или по-далечно продължение на прочутата през 70-те години класация "Тромбата на Вили”. Разликата е, че тогава тя звучеше по радиото и беше единствена по рода си. До какво доведе телевизионното й масовизиране сега?
Първо, "бавно и полека” се разпадна
устойчивият мит, че нацията ни е по-музикална от останалите,
че магията на българските гласове едва ли не е дар от добрия Бог, като компенсация, да речем, за историческите изпитания, на които ни е подложил. Повечето от кандидатите могат "да ви уплашат ухото”, особено ако е тренирано. Включително тези, които по една или друга причина стигат до екран и така подсказват какво е нивото на "геройски загиналите” по пътя. Последното, с което се отличаваха, дори публичните лица във "Великолепната шесторка”, бе, че могат да пеят. Въпреки, че все пак бяха поканени именно по този критерий.
Така, без много шум, преди време се разпадна и митът, че българите са по-образовани от другите, или пък, че са по-интелигентни. Търсеха се какви ли не обяснения защо ненадейно са престанали да бъдат и кой е виновен, което не пречеше да се порицава всеки, позволил си да го твърди. Объркана работата... Противоречието е там, че талантът, знанията или интелектът са индивидуални качества и винаги е подозрително, когато ги приписваш на групов субект, най-малкото защото издава опит да се скриеш в масовката.
Същото е и с красотата. Затова, ако някой пак ви каже, че французойките са най-красивите жени, не е зле да го попитате коя точно французойка има предвид. И какво общо е имал с нея.
Въобще, разпадането на митовете е оздравително за общността и в случая го дължим на нашествието от пеещи дилетанти. Край другото те пометоха и мита, останал от соца, за самородния талант. Видя се, че няма такова нещо, освен евентуално в очите на разнежени баби и дядовци. Че артистичността се прави и в съвременната музика ставаш някой, само след намесата на технологиите и на специалистите; че твоят талант зависи от техния професионализъм. Което обяснява защо, въпреки всичките ни претенциите за потомци на Орфея, няма българско име, закрепило се в световните класации.
За щастие няма мит, че на българите им вървят чуждите езици, иначе и той щеше да бъде пометен с песен.
Второ, свързано с първото, с живота в мита – нашествието на дилетантите показа, че
на българина му липсва оценка за него самия;
че не е в състояние сам да прецени дори доколко може да пее и трябва да го научи (обикновено по горчив начин) от журито. Той сякаш не си е интересен, не иска да се самонаблюдава, предпочита да действа на принципа "скачам, пък каквото стане”. Тази загуба на вътрешна перспектива бележи периоди на ценностен разпад, на насилие и цинизъм. След Втората световна война, например, след всички зверства по фронтовете и лагерите в центъра на Европа, се появява тъй нареченото изгубено поколение. То е загубило тъкмо доверието в себе си, а оттам и представа за себе си.
Разбира се, преки аналогии няма, но след като нашето общество не успя да преоцени комунистическото си минало и не извлече морални координати дори от архивите на ДС, след като се примири с мутризацията и чалгизацията на живота си и прие далаверата за синоним на успеха, сега на сцената излизат хора, предимно млади, които не знаят кое за тях е добро и кое не, какви са им слабостите и в какво им е силата. Още като ги чуеш как пеят и особено ако се запиташ защо го правят, разбираш, че
така се измъкват от бремето на въпроса: кой съм аз?
Трето, свързано с второто, с разклатената идентичност – респектиращият брой на кандидати за идоли, звезди и пр. говори, за дълбока криза на нашето общество. И то не само и не толкова икономическа, колкото на справедливостта. Знаеш, че ако се движиш в пътя, предопределен от твоите възможности и компетентности, никога няма да получиш това, което заслужаваш, неизбежно ще си излъган. И това те кара и ти да
търсиш начин да излъжеш другите, че си друг.
