Задава се нова държавна идеология

Георги Лозанов, вестник "Култура", брой 27 (2510), 15 юли 2008 г.

Популярна е тезата, че ако нещо само по себе си е добро, няма значение от какви интереси е продиктувано. Другаде може и да е така, но не и на „пазара“ на публичните послания, където качеството на стоките зависи от това защо едно послание е пуснато – за да произведе обществен продукт, или за да скрие друго послание. Ако е второто, започва фалшифициран от входа си дебат, който на изхода е обречен на фалшив резултат. Тъкмо по тази формула се състояха така наречените несъстояли се дебати на прехода, въпреки че текоха шумно и протяжно. С предложението си за частичен мажоритарен вот Георги Първанов със замах включи в списъка им и тази тема, с което, естествено, нямаше как да помогне, според собствената си реклама, за връщането на доверието в политиците. И не защото мажоритарният вот не носи преимущества – напротив, те са добре известни и многократно дебатирани, а защото в случая той е само луксозна опаковка. Намесата на държавния глава по замисъла си, още от присвояването на чужди правомощия, е манипулация, подмяна на посланията – ще твърдя едно, а ще целя друго. Което пък е коронен номер на българските политици и основна причина за загубата на доверието в тях. Така че президентът не само не дава решение на проблема, а влага съществен принос в задълбочаването му. Впрочем, той наистина цели връщането на доверие, но единствено в самия себе си. За промени в избирателната система Първанов започна да говори настойчиво още от януари, когато отчиташе първата година от втория си мандат. Идеята беше съществен момент от общата му антикризисна програма, която тогава той негласно набеляза в речта си. Самата му имиджова криза пък започна с влизането на България в ЕС и особено с посещението на Путин, когато се видя, че зад опитите за двусмислени изказвания българският президент чисто и просто иска да прилича на руснака; че го тегли патерналистично-олигархистичния тип власт като „осъвременена“ реминисценция на комунистическата; че няма нито персонален ресурс, нито воля да олицетворява (което, всъщност, е основната му функция) страната, превърнала евро-атлантическата си ориентация в реална политика. И това бе разпознато дори в БСП в започналото противопоставяне Първанов-Станишев. За разлика от първия, на втория, независимо от биографичните му предопределености, се признаваха качества (от младостта през маниерите до филологическата образованост) на модерен политик от западен тип. Докато Първанов имиджово отлетя на изток и назад, като при това вече нямаше монолитна партия зад гърба си и трябваше да се спасява поединично. Именно според тази доктрина на президентското спасение като личност в политиката трябва да се чете президентския апел за връщането на личностите в политиката. И то в две перспективи: близката – като пиарски ход, и далечната – като подготовка за промяна на спецификата на властта. Пиарският ход е ясен – на фона на хронифицираното разочарование от партийните елити в целия им спектър, отдавна довело до обща фрустрация на населението, да говориш, че в политиката трябва да влязат (чрез мажоритарен вот) фигури от другаде, безспорно е популистка стратегия със сигурен ефект. Дава на хората мъглява надежда, че най-после ще се появят добрите в българската политика, а лошите ще бъдат „разпуснати“, тъй като въпросът кое е това „другаде“ и има ли го въобще, така и не възниква. Разговорът тече „по процедура“ – просто се обсъждат – и то с особена невинност и пламенност в погледа, видове избирателни системи, като че ли обществото току-що е научило за съществуването им. Ако човек обаче реши да даде „човешка плътност“ на предложението на Първанов и да си представи към какви нови лица води то, единственото, до което ще стигне, е кръга „Съзидание“. В светлината на президентския имидж той върви в комплект с идеята за мажоритарен вот и така предлага обяснение на необяснимото – защо левите интелектуалци бяха „пуснати на вода“ в политиката на местните избори. За тренировка. Пък и за демонстрация как трябва да се селекционират личности, за да може избирателите, когато му дойде времето, безпогрешно да селекционират самите президентски селекционери. Пиарският ход носи и още една изгода – когато сам заговориш за кризата на представителството и на партиите, сякаш не си елемент от нея (нищо, че Първанов е най-трайният персонален продукт на БСП), оказваш се на „съседния хълм“, където цветя цъфтят и слънце грее. Тази критика на партийните елити едновременно отвън и отвътре беше „патентована“ стратегия на новите партии, като „Атака“ и ГЕРБ, която им осигури добро политическо здраве. И Първанов, когато усети пукнатините в собствения си имидж, побърза да се подреди до тях. В резултат веднага се усети затопляне на отношенията му с Бойко Борисов. Лесно е да се прогнозира, че пролет ще дойде и в отношенията му с Волен Сидеров. При това, доколкото може да се съди по политическия стил на последния, а и по направените вече плахи заявки, жестовете ще са и от негова страна. Въпреки всичките му гръмки квалификации по адрес на „бащата на тройната коалиция“ като предател на националните интереси. Местни нрави – никой никого с нищо не може да учуди… По-интересна е обаче далечната перспектива на „мажоритарното предложение“ на Първанов. Разположено върху оста на историческото време точно сега, то не предлага изход от кризата на партийните елити, а се възползва от нея, за да я превърне в криза на политическото като цяло. Разчетено в дълбочината и радикалността на посланието си, то настоява, че партиите са се провалили и генерирането и преразпределението на властта трябва да излезе извън тях. Настояването засега е внимателно, но в съотнасянето му с паралелни предложения се чува тътенът на идващата заплаха. Действително партийните елити направиха всичко възможно да се компрометират през годините на прехода, като вместо да представят избирателите си, „източиха“ политическите институции, превърнаха се в нова номенклатура, по-алчна и по-цинична и от комунистическата. И това, естествено, се отрази далеч по-разгромяващо на десните партии – доведе ги до бавен край, защото тъкмо от тях се очакваше алтернативно поведение. Левите никога не са се отказвали от миналото си – нито като партийна история, нито като възпроизводство на кадровия си потенциал, нито като генеалогия на капиталите си. От номенклатурните времена, та до днес тяхната задача си е оставала все същата – да вкарат колкото се може повече от листа на чакащите в сферата на облагите. Което в последна сметка ликвидира единственото им преимущество – социалната им политика. Вече дори червените бабички не вярват в нея. В такава ситуация, когато примката е сложена около врата на партиите, предложението за мажоритарен вот и за внасяне на личности от другаде е ритване на буренцето под краката им. И работата съвсем не е в това, че властта на партиите в бъдещия парламент ще се ограничи от политически неидентифицирани субекти. А в това, че така в приемлива опаковка започва тестването и съответно налагането на ревизия на партийния плурализъм. И подмяната му – 18 години след поправката на чл. първи на соцконституцията, с нов проект за официална идеология. При това партиите, в надеждите си за „помилване“, ще са принудени да се съгласят с него. Лансирана напоследък под благовидното наименование „патриотична ос“ (в осезаема аналогия с „православната дъга), тази идеология е „софт“ вариант на ксенофобския национализъм на „Атака“, поукрасен с тракийски гробници, кански паметници и легенди, възрожденска героика, упражнения на тема „македонците са българи“ и показни битки за АЕЦ „Козлодуй“, домашната ракия, Орфей и пр. Съдържанието на идеологията обаче няма особено значение, то можеше да е почерпено и от „Мечо Пух“. Задачата й е друга – под натиска на някакво общо понятие за национален интерес, набъбнал до политическо плашило и олицетворяван, естествено, от държавния глава, партиите да се откажат от собствените си „частични“ интереси. Тоест, да изчезнат, въпреки че привидно ще продължава да ги има, защото същността им е тъкмо в парцелирането на интересите, в разликите и сблъсъците помежду им. Официалната идеология топи партиите, като ги кара да се сближават, вкарва ги в капана на подобието. Тя е политическа „братска могила“, отворила преди изборите широко врати, през които не виждам кой ще има куража да не влезе – „Атака“ ли, ГЕРБ ли, БСП ли, СДС ли, Костов ли, Яне Янев ли, та нищо чудно – за да е пълен фарсът, и ДПС накрая. А, разбира се, най-отпред ще са президентът с неговите интелектуалци, въоръжени с мажоритарни мандати, защото, когато стане дума за официална идеология, интелигенцията веднага идва на мода. Това е сценарият за края на политическото, което в началото на прехода беше доминиращ публичен разказ, а днес гузно – заради далаверите на политиците, е готово да отстъпи място отново на идеологическото, в което България живя 45 години. Разбира се, то няма да е същото – с лагери и информационни завеси, но пак ще управлява хората не отвън – инструментално, а отвътре – през мисълта. И който не мисли така, да му мисли.
Георги Лозанов