Кой беше мъж тази година?

Георги Лозанов, 25 октомври, 2008, редуциран вариант във вестник "24 часа"

По-строгите коментатори имат резерви към класацията „Мъж на годината”, създадена от списание „Клуб М” и продължена от тази година от Дарик радио. Заради лековатостта й, заради умерената й кичозност и липсата на изненади. Но те имат резерви и към тежките кампании на БНТ „Великите българи” и „Голямото четене”. Заради непосилността на задачата да класират герои или произведения, несравними помежду си в своята значимост. Работата обаче е там, че оценката на мъжа за 2008-а, на българина за всички времена или на романа на всички литератури, всъщност, е огледало за обратно виждане, в което се появява образът на оценяващите. Класираме самите себе си и именно в този ефект на социологическо проучване е смисълът на подобни начинания.
В такава перспектива номинациите за настоящия „Мъж на годината”, които по регламент се правят от журналисти (над 200), предизвикаха особено вълнение, защото сред тях нямаше политик. Досега изборът най-често падаше върху носителите на власт. Тя се е превърнала в доминиращ белег на мъжката еротика и сякаш от само себе си се възпроизвежда на всички нива в публичната иконография. И плейбой на родината да избираме пак на Борисов или Първанов ще се спрем. А по-рано на Софиянски или Желев.
Но пък не за първи път в историята на конкурса се случва да се мине без политици. На изключителен интерес се радват и спортистите. И сега две от трите номинации са за тях – футболистът Бербатов и волейболистът Константинов. Защото, както е известно, всеки български мъж, а и не само български, задължително разбира от политика и спорт. Така, че какво любопитно има в това да предпочете едното пред другото?
Любопитна е именно гледката в огледалото за обратно виждане – оттам през 2008 година ни наблюдава настръхналата срещу политиците физиономия на обществото. И журналистите използват повода, за да им покажат „червен картон в навечерието на изборите”. Да ги предупредят, че за тях вече няма запазени територии; че не предизвикват идентификации и не произвеждат харизми.
Това, разбира се, се отнася до десния спектър – от ДСБ през СДС до НДСВ, който буквално се стопи, като сладолед в ръката на избирателя. Опитите им да се спасяват „отвътре” с коалиционни маневри не отлага края им, а единствено лишава го от достойнство.
Отнася се и до БСП, чиято политическа плът дотолкова е изтъняла, че под нея с „просто око” се виждат икономическите й лобита и сересетата, които използват в борбата помежду си. Столетницата е изгубила основния си ресурс – монолитността на „бетонните глави” и днес, който е за Станишев, не може да е за Първанов и обратното.
Отнася се дори до партиите, които трупат вот, като ГЕРБ и „Атака”, защото той се дължи не на политиката, която предлагат, а на разочарованието от политиката въобще. Това е вота на отчаяните и сърдитите, на унизените и бедните, на тези, които не могат да си платят парното. Така, че на Бойко Борисов му се наложи, в качеството му на софийски кмет, да се откаже дори от битката си с държавата и да налее общински милиони в топлофикация.
Тазгодишните номинации за „Мъж на годината” със светски жест маркират края на политическото у нас. То, след дълъг исторически антракт, се роди отново с появата на многопартийната система и най-напред, преливащо от енергия, завладя институциите и площадите, медиите и кръчмите, университетите и спалните… За да може 20 години по-късно от него да се въргялат само отломки по социалния терен, като хартиени знаменца след митинг.
Нашето общество успя да прости на политиците си какво ли не – алчността и белите чорапи, партийните и биографичните лупинги, фалшивите обещания и реституционните претенции, далаверите и връзките с подземния свят. Но онова, което му дойде в повече, бе, че никой вече не носи идея за промяна. И настойчивото дуднене на „доволните от мача”, че тя се е състояла и преходът е свършил, само увеличава омерзението. Дотам, че политиците престанаха да бъдат леви или десни и дори честни или корумпирани, а вкупом станаха излишни.
Естествено, някакъв процент от избирателите пак ще отидат да гласуват за тях – от интерес, наивност или чувство за дълг, но те вече не влияят върху колективното въображение, не формират обществено мнение. Тогава?
Истинската сензация в номинациите за „Мъж на година” е на човек на изкуството – режисьорът Явор Гърдев, особено пък ако спечели. Още повече, че основният му конкурент Бербатов не е в най-добрия си сезон, особено под български флаг.
Разпознаването на Гърдев очевидно се дължи на международното признание на филма му „Дзифт”, което е в състояние да промени отношението към българското кино въобще. Но и на съдържанието на филма – той решава хронифицирания проблем на прехода за оценката на близкото минало, а оттам и на настоящето ни. Показва как насилието, тръгнало от комунизма, влиза в човека и го убива едновременно отвътре и отвън. При това в изчистен философски модел (по Мишел Фуко) и в изчистена жанрова форма (на ноара). Така, че хем разбираш, хем се забавляваш и не ти се иска да свършва. В „Дзифт” за час и половина успяваме за се видим отстрани и да се освободим от собственото си бреме.
Това е причината съставът на журито на варненския фестивал „Златната роза” тази година да породи дебат. Нямаше съмнение, че „Дзифт” ще вземе голямата награда, съмненията бяха само кой точно трябва да му я даде. Защото би ли могъл майорът – персонифицирал насилието във филма, в някоя днешна своя модификация да оцени самия филм? И няма ли по този начин да го върне там, откъдето се опитва да ни измъкне. Така, че да не можем на девалвиралата политика да противопоставим дори един успешен филм.
Но пък знае ли човек – наградата „Мъж на година” за 2008-а може да успее да компенсира съмненията, които възникнаха около наградата „Златната роза”.