Да влизаш през резервния изход, да разчиташ на отклонения, да прескачаш мантинели… За разлика от развитите общества, в които, колкото повече живееш според нормите им, толкова повече ще постигнеш и накрая ще обикаляш света в шарени дрехи и с фотоапарат на врата. Тук за тази цел най-малкото да пропееш.
Затова кандидатите за слава, въпреки че са дошли с най-новите си дрехи и най-широката си усмивка, изглеждат някак изтерзани, нелепи, социално слаби. Забавлението остава на повърхността, а отдолу се прокрадват тъга и безпомощност.
Те проникнаха и постепенно завладяха и "Великолепната шесторка”, въпреки че там се състезаваха не мечтаещите за успех, а вече успелите – в шоуто, журналистиката, политиката, спорта. Вярно е, че беше пренесен доказал се световен формат, който с помощта на звезди от екрана успява да съдейства финансово на трудни каузи. Вярно е, че той беше адаптиран за bTV с продуцентска култура, професионално и най-важното – с настроение. Вярно е, че публичните лица, приели да се правят на певци, показаха рядко срещани по нашите ширини освободеност и артистичност. Вярно е, че сумата, събрана за децата от Могилино, беше впечатляваща.
И въпреки всичко шоуто не направи проблема за изоставените болни деца по-близък до хората (което значи и по-решим), напротив, даде им шанс да го изтласкат, да го забравят – с помощта на индулгенции под формата на есемеси (по левче парчето). И работата не е само в това, че той не беше превърнат в цялостна кауза, както изискват стандартите на световния формат, а бе сведен до конкретен жест към конкретен дом в конкретно село. Така, освен че неравностойно помагаш на децата в неравностойно положение, и опредметяваш благотворителността си – можеш да я видиш и да я пипнеш, с което правиш от нея мелодрама. Тъкмо там е работата – в
самолюбуващата се благотворителност.
Тя мина през цялото шоу, но естествената й кулминация бе в заключителната вечер, когато поне в половината от времето водещата и участниците обясняваха сами за себе си колко са добри, безкористни и грижовни. И че всички трябва да бъдат като тях. Начинът е да пуснат SMS. Който го направи, е изпълнил дълга си и може да продължи да се забавлява. Но който не го направи, "по-добре да не се е раждал” (цитат по памет). Мелодраматичният рекет накрая бе докаран до пълна истерия от победителя в играта – просълзеният Тити.
Там, разбира се, като бенифициент на чуждото страдание, се оказа и президентът – участниците отчупваха по едно парче от своето великодушие и му го подаряваха. С изключение на Мартин Захариев, който "в очите” го попита защо, вместо те да пеят за децата от Могилино, а той да ги слуша, не съдейства част от бюджетния излишък да отиде за тях.
Шоуто, освен че раздели българите по тънката граница от едно SMS-че от едно левче, ги раздели и на два свята – на страдащи и на тези, които мислят за страдащите, от своя по-добър свят. Сантименталната безчувственост на тези деления се върна като бумеранг със съпротивата на жителите от "Средна кула". Те чисто и просто не искаха къщите за децата от Могилино да бъдат построени в центъра точно на техния квартал. С което си навлякоха обществения или поне медийния гняв: що за лицемерие, след като със сигурност са пращали левчета по телефона, а когато трябва да проявят съпричастност "на живо”, отказват.
Но нали такава е и
конвенцията на самото шоу – на паралелните светове.
Едни ще страдат и това е съдба, други ще им помагат и това е съвест, за нещо средно да му мислят тези от "Средна кула”.
Една журналистка дори не можеше да повярва, че съкварталците питат защо, след като имат старчески дом и роми, трябва да приемат и болните деца. Какво било общото? Общото е тъкмо в общностите в неравностойно положение, чиято драма, социална или физическа, неизбежно пада и върху околните. Дори само като гледка, освен ако не си безчувствен пън. Пък и самите съкварталци от "Средна кула” може би се усещат по-близо до тези общности, отколкото до приповдигнатите знаменитости на екрана, които ги карат да пускат SMS-и. И им се карат, ако не пускат.
Разбира се, особена ефикасност от шоуто не можеше и да се очаква, защото то неволно, с безгрижието на щуреца, влезе в един от най-драматичните проблеми на нашето общество. Той беше подсказан и от филма на ВВС, който само в буквалния си прочит бе за един отчайващо мизерен дом за изоставени деца. Във втория си план говореше за затова, че продължаваме да затваряме различните в лагери, подобни по травматичността си на тези, които помним от близката история.
И още по-лошо – правим се, че така се грижим за тях. Българското общество ще стане демократично и европейско, едва когато успее да приеме и интегрира в себе си различните, което започва с рампите за инвалиди и стига до ценностите. А както показаха реакциите на хората от "Средна кула" или тирадата на Тити,
дебатът за толерантността у нас е по-занемарен и от дома в Могилино.
И вина за това носят всички публични играчи, включително и медиите. Казано афористично, журналистите преди да започнат да пеят по един проблем, трябва да са го изговорили. Опасно рано е реалното спасяване на различните да бъде поверено на реалната телевизия.
"Великолепната шесторка”, както и другите "пеещи формати” за дилетанти, проявиха именно, съдържащия се още в "Тромбата на Вили”, потенциал на реалитито. А той, грубо казано, се състои в издевателството. Воайорстото се храни от чуждия провал. Докато кандидатите се явяват, за да спечелят аудиторията, тя ги чака да се изложат.
Шоуто се прави не от успелите, а от провалилите се
затова е реалити, иначе щеше да бъде просто концерт. Най-безмилостен изразител на тези очаквания в новия сезон на "Music Idol” е Фънки – при това има замах и стил, извлечени от контракултурното поведение на старите групари.
Тук обаче не е зле да поставим един "страничен” въпрос – за медийната "етика на унижението”. Вярно, че кандидатите се явяват доброволно, което значи, че предварително са се съгласили журито да ги оцени и да изтърпят реакциите му. Но дали значи, че са се съгласили тези реакции да бъдат показани по телевизията, ако засягат човешкото им достойнство и след като вече са отпаднали от играта? И как ще се отрази това на живота им оттук нататък в собствената им среда?
Несъмнено, от всички тези кастинги се раждат и звезди, но те сякаш до края ще си носят
щемпела "Made in Reality”.
Кариерата им ще стои на границата между усърдието на професията и шанса на дилетанта. Което се видя и в конкурса Евровизия за българска песен. Тази година той беше атакуван мощно от отличниците в реалитата. Пет от дванайсетте песни на финала принадлежаха на Светльо и Владо от "Five Starts”, Невена от "Music Idol”, Ивайло Колев от "Star Academy”, Иван и Стани от "Хит минус едно” и Преслава (заедно с "Те”) от "Music Idol”. Гласовете за тях обаче ги разположиха между пето и дванадесето място – и да им се радват, зрителите едва ще им поверят музикалното представяне на България. Спечели диджей-парчето на "Deep Zone & Balthazar” само на 0.10 % пред Георги Христов и Джани Фиорелино.
Друг въпрос, че на Евровизия у нас все не й върви – този път подозрението е, че липсващите стотни от процента са набавени от електората на БСП по партийна заръка. Така финалът губи чистия си професионален статут и също влиза в зоната на реалито. Политическото.
Не е трудно да се прогнозира, че реалитата за пеещи дилетанти ще стават все повече и все по-популярни. Защото те са открили „вечния двигател” на шоуто – забавляват хората не с таланта, който безспорно е рядкост, а с надеждата за талант. А е известно, че надеждата умира последна.
*В броя на "24 часа” от 4 март 2008 г., под името "Преди да запееш”, излезе съкратен вариант на този текст, поради естествените ограничения на мястото в хартиения вестник. Благодаря на електронния вестник Mediapool.bg, че ми предостави възможност да публикувам и пълния вариант на коментара си.
Георги Лозанов